Гласът на България

Национален новинарски портал

   ДАЙДЖЕСТ

Споделете ме

Режисьорът Иван Ничев, чийто филм „Българска рапсодия” ще се бори за „Оскар”, пред „Гласът на България”

Ivan_NitchevИван Ничев е известен български режисьор, роден е през 1940 година в Казанлък. Завършва магистратура в Държавната филмова академия за театър и кино в ЛодзПолша при легендата Анджей Вайда. Вече повече от 35 години е професор по филмова и телевизионна режисура в НАТФИЗ. Режисирал е над 15 игрални филма, които имат множество национални и международни награди. Най-новият му филм „Българска рапсодия” е българското предложение в надпреварата за чуждоезичен филм на Оскарите.

 

Имате ли спомен кога се оформи у Вас желанието да снимате филми, г-н Ничев? И как се стекоха така обстоятелствата, че отидохте да учите в Лодз?

- Част от отговора ми на този въпрос се съдържа в моя филм „Иван и Александра”. Надявам се вашите читатели да го помнят. Моя път към тази професия започна в най-ранна детска възраст.

Всеки автор в началото на творческия си път “купува” от своите учители. Вие какво “купихте” от легендата Анджей Вайда?

- Може би голямата любов към киното и работохолизма.

Кога се чувствахте по-уютно – преди или след 1989 година? Имам предвид в професионално отношение…

- До 1989 година се борих с едни препятствия, а след това - с нови.

Кога ще можем да видим най-новият ви филм „Концерт за оцелелите”?

- С няколко думи искам да представя на уважаемите читатели най-новия си филм. Веднага след промените през 1989 година твърдо реших и го заявих, че ако ще реализирам игрални филми те ще бъдат единствено в копродукция с други страни. Мога много подробно и надълго да обяснявам защо, но основното и с няколко думи - всичко се свежда до затварянето на бюджета на филма в условията на перманентна икономическа криза, както и най-важното: шансът филма да бъде видян от по-голям брой зрители. Досега през годините успявам да спазя този принцип, а и своето обещание.

Последният ми филм е първата българо-израелска копродукция. В края на финалния монтаж в Тел Авив заедно с продуцента ми Нисим Лели се спряхме на окончателното заглавие на филма – и той стана „БЪЛГАРСКА РАПСОДИЯ”. Засега се предвижда премиерата да се състои в края на месец септември 2014. Това е желанието на израелския разпространител. За мен ще бъде особено голяма радост, ако премиерите в София и Тел Авив са по едно и също време. „Българска рапсодия” е третият, последен мой филм, завършващ трилогията, чието начало беше поставено преди повече от петнадесет години със „След края на света”. Последван от втория филм „Пътуване към Йерусалим” /2003/.

Какво обуслови тази силна еврейска тема в творчеството Ви?

- Всичко започна на пръв поглед случайно, след като Анжел Вагенщайн ми предложи прекрасния си сценарий на „След края на света”. Явно, че нищо не е случайно, защото ние с Анжел Вагенщайн имахме заедно вече зад гърба си реализиран филма „Звезди в косите, сълзи в очите”, който обиколи света. Героите на Вагенщайн от старата пловдивска махала в „След края на света“ се смесиха с моите детски спомени, от казанлъшките улички. От летните вирове на Тунджа, където се къпехме без да се замисляме за това кой от нас е турче, еврейче, цигане или българче.

Като стана дума за родния Ви Казанлък... Аз няма да забравя култовата реплика от хубавия Ви филм “Бумеранг” – “От провинцията ли сте, колега? – Не, от Казанлък”…

- Тази реплика повтарям по цял свят, когато показвам филмите си... Надявам се възрожденският дух в този град, родил толкова бележити българи, никога да не угасва. А аз продължавам да се връщам в детските си спомени, когато в библиотеката на читалище „Искра” преживявах първите си фантастични приказни срещи със света на книгите.

