Гласът на България

Национален новинарски портал

   ДАЙДЖЕСТ

Споделете ме

За вероятността моловете да са съвременният ГУЛАГ

malВладимир ДОЙЧЕВ

Познайте къде бях днес? Не, не бях на гробища. Там бях вчера през целия ден. Не може пък само гробищни текстове да пиша. Идват празници – трябва да се появяват позитивни неща за четене. И изобщо – човек е нужно да ходи на позитивни места. Така ме посъветваха познати. Затова и отидох с тях на мол. Ще кажете, че не е кой знае какво. Кой не е ходил на мол?! Да си призная – за мен беше ново изживяване. Бил съм само два пъти. Единият – по послушание ме пратиха да участвам в телевизионно предаване срещу абортите. А другият – придружих жена ми до една оптика, където си беше поръчала нови очила с диоптри. Не бях обикалял така, както когато човек си търси например съставките за царска туршия на пазара на Красно село. Е, днес го направих с приятели, защото имах свободен ден…

Не съм и подозирал, че разхождането из мола може да предизвика у мен толкова много богословски усещания. Казах си, че ако бях „кифла“ и всеки ден бръмчах по тия места, щях да събера впечатления за цяла книга. От друга страна, тайно благодарих, че не ми се налага често да попадам в такава обстановка. През цялото време сърцето ми беше свито и ми идеше да избягам.

Да не говорим, че ме беше срам.

Но това е друга тема. Може би просто съм остарял. Вероятно това е днешният ЦУМ. Сигурно не разбирам съвременните хора и защо такива места са им забавни. Защо ги намират за важни. Какво им е смешното. Какво им е топлото. Е, физически е топло, обаче вътрешно…

Сетих се за един великан на философската мисъл, който се подиграваше на думите на някой си старец, че моловете са съвременният ГУЛАГ. Аз обаче не съм готов да се присмея на стареца. От лагерите можеш да излезеш и като мъченик. В мола макар и привидно свободен, можеш полека да се отучиш да ползваш свободата си. Един сладък затвор, който те превръща в консуматор до смърт. Просто два различни начина да забравиш за душата си. В единия случай с насилие, в другия – с угаждане на всички плътски желания. В мола има място за всичко и всички. Само не за Христос… Но затова ще стане дума по-късно.

Качихме се на втория етаж и там гледката наистина беше впечатляваща за мен. Какво знае простият поп от Дружба, чийто живот минава във возене на автобус 604 и обикаляне на софийските гробища. След 40-дневния пост се почувствах като

социалистическо дете,

попаднало в „Кореком“.

Един до друг наредени около 30 щанда за различни храни – бързи и бавни закуски, скари, сандвичи, палачинки, торти и пасти, италианска, източна кухня (японска, китайска, индийска), също турска, гръцка, сръбска и разбира се – българска кухня. Пред всеки щанд огромни опашки от слюноотделящи хора. Столчетата и масите пред различните павилиони са се смесили в едно заради сновящите насам-натам гладници и са се превърнали в хомогенна обща трапеза, на която всички седят сякаш заедно. Като в края на филма „Ъндърграунд“, само че с по-ниски столчета. Сигурно дълго съм стоял като вцепенен, докато погледът ми се местеше от една манджа на друга, защото накрая жена ми ме задърпа и попита: „Какво ти става? Изоставаме от другите. Да не си гладен?“ „Това, че изоставаме, е ясно,

просто получих богословско откровение.

Разбрах една статия, която преди време ме възмути“. – отговорих ѝ.

