Гласът на България

Национален новинарски портал

   ДАЙДЖЕСТ

Споделете ме

Сръбската Църква няма как да е „майка“ на 200 години по-старата Охридска Архиепископия

gtГеорги ТОДОРОВ

И отговори на царя оная жена, чийто беше живият син, защото цялата ѝ вътрешност се бе развълнувала от жалост към нейния син: о, господарю мой! Дайте ѝ това дете живо и го не убивайте. А другата казваше: нека не бъде ни мое, ни твое, сечете.

И царят отговори и рече: дайте на тая живото дете, и го не убивайте: тя е негова майка.

3 Царств. 3:26-27

 Способността ни иде от Бога: Той ни е дал способност да бъдем служители на новия завет, не на буквата, а на духа; защото буквата убива, а духът животвори.

2 Кор. 4:6

 

На 9 ноември 2017 г. намиращата се в схизма Охридска Архиепископия (ОА) се обърна към Българската Православна Църква с писмо, в което изразява желанието си да възстанови евхаристийното си общение с нея (а оттам и с цялото Православие) и готовността си да припознае Българската Патриаршия като Църква-майка.

Нехристиянско и недостойно би било Българската Църква да не отговори на това писмо – и никой не очаква от нея да постъпи така. Нехристиянско и недостойно би било тя да отговори отрицателно на това писмо – и няма как тя да постъпи така. Нехристиянско и недостойно би било тя да отлага отговора на това писмо ad kalendas Graecas – и всички само бихме загубили от такова неумно и пагубно протакане.

Но нехристиянско и неразумно би било Българската Църква едностранно и безогледно да реши този въпрос, който има сложни, преплетени и наслоени канонични, исторически, политически и народо-психологически измерения.

Каква е същността на въпроса? Същността е, че Божият народ в Република Македония (РМ) – нашите братя и сестри в Христа – вече десетилетия наред духовно страдат от схизмата и че това състояние (с безброй тежки последствия, разбити човешки съдби, въвеждане в изкушение, отвръщане от Църквата и пр.) се приема за даденост в съвременния православен свят. С това злотворно състояние сякаш коравосърдечно сме свикнали. До такава степен, че „легитимният“ Охридски архиепископ, когато отиде на полу-събора в Крит (2016 г.), дори не повдигна въпроса за пагубната схизма, от която ежедневно изтича кръвта на неговия народ, пронизан в сърцето от разкола.

Защото понастоящем има две охридски архиепископии: охридската Охридска Архиепископия (непризнатата) и белградската Охридска Архиепископия (признатата). Първата, непризнатата от нито една поместна Църква, включва огромното мнозинство от православните християни в РМ, а втората, призната от Сръбската Църква (а оттам и от всички поместни Църкви) включва само няколко десетки души, които бяха подложени на грозни политически гонения (включително затвор, разтурване на храмове и т.н.) от страна на правителството в РМ. Някои от тях, обезверени, хвърлиха расата... Повечето от тях бяха принудени да живеят в изгнание.

Тези гонения бяха един нехристиянски политически акт, за който охридската Охридска Архиепископия следва да се покае и да поиска прошка.

Но. Къде е коренът на злото?

Не беше ли много по-нехристиянски политически акт унищожаването в 1018 г. на Първото Българско Царство от Василий ІІ (с антихристиянското прозвище Българоубиецът) вследствие от което автокефалната Българска Църква – със седалище именно в Охрид – противоканонично, противосъборно, чрез властови политически произвол беше понижена в ранг и подчинена на Константинопол? А дотогавашното православно Българско Царство отдавна и безусловно беше признато от ромейските императори и на българския владетел в 927 г. дори беше призната от Константинопол титлата „василевс“ (цар). И първият истински (не самозван, а признат) български цар беше светец – благоверният св. цар Петър. Именно от това велико държавно-историческо и църковно-историческо грехопадение води потеклото си тази дълга поредица от властови злоупотреби, несправедливости и канонични нередности, които, наслагвайки се една върху друга, доведоха до въпросната неизлекувана църковна язва.

Не беше ли много по-нехристиянски политически акт нередното премахване в 1767 г. на Охридската Архиепископия от елинофилетичния Фенер чрез злоупотреба с политическата власт на турския султан? (Една година преди това в 1766 г. по същия нереден начин беше премахната Сръбската Патриаршия.)

Не беше ли много по-антихристиянски политически акт невъзстановяването на Охридската архиепископия, когато сърцевината на нейния исторически диоцез попадна – по силата на политическите обстоятелства – във владение на Кралството на сърби, хървати и словенци (1918 г.) и съответно под юрисдикцията на братската Сръбска Църква? Православният народ в диоцеза на днешната Охридска Архиепископия (територията на днешната РМ) беше насилствено принуждаван да се сърбизира... И Сръбската Църква съучастваше в това политическо насилие и потисничество – и още не се е покаяла за това съучастие и не е поискала прошка.

