Гласът на България

Национален новинарски портал

   ДАЙДЖЕСТ

Споделете ме

StefanУниверсалният талант Стефан Вълдобрев пред "Гласът на България"

Стефан Вълдобрев е роден през 1970 година в Стара Загора. През 1993 г. завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ в класа на Крикор Азарян и Тодор Колев. Изиграл е над 40 роли на сцените на Народния, “Българска армия”, Младежкия, Сатирата, 199 и Пловдив.

Написал е оригиналната музика за над 70 театрални постановки и 20 игрални и документални филма. Има издадени 10 албума с песни и много видеоклипове. С групата "Обичайните заподозрени" - Иван Лечев, Стоян Янкулов, Веселин Веселинов-Еко и Мирослав Иванов имат 4 национални турнета. Става най-добър изпълнител за 1999 и 2000, а през 2007 е номиниран и зa най-добър изпълнител на десетилетието.

След 2001 г. се снима в над 10 филма, сред които “Изпепеляване” (“Златна роза” 2004 за главна мъжка роля), “Стъклената река”, “Миграцията на паламуда”, “Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”, “Подгряване на вчерашния обед”. През 2000 г. получава "Златна роза" за филмов дебют за създаването на първия български саундтрак към филма "Пансион за кучета". Участва в спектаклите на Галин Стоев “Малка пиеса за детска стая”, “Приятнострашно” и  “Хората от Оз”, 2013. През 2007 г. специализира филмова режисура в Прага. През 2010 прави режисьорския си дебют с документалния филм “Манчестър Юнаитед от Свищов”, представен в над 25 държави и в официалната селекция на най-престижните кино фестивали (ИДФА - Амстердам, ХотДоkс - Торонто, Сараево, Пазарът в Кан).

Имахте ли предчувствие в детството си как ще се сложи съдбата Ви, кога усетихте, че сцената ще бъде Вашият живот?

- Мечтата ми като дете беше да съм шофьор на ТИР. Тогава прекарвах летата при баба ми и дядо ми в казанлъшкото село Шейново. Близо до къщата минава международният път през Шипка. Всеки ден на чешмата до механата спираха много тирове. Понеже беше горещо, оставяха вратите на шофьорските кабини полуотворени. Ние ги наобикаляхме и аз тайно надниквах вътре. Целият таван на кабината обикновено беше запълнен с картички и фотоси от градове в чужбина. Имаше и еротични снимки на голи жени. Казвах си: това ще бъде моята професия - да обикалям света и да срещам красиви жени. Харесваше ми идеята да си постоянно на път, да опознаваш нови места. След като хванах китарата и се качих на сцената, обаче, никога повече не съм имал колебания с какво ще се занимавам.

Щастливо ли беше детството Ви?

- Само приятни спомени имам от Шейново. Слънце, игри, безгрижие. Пироните, които съм заковал, за да се катерим, още стоят по ореховите дървета. В короните им пък има остатъци от “скривалищата” ни. Или “баскетболният кош” (всъщност най-малкият обръч от някоя стара бъчва) – по електрическите стълбове.  Махалата беше пълна с деца, поне 25 момчета бяхме. И до ден днешен тези спомени ме зареждат много силно. Винаги, когато имам възможност, колкото и рядко да е това, минавам пътьом от там. Обичам гледката на точно тази част от Централния Балкан. Все по-често си мисля, че този район около Казанлък (както наскоро го именуваха Долината на тракийските царе) е наситен с невероятно позитивна енергия.

Как мислите, дали НАТФИЗ не лиши българския футбол от една голяма звезда – във Ваше лице?

- Имам чувството, че футболът и музиката винаги са били с мен. Ако трябва хронологически да определя точно: в началото футболът и музиката вървяха заедно, колкото и невероятно да звучи това – едновременно тренирах на стадиона до нас и ходех на уроци по пиано (но с топката под мишница). После се появи страстта към театъра и накрая дойде възможността да се снимам във филми. Като се замисля, обаче, киното също е някъде в началото, защото мотивацията ми да искам да стана актьор дойде от филмите, които съм гледал, а не от театрални представления.