Тук ще се отклоня за момент от темата за мола, за да ви разкажа за статията. Тя е на украински свещеник и беше поместена в най-умния от всички умни парацърковни сайтове в България. От него винаги ни свеждат най-новата мода. Сега като се замисля, този сайт прилича на витрина на църковен мол. Текстът беше поместен в щанда „Живо предание“. В случая, „преданието“ по своята живост, ми напомняше на сергията на онзи човек, който продаваше риба за Никулден и беше сложил табела „Живи шарани. Не мърдат, защото в момента спят“. Статията се казваше „За постконфесионалното християнство“ на прот. Андрей Дудченко (виж тук). И този шедьовър мина някак незабелязано из медийното пространство. А си струва да му се обърне внимание, защото като нищо може да се окаже основа на бъдещия светоглед. Ето цитат: „…Идва времето на постконфесионалното християнство… Постконфесионалността не е отказ от конфесионалността, а разбиране за нейните предели. За това, че Църквата Божия в Христос е по-широка, по-дълбока и по-пълна от собствената ми конфесионална ограниченост. Смяната на конфесиите не е изход. Това е, ако щете, ново разбиране на икуменизма. Не като търсене на „свръх-църквата” или като обединение на всички в някакъв всеобщ „гювеч”. А като осъзнаване на това, че Църквата Божия съществува и че се състои от всички, които са верни на Бога и на Христос. Където и да биха били тези хора, в каквито и да било разсеяни и разделени земни юрисдикции да биха членували…“

Ако трябва да преведем това на по-разбираем език, можем да го направим, изопачавайки (да ми прости Господ) думите на апостол Павел: „Няма вече православен, ни католик, ни протестант, а всички едно сме в (по-скоро против) Христа Иисуса“. Не можех да си обясня

как човек може да напише такава глупост

и да носи расо? Как може да е православен свещеник и да се чувства ограничен в своята православност? Как може разбирането му за Църквата да деградира до такава степен? Затова и се бях постарал да забравя за този текст. Молът обаче ми го припомни.

Разбирате ли какво се случва? Нашето богословско мислене до такава степен се е осветскостило, до такава степен се е профанизирало и отдалечило от светите отци, че желае да уподоби Тялото Христово на купища събрани в едно заведения за хранене. Нито един щанд не отричаше другия, но и никой не претендираше за абсолютен вкус. Ако обичаш – сандвичи – ще отидеш при бързите закуски. Ако ти се яде плескавица – местиш се на сръбския щанд. Ако ти се хапва пица – на съседния и т.н. Накрая всички сядат на една обща маса, а яде всеки кой каквото си обича. По същия начин сигурно трябва да изглежда постконфесионалната църква. Събрани на една табла Причастието и неговите отровни двойници, Христовите праведници и ересиарсите, всичко объркано в едно безкрайно светско плюскане.

Жена ми ме дърпаше, а аз не можех да се отлепя, парализиран и втренчен в тази

постконфесионална проектоцърква

на втория етаж на мола.

В крайна сметка ме завлече до ескалатора. Така слязохме още по-надолу. Озовах се пред голяма книжарница. Хубаво направена, осветена, подредена. Помолих приятелите ми да влезем за малко там. Къде другаде може човек да се успокои, освен при книгите?  Там обаче ме чакаше нова порция от духовни удари. Секция „Религия“ изобщо нямаше. Вместо това няколко рафта под общо название „Езотерика“. Казах си, че ако има духовни книги, сигурно от неразбиране са ги подредили там. Оказа се, че съвсем си разбират. Нищо православно нямаше. Както казах и по-горе – и дума не може да става Христос да бъде пуснат в мола. Вместо Него – десетки книги на Петър Дънов. До тях още един куп книги на учителя Беинса Дуно. Викам си: Колко ли имена има тоя човек?

После се сетих,

че името им е легион.