След заснемането на тази кино-трилогия, посветена на евреите, искам да Ви попитам – какво Ви е мнението за еврейския народ? Що за хора са евреите?

- Тази кино-трилогия съвсем не е само за еврейския народ. Тя е по-скоро за съжителството на българите с техните съседи, за приятелствата без етническа предубеденост. За солидарността между хората в България, за които няма никакво значение кой каква религия изповядва.

А еврейският народ за мене са всички мои приятели - още от детските ми години, та чак до ден днешен. Скърбя дълбоко затова, че някои вече не са между живите... Но Яким, Мони, Хени, Илан, Нир - аз никога няма да ви забравя! Разбира се, докато аз съм жив ще се радвам на всички, които от мига, в който изляза от вратата на летището Бен Гурион в Тел Авив и вече съм заобиколен от скъпите си приятели. Да споделяме радостта си от това, че сме отново заедно. А после с Йоси Киосо и Сами пеем на чаша ракия в българския ресторант песните, които те носят в сърцата си. А аз често  се срамувам от това, че те знаят докрай и много по-добре от мене текстовете на българските песни. Ето това е за мене еврейският народ. И аз съм горд, че съм потомък на българите, които са направили всичко възможно нашите сънародници българските евреи да оцелеят по времето на Втората световна война и чудовищния Холокост.

Колко истина има в твърдението, че евреите управляват света, според Вас?

- Подобни твърдения са особено опасни, защото вървят редом с ксенофобските теории, които преди много години родиха германския национал-социализъм. За съжаление, и днес в много страни, както и в България фашизирани елементи поддържат подобна риторика. Доста често чисто спекулативно за спечелване на политическо влияние. Предлагам по-скоро да се учим от страниците на енциклопедиите и от цифрите на статистиката. Да видим в историята на човечеството колко са знаменитите еврейски учени, музиканти, писатели, велики изобретатели. Хората, които са посветили огромния си творчески гений за развитието на човечеството. И досега чувам как в едно кафене при последната ми работна визита в Тел Авив как моя продуцент с огромна гордост изброяваше нобеловите лауреати само от последните няколко години. На евреи, които работят в институти, лаборатории и научни центрове на днешен Израел. Не в големи американски или английски центрове, а в институти, които те са създали в тясна връзка с университетите. Което означава, че младите хора остават да работят в страната си.

Предполагам, че сте ходили на поклонение на Божи гроб, какво е усещането?

- Три пъти съм ходил на поклонение. И винаги съм се замислял за онези наши българи в миналото, които са потегляли към Божи гроб пеша, наметнати само с едни дисаги.  Изпращали са ги близките им като за последно на това далечно и рисковано поклонничество... Там ми се стори, че се покланям и пред тези българи. А моето вътрешно чувство, което не съм споделял досега, е от първото ми посещение. На няколко пъти имах чувството, че вече съм бил там. Дали по силата на някакво внушение, което спохожда  творците или е нещо необяснимо... Не знам.

По какви проекти работите сега?

- Искам да поканя всички, които обичат документалното кино да гледат филма „Дългият път към дома”, на който съм само продуцент, а режисьор е Боряна Пунчева. Моя талантлива бивша студентка. Сценаристите са от постоянния екип, с който обикновено  работя - драматургът Юрий Дачев и моята съпруга Татяна Гранитова. В 70 минути ще видите разказ за съдбата на едно бебе, изоставено от майка си пред нашата камера през 1993 година. А двайсет години по-късно образованият, красив и със самочувствие французин пристига, за да се срещне с биологичната си майка и многобройните си братя и сестри в махалата... А за проектите - ще помоля да разговаряме друг път. Истина е, че съм зает с работен вариант на нов сценарий...

Какво се случи с Вашия кинопроект „Maybe a BG baby”?

- Сценарият е отдавна готов и чака решение дали ще получи финансиране в чужбина.Но това е твърде бавен и нелек процес, осеян с прекалено много неизвестни.