Безброй са потресаващите „подробности“ (т.е. съсипаните човешки съдби), които са истинската плът и кръв на тези исторически събития.

Вследствие от цялата тази трагична история на многовековно политическо насилие над Охридската Архиепископия и над този изстрадал Божи народ-мъченик се стигна и до съвременното противоестествено извращение: по-младата поместна Църква да се самопоставя в ролята на „майка“ спрямо много по-старата.

Сръбската Църква няма как да е Църква-майка на Охридската Архиепископия,

защото е с двеста години по-млада от нея.

Учредяването им е съответно в 1019 г. и в 1219 г.

Знайно е от всички: Божият народ на територията на днешната Република Македония е покръстен от равноапостолните свети Климент и Наум, членове на Българската Църква, пратени там от българския княз. Сам многоученият Теофилакт Охридски (упр. 1084-1108) описва как лично св. княз Борис-Михаил изпратил св. Климент в Кутмичевица и „от уважение предоставил на триблажения Климент три от най-хубавите къщи в Девол, принадлежащи на комитски род, както и места за почивка край Охрид и Главиница.“ И след като описва равноапостолната дейност на св. Климент, Теофилакт велегласно обобщава следствията от това пратеничество:

„И изобщо Климент е предал на нас, българите, всичко, което се отнася до Църквата и с което се прославя паметта на Бога и на светиите... „

Но - ще кажат някои книжници - „каноните“ не позволяват... Съвсем не! Каноните позволяват. Злата воля на човеците не позволява.

Духът на каноните е дух на истината. Възможно ли е каноните на Църквата да вървят против историческата истина? Възможно ли е каноните на Църквата да са на страната на злоупотребата с политическа сила, на страната на издевателството над един народ, на страната на противоестественото „майка“ да „роди“ с 200 години по-стара „дъщеря“! (Да не бъде!) Духът на каноните не може да бъде злотворен. Дори буквата на каноните сама по себе си не е злотворна, а само човешката злоупотреба с буквата.

А плодът на духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание. Против такива няма закон. (Гал. 5:23)

Не бива да приравняваме великите, истиноносни и благотворни канони на Светата Църква с някое наше противо-исторично и противо-истинно „тълкувание“ на тези канони.

Кой канон пречи на Сръбската Църква

да признае историческата истина?

Кой канон пречи на Сръбската Църква да признае, че е злоупотребила с политическата власт и че егоистично се е възползвала (всъщност това политическо „възползване“ е духовно пагубно за самата нея) от предишни антиканонични злоупотреби с политическа власт и насилие – за да разшири своя диоцез? Та нали и тя беше потърпевша от същата злоупотреба, когато в 1766 г. Фенер егоистично и неправомерно чрез политическата власт на турския султан ликвидира Печката Патриаршия и присвои нейния диоцез?

Но, ще кажат някои мними църковни „политици“, ако признаем ОА за автокефална, това ще усили сепаратистките тенденции в Църквата. Черногорците ще поискат автокефалия, украинците ще поискат автокефалия...

Подобно възражение е двойно невярно. Първо – (някои) черногорци и (някои) украинци и без това вече искат автокефалия – независимо, че охридската ОА пребивава в схизма. Именно явната и доказуема историческа неправомерност на тази схизма подхранва всякакви схизматици и подронва самото понятие за „каноничност“. И второ – историческата истина и в Черна Гора и в Украйна е съвсем, съвсем друга, в някои отношения противоположна на историята на ОА. Именно унищожаването от Фенер на Печката Патриаршия в 1766 г. стана причина за раздробяването на Сръбската Църква в последващите времена – чак до обединението й след Първата световна война. Именно Киев е люлката на Руската Църква и „майка на руските градове“, а по време на непрекъснатата династия на Рюриковичите столицата на Рус се премества от (сринатия при монголското нашествие) Киев във Владимир и после в Москва. И в двата случая назад в историята е единството. А в случая с Охридската Архиепископия връщането назад в историята стига до векове, в които ОА вече съществува, а Сръбската Църква още не съществува. И още по-назад във времето, когато ОА още не съществува, а Българската Църква вече съществува.

Завръщането на Охридската Архиепископия в евхаристийно общение с цялото Православие ще бъде благо за цялото Тяло Христово, т.е. за Църквата, т.е. наистина за всички поместни Църкви без изключение. Защото казано е:

И кога страда един член, страдат с него всички членове; кога се слави един член, радват се с него всички членове. Вие сте тяло Христово, а поотделно – членове. (1 Кор. 12:26-27)

 И тъй, Българската Патриаршия („защото цялата ѝ вътрешност се бе развълнувала от жалост“) е призвана да действа

– неотложно и неприбързано –

по въпроса за приемането на охридската Охридска Архиепископия в евхаристийно общение с Църквата.

Това действие следва да бъде братолюбиво, канонично, мъдро, с любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание. То следва да бъде своевременно (за да не дава повод за развихряне на бесове), неотстъпно, учтиво и решително. С уважителен поклон спрямо нашите събратя в Христа, но не и спрямо бесовете, които ги яздят.

