Гласът на България

Национален новинарски портал

   ДАЙДЖЕСТ

Споделете ме

EnevДеян ЕНЕВ

През 2010 г. и на мен ми се отвори парашутът и изкарах два месеца във Виена в рамките на т. нар. творческа резиденция. Скитах на воля из световния град, захласвах се по неговата уреденост, разглеждах имперските старини. С една дума, разбрах много ясно защо нашите олигарси налитат на този град като мухи на мед.

Към края на първия месец обаче душевният комфорт ми се наруши. Трябваше да изминат няколко дена, за да диагностицирам точно причината.

Причината беше носталгията.

И може би затова, в деня на отпътуването ми – самолетът беше в пет следобяд – си събрах багажа още сутринта, слязох пред входа на квартирата и часове наред, брулен от силния вятър, който бе излязъл през този ден, чаках таксито за летището прав на тротоара, като съзнавах през цялото време на чакането глупостта, която върша – наместо поне да седна на топло в някое кафене.

Пръв се наредих и на изхода на летището за полета за София – цял час преди обявеното време.

Кое е онова нещо, което те кара да се вълнуваш, когато се завръщаш от чужбина в България?

Да се вълнуваш, даже да ревеш като малко дете понякога, когато самолетът започне да се снижава към летище „София”.

Кое е това нещо – познатите места, приятелите, роднините, миналото, спомените?

Да, и те наистина, всяко от изброените неща е от значение и само по себе си представлява част от твоята крепост, от най-вътрешния ти кръг, от укрепената част на душата ти. Но всяко от изброените неща – познатите места, приятелите, роднините, миналото, спомените – преди да се заяви и да се открои, съществува разтворено в думата България.

„Ако за живот в определени климатични, географски и други условия се изискват определени способности, народът ще бъде надарен именно с тях. Тъй като човек е най-приспособен да живее в своята страна, то и способностите му могат най-пълно да се разкрият само там. Това е една от причините, поради която някога казвали, че камъкът си тежи на мястото”, пише Николай Гурев в книгата си „Страстите и тяхното въплъщение в заболяванията”.

Искам да кажа, че между родината и човека съществува дълбока мистична връзка.

Сълзите и буцата в гърлото, докато се завръщаш в България от чужбина, са само бледо ехо на тази връзка.

В родината и камъните помагат, гласи народната поговорка.

Да си спомним ли какво изричаше българският турчин Ибрям-Али от едноименния „див” разказ на Николай Хайтов:

„Като минава покрай дърветата, къса букови шумки и ги дъвче.

- В нашия край – вика – шумата е като чеверме. В Анадола няма шумки за илач, а водата им е, да прощаваш, като помия.

Виде ли коритце, и спира:

- Чакай да пием!

Слезе от катъра, пие, тури си главата под чучура, гребе от коритцето с две ръце и плиска въз очите, плиска…

Като влязохме в борикаша, спря до една борика, побара я, като да я поглади, а че я прегърна.”

Една от най-опаките страни на последните десетилетия е разкъсването на тази връзка, рязането една по една на струните, които свързват човека с отечеството му. Причините са много и тяхното изброяване не е тема на този текст. Но няма как да не споменем по-важните.

В ерата на всеобщата паневропейска толерантност патриотизмът по много коварен начин бе пришит към национализма и шовинизма, които пък от своя страна станаха политическите бухалки в ръцете на нечистоплътно заченати партии, управлявани от крайно сребролюбиви вождове с изместен център на мисловността. Така нормалната любов към отечеството също бе оваляна в катран и предоставена под аренда на чернодрешковците с кубинките.

Трайната икономическа безизходица принуди милиони българи да търсят щастието си в чужбина. Държавата, управлявана кърджалийски от местните елити, в продължение на десетилетия направи всичко възможно хората да възневидят покрай държавата и страната си или по-точно, хайде, не да я възневидят, но да я свържат автоматично с глухите коловози на личното си бъдеще.

Не толкова мизерията е причината за чудовищната емиграция. А липсата на всякаква перспектива тук.

На трето място, отчайващата маргинализация на учителското съсловие превърна училището, институцията, която е призвана да насажда патриотичните ценности у децата, до голяма степен в кухо понятие. Децата не могат да четат, ние ще ги учим на род родина. Хайде холан!

А с последните примери, изнесени от учебниците, безродността направо беше коронясана.

Така България и българското по презумпция се превърнаха в етикети, натоварени с отрицателен знак.

Националните празници, призвани да бъдат фаровете на патриотизма, високите точки, които сплотяват народното самочувствие и го вадят от ярема на чисто битовото живуркане, на свой ред, съвсем в контекста на казаното дотук, също редовно се режат на парчета като пици за тяснопартийна употреба и наместо да изписват вежди, вадят очи.

Има ли светлина в тунела?

Доколкото има, тя е плод засега на личните усилия на отделни хора, а не е резултат на държавническо мислене.

На учители, които създават по места кръжоци по родолюбие, напук на общата тъжна картина в просветата.

На читалищни дейци, които се мъчат да върнат, въпреки оскъдицата, старата величава роля на читалищата.

Колкото и парадоксално да звучи, в челото на този твърде крехък още процес са и не малко от българските общности в чужбина.

Кажи-речи половин България е пръсната по света. Но мистичната връзка между човека и родината му по тайнствен начин работи. Тя се обновява във всяко ново поколение – в това е голямата тайна на родолюбието.

Ето какво казва историкът проф. Пламен Павлов в едно интервю:

" Аз съм убеден, че ще се получи такъв национален импулс, и то в не толкова далечно бъдеще. В исторически план процесите изискват време, те не могат да се развият с магическа пръчка. Действително мисля, че големите цели за обединение на нацията не са слезли от дневен ред. Елитите ни обаче – и комунистическият, и посткомунистическият – просто нямат национална кауза. За разлика от днешните млади, които я носят у себе си."

Може би някой невидим вече завързва отново една по една скъсаните струни върху осиротелия гриф на татковината.

И скоро ще чуем първите акорди.

Може би още на тези избори!

Дано да не се лъжа.

 
---
Бел. ред.  Първата публикация на този текст е в портал "Култура" 
 

 

kultura - Copy1pravoslavie - Copy1

12659614 1036633103064017 1199327596 n

abbort