Кое е най-важното качество за един кинорежисьор?

- Силното желание да реализира поредния си филм и да е готов за това на всякакви жертви.

А кои са най-важните качества на един филм - да развлича, да поучава?

- Ако може, най-добре и двете.

Каква е Вашата рецепта за български блокбастър? Искам да припомня, че Вашият филм „Бай Ганьо тръгна по Европа“ бе гледан от над 1 000 000 зрители...

- Рецепта няма. Ако имаше такава, то много филми щяха да събират огромна публика. А виждате, че лидерите на касовите сборове съвсем не са толкова много. А защо „Бай Ганьо тръгна по Европа“ пожъна такъв огромен зрителски успех? Моят отговор е, че този филм се появи на точното място в най-точното време. Целият ни народ след промяната беше в очакване пред неизвестното. Наблюдаваше как първите, най-активни наши сънародници, нетърпеливо стягаха багажа, за да тръгват за Европа. Когато публиката видя от екрана и Бай Ганьо с дисагите да премята стиснатите виенчани, наистина се заливаха от смях в киносаланите. Най-важното от филма за нашата публика тогава беше потвърждение  на мъдростта в решението да си останат тук, в родината. Филмът беше гледан от повече от един милион зрители в кината. Но повтарям - както няма рецепта за успеха, така вече няма и киносалони…

Но образът на бай Ганьо е само една от еманациите на българската народопсихология. Вие проумяхте ли що за човек е българинът? И могат ли да се направят някакви „подобрения”, за да може ние, българите да будим симпатия у околните, а не насмешка /както е при бай Ганьо/?

- В тези сложни размисли трябва първо да се включат нашите литератори и дай Боже да се появят и книгите, които да събудят интереса на хората от киното. Една общонационална задача би трябвало да е свързана с размисъл за това кои сме днес българите и накъде вървим? За сега по-пъргави  се оказват българчетата, които знаят езици и често блестят с чужди размисли и преводи, а дежурното оправдание е, че вече сме част от глобалния свят. А така, както аз разбирам нещата: глобалният свят ще оцелее само ако внимателно се вглеждаме в проблемите на нацията. Не е тайна, че тя сега боледува и с тези, които останаха и с тези около два милиона българи, които се борят с носталгията в чужбина.

Вашият учител Вайда е на 88 години, но най-новият му филм бе сред кандидатите за „Оскари” тази година. Вие също сте зареден с идеи за нови проекти… Какви са корените на творческото дълголетие?

- Да е жив и здрав г-н Вайда... и дори ще допълня, че подготвя нов филм. Щастлив е, че живее и работи в Полша, която добре познавам. Една страна, в която по традиция вратите пред утвърдените таланти са широко отворени. За съжаление, при нас съвсем не можем да се похвалим с подобни взаимоотношения. Не знам какви са корените на творческото дълголетие, но продължавам да работя едновременно по няколко проекта. Дано поне един от тях да успее да стартира.

Вие сте автор на десетки, обичани от публиката филми. Но киното е колективно изкуство – на кои сценаристи, актьори, оператори бихте искал да благодарите за съавторството?

- Винаги съм казвал, че ако ме смятат за добър диригент, то това е само благодарение на добрия оркестър, с който работя. В началото на кариерата си, когато започвах, заработих с много по-възрастни от мен колеги и се учех от техния опит. Някои вече не са между нас, други са все още край мен по време на реализацията на моите филми. Но човекът, на когото дължа най-много е Свобода Бъчварова. Това е жената, която ме поведе към храма. А вътре вече срещнах творческите си партньори като Анжел Вагенщайн, Радой Ралин, Кирил Цибулка, Ангел Ахрянов, Виктор Чичов, Жени Радева, Христо Ненов-Джери, Силвин Панков, Боно Бонев… Списъкът е много дълъг. Благодаря ви, приятели!.. Иска ми се да отбележа и възхищението си от професионализма на съвсем младият екип, с който реализирах най-новия си филм „Българска рапсодия”! Но да споделя радостта и благодарността за талантливата музика на композитора Стефан Димитров, с който съм щастлив, че работя от години.