Кои са най-ценните Ви постижения – и като композитор, и като актьор?

- Обикновено смятаме за ценни най-коментираните и най-награждаваните постижения. Аз обаче имам специално отношение и към тези, които са били подминавани и пренебрегвани. По принцип ценя всяка роля, текст или музикална тема, тъй като помня емоциите през които съм минал, за да ги създам. Нека опитам  да откроя някои. Албумите “Към”, “Обичам те, мила” и “Пропаганда, Хромозоми, Силикон” - свързвам ги с необуздаността на двайсетте си години. Музиката за театър и кино след трийстата ми година. Бих отличил работата си за филма “Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”, тъй като лентата беше на крачка от номинация за “Оскар” за чуждоезичен филм. Тази емоция, седмицата на очакване преди обявяването на финалистите, е нещо, което ще помня. Тръпката, че имаш реален шанс да бъдеш на церемонията, е невероятна.  В киноактьорството - ролята ми във филма “Изпепеляване” и наградата “Златна роза” за най-добър актьор през 2004, както и работата ми в “Миграцията на паламуда”. В режисурата - дебютният ми проект “Манчестър Юнайтед от Свищов” и режисирането на спектакъла “100 години Тодор Колев”. Навлизането в четиридесетте си години и сценичното си узряване свързвам с трилогията на драматурга Яна Борисова и режисьора Галин Стоев “Малка пиеса за детска стая”, “Приятнострашно” и “Хората от Оз” в Театър 199. Никога не съм се чувствал толкова добре на театралната сцена - стилът на писане, интелигентния хумор, класата на героите, боравенето с думите, темата, сюжета, партнирането с останалите колеги. Срещата с Яна и Галин е едно от най-важните събития в театралния ми път до тук. Преди това бих споменал работата с Теди Москов и спектакъла на Стоян Радев “Братя Карамазови”.

Предишният ви общ филмов проект със Стефан Командарев „Светът е голям...” стигна до „полуфиналите” на надпреварата за „Оскарите”. Имате ли усещането, че най-новият ви филм „Съдилището”, който имаше премиера на 6 март в рамките на СФФ има качества да „спечели купата” и български екип да грабне „Оскар”?

- Би било фантастично да се случи. “Съдилището” е много по-различен от “Светът е голям”  и като жанр, и като стил, и като тематика. Смятам това за достойнство. Работейки ежегодно с десетки режисьори по широк диапазон от филмови проекти, се старая да намирам индивидуален подход към всяка една история. В случая се изискваше музика за симфоничен оркестър. Първо,защото във взаимоотношенията между героите има дълбоки пластове от тайни и подводни течения и второ, защото  панорамните кадри на южните Родопи, където тече сюжета, са мащабни и внушителни. Имах шанса да записвам със Загребската филхармония и с професионалисти на завидно ниво в Хърватска. С моя колега Веско Караатанасов, с когото работихме върху симфоничните оркестрации, заминахме за Загреб и прекарахме там един истински ползотворен период. По-камерните произведения записах в България с тонрежисьора Юлиян Янев. Тук основната роля е на електрическата китара, изпълнена от Николай Бекриев, към която по-късно прибавих и струнен квартет.

     Ще ви призная, че последната версия, която съм гледал е работна и е от юли миналата година. След това филмът замина за промени и корекции по звука в Германия, а от премиерната прожекция в НДК хванах последните десет минути, така че и аз като всички зрители ще очаквам с нетърпение да го видя по кината от октомври.

Как се харчи последният ви албум?