Въпросът следва да се реши в духа на братска любов и истинолюбие с прякото участие на Българската Патриаршия, Сръбската Патриаршия и Охридската Архиепископия и без намесване на други поместни Църкви, които, с оглед на нашите човешки немощи (тъй като се познаваме), вероятно само биха се изкушили да дозаплетат възела.

Бог ни призовава към взаимно покаяние и искане прошка. И то между всички участници, защото всички ние – и в София, и в Белград, и в Охрид – имаме своите исторически грехове в заплитането на този клуп, който души не само нашите братя и сестри във Вардарска Македония, но и нас самите.

Съвсем ясно е, че не може да има християнско решение на този въпрос без искрено и пълно помирение, взаимно признание и обединение между двете сега съществуващи „Охридски Архиепископии“.

Разбира се, би било неумно и разрушително Българската Църква „максималистично“ да поиска Охридската Архиепископия да се влее в нашата Патриаршия, каквито идеи се подхвърлят от някои „родолюбци“. Именно като истинска историческа Църква-майка Българската Патриаршия следва не да търси „своето“, а действителното духовно благо на Охридската Архиепископия, т. е. благото на нашите премного изстрадали и страдащи братя и сестри в нейния диоцез.

Несъстоятелно и безперспективно е също така да се разработва твърдението, че един вид понастоящем изобщо не съществувала легитимна Охридска Архиепископия, приемница на древната (1019 – 1767). Този бумеранг би означавал, че и Българската Църква не е приемник на средновековната ни Църква... Всъщност, днес съществуват две Охридски архиепископии. Белградската ОА е призната за легитимна от Сръбската Църква, а оттам и от всички поместни Църкви, тъй като е в евхаристийно общение с тях. Но пък тази „всепризната“ Охридска Архиепископия безспорно има за своя историческа Църква-майка именно схизматичната Охридска Архиепископия. Самият Йован (Вранишкоски) е клирик на схизматичната Охридска Архиепископия чак до 2002 г., когато беше подписано (а после отхвърлено от ОА) Нишкото споразумение.

Самото Нишко споразумение е исторически документ, в който Сръбската Патриаршия признава схизматичната дотогава Охридска Архиепископия. Споразумението започва така:

Сръбската православна църква, т.е. Печката патриаршия, имайки предвид реалните духовни и пастирски потребности [...] признава съществуването на епархии на православната църква в Република Македония, т.е. Охридската Архиепископия [...] широка църковна самостоятелност, т.е. най-широка църковна автономия [...]

Признаването на „най-широка църковна автономия“ беше на половин стъпка от

признаването на автокефалия.

Но общественото мнение в РМ счете това за неприемливо и надигна вой срещу Нищкото споразумение като „предателство“. Самата Сръбска Църква в онова време пребиваваше в изключително тежко психологическо положение – след трагедията в Косово (1998-1999), падането на Милошевич (2000 г.) и продължаващото доразпадане на Югославия след поредицата от погрешни политически ходове. Ако Сръбската Църква тогава братолюбиво признаеше автокефалията на Охридската Патриаршия, това щеше да бъде посрещнато като „предателство“ от болезнено развихрените бесове на шовинизма. Дори сега, 15 години по-късно, старите и новите исторически комплекси още владеят умове и сърца...

Схизматичната Охридска Архиепископия (която не желае наложената ѝ схизма и не носи цялата вина за нея) иначе в нищо не отстъпва от догматите на вярата и от светото Предание. В много отношения тя се държи по-достойно от редица канонични поместни Църкви със славно минало, но с безславно отстъпническо настояще.

Християнската любов следва да победи и комплексите, и обидите, и високомерието, и гордостта, и шовинизма. Тя следва да бъде алфата и омегата за решаването на този тъй зловреден исторически проблем.

Приемането на Охридската Архиепископия в евхаристийно общение със Сръбската и с Българската Патриаршия (а оттам и с всички поместни Църкви) няма защо и закога да се отлага. А Българската Църква – великодушно, т. е. с любов – няма какво да изтъква своето историческо майчинство, а смирено да влезе в ролята на брат-посредник. Защото Бог знае всичко – и нашите малобройни заслуги и нашите по-многобройни прегрешения.

Изстрадалият митрополит Йован (Вранишкоски) заедно с паството му следва да се върнат с почест в родината си и с камбанен звън в храмовете и монастирите си. След което ще се чудим и маем как сме могли така дълго и така глупаво да се поддаваме на поднебесните духове на злобата.

Всъщност, предстои празник на Църквата. Лукави помисли всячески се опитват да помрачат този празник на истинското братолюбие. Но (с Божията помощ!) няма да успеят.

 

23 ноември 2017

Катедрален храм „Св. Александър Невски“

 

   Lema BG

 

kultura - Copy1pravoslavie - Copy1

12659614 1036633103064017 1199327596 n

abbort