Направи ми впечатление една много дебела книга на някакъв американец Нийл Доналд Уолш „Разговори с Бога“. На корицата имаше стикер „Пълно издание“. Помислих си: Чакай малко, щом има пълно, значи е имало и съкратено или пък томове. Нещо от сорта на „Най-интересното от разговорите ми с Бога“. Разлистих, за да видя какъв е този нов „пророк“. Там попаднах отново на постконфесионалната църква. Още в началото, където авторът изказва признателност на разни хора, чета: „…искам да благодаря на духовните си учители, сред които са светии и мъдреци от всички религии.“ Разбирате ли? Има мъдреци и светии във всички религии. И всички те със съветите си са създали този нов Мойсей, който постоянно събеседва с Бога. Как ли изглеждат светите отци с техните претенции, че Православието е Богооткровената истина и с непрестанните им борби срещу ересите? Вероятно като свадливи старчета… Не, дори и това би било комплимент за тях. Също като горе при яденето – едни от многото. Просто един вкус, един поглед, частно мнение на свестни хора, пътечка от многото пътечки до Бога. Пророк Илия усетил присъствието на Бога и се покрил с кожуха си. Апостол Петър не посмял да попита Христос кой е предателят и накарал апостол Йоан да го направи. Всички те бледнеят пред

новия постконфесионален гуру.

Старите светци са аматьори. „Светците на новата църква“ са наистина яки.

Още като влизах в мола някаква продавачка спря жена от групата ни, за да ѝ предложи нов парфюм. Каза ѝ: „Помиришете го, много е як.“ Само преди няколко години никой не би повярвал, че така може да се рекламира нещо. Нямам предвид агресивно, а с такива думи. Сигурен съм, че утре така ще рекламираме новите светии – много са яки, супер куул са. Разбира се, забавни са. И най-важното – те са били себе си. Това безмозъчно изречение е част от всички съвременни шоу програми. Постоянно някой ни съветва да бъдем себе си. Няма причина бъдещите „светци“ да не са такива. Христовата Църква благовести покаяние, промяна, издигане, богоуподобяване. В постконфесионалната църква най-важното ще е да бъдеш себе си. Толкова грешен – колкото си. И пак Бог ще си говори мило с тебе, защото ще си супер готин и даже Той няма да може да го отрече. Така излиза…

За другите книги на рафта „Езотерика“ няма да ви разказвам. Сами можете да си представите, че палитрата от окултизъм, карти за добруване (каквото и да означава това), наръчници по магия и позитивно мислене, будизъм и т.н. нямаше край. Помислих си, че

молът не е нищо друго,

освен „Четвъртият Рим“.

При цялата драматичност на този избор, предпочетох да се върна на втория етаж, където миришеше на евтина запръжка, отколкото да продължа прегледа на „духовните“ книги. Не го направих, направо излязох извън сградата… На свобода…

Сега, докато чета какво съм написал тук, си давам сметка, че текстът не стана никак позитивен. Но вече е късно да го променям. Всяка година по това време си пожелаваме новата да бъде честита, благодатна, мирна, плодородна и т.н. И аз се надявам да е такава. Но може и да не е… Изразът Нова година не важи само за календара. Той може да е метафора за идващо ново време, което никак да не е добро. Може от утре откривателите на бъдещата постконфесионална църква да станат още и още по-агресивни. Сигурен съм дори, че могат да се разправят жестоко с онзи, който според тях няма достатъчно любов. Или има дързостта да напише подобни неща. Клейменето и гоненията „в името на любовта“ ще бъдат една от характеристиките на такава Нова година. И в нея също като в ГУЛАГ няма да имаш право да мислиш различно от начертаните опорни точки на постконфесионалната религия.

Иска ми се да си пожелаем нещо. Да се помолим за нещо на Добрия Христос, Който стои някъде пред вратите на мола, защото вътре не е добре дошъл. Да му поискаме тази „Нова година“ все още да не настъпва. Да ни остави още малко време за покаяние. Да ни подготви за онова, което неминуемо ще се случи. Вие можете да кажете, че няма страшно. Че портите адови няма да надделеят над истинската Църква. Но аз ще ви отговоря: Добре, така е, но какво сте готови да претърпите за това?

----------------------------------------------------

Бел. ред. Протоиерей Владимир Дойчев е православен публицист и проповедник, служи в храм „Св. Наум Охридски“ край езерото в „Дружба“. Първата публикация на този текст е в блога „Аутсайдери“.

 

   Lema BG

 

kultura - Copy1pravoslavie - Copy1

12659614 1036633103064017 1199327596 n

abbort