- В рамките на очакваното.Радвам се, че го има. Стана някак си случайно, а се получи много стойностен продукт, с който се гордея. Казвам случайно, понеже той се появи изневиделица, не беше предвиден. Започнах подготовка за студиен албум, но в един момент осъзнах, че сме направили много добри и качествени записи на концертите ни от последните години и си казах, че сигурно ще бъде хубава идея да ги оформя в двоен диск - песните и инструменталните композиции за кино и театър. Всяка сериозна група в кариерата си има лайв албум и при нас той се случи в точния момент, тъй като от известно време концертираме доста усилено и сме в много добра форма. Вътре има кажи-речи всичко от по-известните произведения: Рай, Към, Едно, Бряг с цвят най-зелен, Аз ли съм или не съм, Фойерверк, Хеликоптер, Пропаганда, Силикон, Хромозоми, Вълк... Теми от  представления на Камен Донев, филмова музика от “Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”. Един своеобразен The Best Of. Тъй като е десети юбилеен албум и смятам, че показва доста задълбочено пътя, който сме изминали, реших да представя в заглавието и името на бандата, затова го кръстих: Стефан Вълдобрев и “Обичайните заподозрени”: LIVE. Предлага се в големите вериги книжарници и магазини за техника, а също и по време на концертите ни. Разбира се пуснахме го и в iTunes, Spotify, Amazon и останалите подобни интернет платформи.

Колко близък до Вас, до Вашето его е образът на отец Петър, който изиграхте в „Стъклената река”? Вярващ човек ли сте?

- Ролята на отец Петър е важна за мен в няколко аспекта. Първо, работейки върху нея се опитах да затвърдя стила, който следвам: без орнаменти и излишно актьорстване, с вътрешна сила, а не с външна показност. Вторият аспект е далеч по-важен - имах редкия шанс да изиграя персонаж, истински отдаден на чистата вяра. Тъй като - да, вярващ човек съм - винаги съм се чудил защо изкуството ни е толкова опасно лишено от положителен, романтичен образ на български духовник. Повечето ни писатели, художници и драматурзи с някакво неразбираемо удоволствие превръщат свещениците в карикатури, чревоугодници или предатели. Не смятам това нито за справедливо, нито за вярно, нито за възпитателно. И без това живеем в свят на изчезващи опори, а страхът от Бога фатално липсва у съвременния човек и му пречи да живее в хармония и смирение.

По принцип ние, българите, сме умни, талантливи, предприемчиви. И все пак, какво не ни достига, за да изградим едно проспериращо общество?

- Чувството за общност. Обединяваме се само, когато мразим или воюваме срещу някого. Гледаме прекалено много назад във времето, нямаме идея за настоящето, а идеалът ни за бъдещето е то да изглежда като миналото. Бих добавил още - грешните модели за подражание. Залагаме на хайдутите и мачовците пред интелекта и образоваността.

Звездоманията – познато ли Ви е това изкушение?

- Може би е имало навремето кратки мигове на изкушение. Вече не. Напоследък гледам на себе си като на предавател. Нищо повече от антена, която приема стихове, музика и емоции и ги трансформира в песни, партитури или роли. Тази мисъл ме отърси от напрежения и суети. Сега се забавлявам, чувствам се гост на партито. Наясно съм с въздействието на музиката, която правя, силата на текстовете, които пиша и стойността на ролите, които играя, но това не ми пречи към всеки нов проект да подхождам с любопитството на дете и с мисълта, че ми предстои да трупам планини от познания.

Вие сте работил като композитор за много чужди кино-продукции. Какви са впечатленията Ви от тези известни творци – режисьори, актьори?

-         Няма общ знаменател. Всеки контакт е уникален по своему и в това му е чара. Аз лично се радвам на онези проекти, които ме обогатяват духовно, научавам нещо, което не съм знаел, предизвикали са ме да дам нещо, което не съм очаквал от себе си, открил съм нови изразни средства, станал съм по-добър. Мисля, че това е смисълът на глобалния свят, в който живеем. По правило най-стойностните и високо поставени артисти са най-земни в общуването, най-приветливи във взаимоотношенията и ако щете най-незабележими по улицата. И обратно - по-посредствените творци са по-показни и външни. Що се отнася до режисьорите - това е най-тежката и къртовска професия. Мащабите и отговорностите са чудовищни. Има такива, които създават наоколо лекота, комуникират с чувство за хумор и себеирония, правят нещата да изглеждат не толкова сериозни, но ти чувстваш, че зад това се крие желязна визия за крайния резултат. С тях е удоволствие да се работи, вярваш им че знаят къде да те заведат. Има други, които говорят малко. На тях също можеш да имаш доверие. Има трети, с които комуникацията се свежда до безкраен монолог от тяхна страна, смятат че винаги и за всичко са прави. Обикновено те са авторитарни и безскрупулни, с високо самомнение, но вътрешно объркани. С тях е мъчение да се работи.