Всеки човек идва на този свят, за да отговори на най-дълбокия философски въпрос – за смисъла на живота. Вие открихте ли смисъла на Вашия живот?

- Много пъти съм си задавал този въпрос. И на различна възраст съм строил различни хипотези. Към тях съм добавял и моя собствена теория, къде се намираме ние във Вселената… Неудовлетворен от размислите си съм се оставял да бъда повлечен от живота в поредната ми киноавантюра и така до ден днешен… Но е истина, че продължавам да се вълнувам от този въпрос…

Вие как се самоопределяте – какъв човек сте?

- Един казанлъчанин, който живее в София, а благодарение на филмите ми мисля, че съм и гражданин на света.

И все пак, къде се чувствате най-уютно, кои са любимите Ви градове и места?

- В моя дом в София… Привечер, под стария орех в Трънско или на терасата край морето… Градът, който най-често посещавам, защото много го обичам е Виена… Това е столицата с най-добре уреден градски транспорт в света! Обичаме с жена ми Татяна да седнем в произволно избран трамвай, /защото в техните превозни средства винаги има места/, да извадим малките бележници и в мълчание, зареяли поглед през прозорците към красивия град да си мислим за нещата, върху който работим... Преди три години показвах филмите си в Буенос Айрес. Възхитен съм от аржентинската публика и от искрения им интерес. Това ми напомни за едно отминало време, когато подобни дискусии за филмите се правеха със зрителите в киноклубовете и в България... А миналата година в Мексико сити в един от киносалоните, носещ името на Луис Бунюел на тяхната огромна Синематека /с 14 киносалона/ обещах на зрителите, че на всяка цена ще им покажа най-новия си филм. В подобни моменти съм благодарен на съдбата, че имах и имам щастието да правя филми. Извън бариерите и границите. Аз така разбирам глобализацията.

Умеете ли да се радвате на успехите на колегите си? Кои филми са на върха във Вашата лична класация – в световното и в българското кино?

- Да, радвам се и много ми се иска в България младите творци да правят все по-хубави филми, независимо от дългата духовна и финансова криза, в която живяхме и живеем. А класациите трябва да се правят от времето, и то не от тези хора, които се мъчат да създават филмовите творби като мене. Така че - не искам да се нагърбвам с подобна селекция.

През последните години румънското кино е във възход, румънски филми печелят престижни награди. Какво липсва на българското кино, за да заговори светът за „българска вълна”, например?

- Не съм специалист по румънското кино, но наистина успехите им са респектиращи. А що се отнася до проблемите на новото българско кино, би трябвало да се инициира голяма и широка дикусия  не само от специалисти, но  и от културни дейци от други професии. Хора, които да търсят посоките, в които да се развива нашето кино в среда на мощни телевизии. В ситуацията, в която държавата отпуска все по-малко пари. При липса на национален фонд и все по-развити и скъпи технологии, които съпътстват създаването на филмовия продукт.

И все пак, какво бъдеще предричате на българското киноизкуство?

- Аз преподавам кинорежисура повече от 35 години в Националната академия за театър и кино и бих искал всички тези млади хора, с които аз се срещах през тези години, да оставят нещо достойно за нашето изкуство.

Кои от филмите си обичате най-много? И ако обърнем медала – има ли такива, които бихте искал да заснемете отново?

- Трудно е един родител да предпочете някое отдецата си. Обичам всичките. Но с най-големи очаквания съм към следващия нереализиран още филм.

                                                                             

                                                                             Едно интервю на ПЕТЪР МАРЧЕВ

 

   Fluida

kultura - Copy1pravoslavie - Copy1

12659614 1036633103064017 1199327596 n