Пял ли сте по предизборни митинги?

- Пял съм на политически събития, които съм приемал като исторически важни за страната ни и съм считал за кауза. На 31 декември 2006 водих концерта на площад „Батенберг”, с който отбелязвахме влизането в Европейския съюз. Имаше осемдесет хиляди човека и емоцията беше незабравима. През 1999 участвах в концерта пред „Св. Александър Невски” за посещението на Бил Клинтън.

В последните пет-шест години политиката се превърна в чалга и спрях да се интересувам. Когато няма принципи, идеали и послания, на мен ми е безинтересно. Не виждам смисъл в театър с актьори, които сииграят на десни, либерали, леви, националисти, не защото такива са убежденията им, а понеже продуцентите са ги разпределили така и им плащат добре за това.Пуйчат се от сутрин до вечер в медиите, занимават ни със самовлюбените си персони, натрапват ни бездарното си реалити. Жалка история.

Продължавате ли да мечтаете за нещо?

- Всеки артист мечтае за едно и също нещо - това, с което се занимава да има смисъл за повече хора, да достига до тях, да ги вълнува, да ги забавлява. Аз не правя изключение.

Какво обича и какво мрази Стефан Вълдобрев?

- Обичам да пътувам, мразя глупостта.

А какво Ви плаши и какво Ви прави щастлив?

- Плаши ме шеметната скорост, с която се развиват новите технологиии нашата зависимост от тях, както и размерите на бездуховност, които достигна консуматорското общество. В последно време истински щастлив ме правят миговете с групата. Това обикновено са два часа на полет, фурор, екзалтация и свирене с много голям заряд. Рокендрол от най-чиста проба. Не знам защо си позволих лукса да направя това десетгодишно прекъсване. Събирането с бандата ме зареди с позитивна енергия, каквато не бях чувствал от дълго време. Радостта, че сме заедно се вижда и чува на концертите, няма с какво да я сравня. На 27 март свирим в клуб „Терминал 1” и ако решите да дойдете ще усетите точно какво имам предвид.

С какво ново ще ни изненада Стефан Вълдобрев?

- До няколко дни ще е готово видеото към "Сняг над Сахара". Снимахме го във фантастичния декор на сценографката Огняна Серафимова от представлението “Куклен дом” на Пловдивския драматичен театър с режисьор Крис Шарков. Тези кадри ще бъдат монтирани със сцени от “Съдилището”. Песента вече тръгна в радиоефира и се надявам да има дълъг и успешен път. Честно казано, ако имахме само половин страница за това интервю, просто щях да ви кажа текста на “Сняг над Сахара” - в него са отговорите на всичките Ви въпроси. Качил съм го във Фейсбук страницата си, тъй като наистина го считам за важен.

Как успявате, стига ли Ви времето за всичко?

- Най-често времето не ми достига, за да отговарям на имейлите си. В последните години прекарвам голяма част от времето си в чужбина, срещам се със страхотни колеги от всички краища на света. Интересни, колоритни хора с различна култура, от които научавам доста, а и те от мен - също.  Запознаваме се, обменяме мисли, идеи, казваме си че задължително ще поддържаме контакт, но след това се прибирам, работата ме завърта и така минават месеци преди да се свържа с тях или да им отговоря. Връзката става насечена, и то по моя вина. Това е наистина жалко.

Какъв човек сте?

- Любопитен, обичащ да се смее и забавлява, но също така често затворен в себе си, нервен, нетърпелив, постоянно мислещ за нещо.

А какъв човек бихте искал да бъдете?

- Бих искал да бъда поне наполовина толкова почтен, скромен, праведен, честен и достоен мъж, какъвто беше баща ми. Той почина неотдавна и аз знам, че ще направя всичко възможно, но никога няма да успея да достигна нивото на неговите добродетели.

 Въпросите зададе Петър МАРЧЕВ

   

kultura - Copy1pravoslavie - Copy1

12659614 1036633103064017 1199327596 n