Гласът на България

Национален новинарски портал

   ДАЙДЖЕСТ

Споделете ме

Опит за съпоставителен икономо-народо-психологически анализ

bgИван Стамболов - СУЛА

Цялата работа тръгна оттам, че се чух със стар мой приятел по съвсем друг въпрос. Приятелят ми е може би най-добрият специалист по регионална политика в България. Използва повода, за да ми разкаже нещо много интересно, което едва ли ще видите в масовите медии,

защото не съдържа закопчана с белезници кметица, нито преобърнат на магистралата ТИР, нито шапката на Мелания Тръмп, а още по-малко пък университетите на Бойко Борисов. Научих, че България е изправена пред необходимостта до началото на следващата година да преразгледа районите си за стратегическо планиране, за да може да влезе в следващия програмен период.

Припомням, че „Евростат“ (статистическата служба на Европейската комисия) събира и обработва данни за европейските региони, въз основа на които се определя

кохезионната политика на съюза.

За целта е много важно очертаването на районите за планиране. Един такъв район трябва да отговаря на няколко условия, сред които и брой на населението. Той не може да бъде обитаван от по-малко от 800 000 души.

Напоследък у нас се случи така, че Северозападният район падна под тази граница, а Северният централен е на ръба. Това налага да се преосмисли районирането. Ако не направим това, вероятно ще имаме проблеми с еврофондовете, необходими за нас „като слънцето и въздуха за всяко живо същество“. Но ние ще го направим.

Въпросът е – как? Майсторлък е да очертаеш границите така, че да намериш общите знаменатели на инфраструктурата, туризма, полезните изкопаеми, земеделието и т.н. С това се е заел и моят приятел и в момента е огорчен, защото в изостаналите, но иначе стратегически области по южната граница, вместо да се инвестира в нов път от Пирин до Странджа, ги интересува да се усвояват средства за „топла закуска в голямото междучасие“. В момента не се гледа на общите знаменатели, а точно както по времето на Пенчо Кубадински се гледа на това кой областен управител ще е в центъра на района за планиране.

В потока на разговора стигнахме и до една карта на Европа, където е показано в кои региони какво количество БВП на глава от населението се създава в процентно отношение спрямо средното за ЕС. Колкото повече регионите се издигат над средното ниво, толкова по-зелени стават, а колкото повече пропадат – толкова са по-червени. Така най-тъмнозелените региони са ирландските, защото създават БВП на глава от населението над 180% от средноевропейското, сиреч два пъти повече, а пък

най-тъмночервените региони

са българските,

защото създават под 20%, демек - девет пъти по-малко.

Ето тази разчекнатост между България и Ирландия ме впечатли. Знам, знам че двете страни са сравнявани неведнъж и неведнъж са търсени приликите и разликите между тях. Веднага ще кажат: разликите между регионите на България и Ирландия е същата като разликите между държавите – става дума за БВП на глава от населението. В Ирландия през миналата година той е 56 300 €, а в България едва 6 300 € при средно за ЕС 27 600 €. Тоест, по този показател България е почти 9 пъти по-зле от Ирландия. Защо е така?

„Хе-хе! – ще кажат познавачите на проблема. – Че как ирландците няма да са девет пъти по-добре, като при тях са и Гугъл, и Фейсбук, и Епъл, и Гейтуей, и Дел, и Интел… Какво искате?!

Добре, де! Но поради какви причини тези компании са там?

Помните ли термина „Келтски тигър“? Вероятно мнозина по-млади българи вече не го знаят. С този термин се описваше Ирландия в периода от 90-те години на ХХ век до рецесията от 2001. Тогава ирландската икономика растеше с по 5-6% годишно, страната се превърна от една от най-бедните в една от най-богатите, а ирландците се наредиха в челните места по жизнен стандарт в света.

Добре де! Но поради какви причина стана всичко това? Защо в онези години

нямаше български тигър

на Балканите?

Според икономистите главните причини са не повече от 3-4: ниски данъци, включително и плосък данък; слаба намеса на правителството в икономиката; преки субсидии от Франция и Германия, които обаче не изчезват в обръчи от фирми, а се инвестират в (NB!) образование и инфраструктура. И разбира се, заради огромните чуждестранни инвестиции.

„Ама ние пак не разбрахме – чуват се отделни гласове – поради какви причини тези инвестиции отидоха при ирландците, а не дойдоха при нас, примерно!“

Първо заради членството в ЕС и субсидиите. После заради ниските данъци и сравнително ниските заплати. При това забележете, че за сравнително ниски заплати се наема една млада, образована и английски говореща работна сила. Защото някой си е направил труда да инвестира в образование. Не на последно място на работодателите бяха спестени много синдикални капризи и изнудване от всевъзможни агенции в защита на наемния труд.

Има и други причини както за интереса на чуждестранните инвеститори, така и за прякото повишаване на стандарта на живот. Такава причина е наличието на работеща администрация. В Ирландия чиновникът е слуга на гражданина, а не негов повелител. Също спазването на закона. У нас гледаме да усъвършенстваме обществото като непрекъснато променяме законите и приемаме нови, а истината е, че закони има достатъчно и то не лоши – просто не се спазват. Също и политическата стабилност. В Ирландия изчезват политически партии, докато у нас непрекъснато се появяват нови и нови „проекти“, които най-сетне ще турят нещата в ред и от чешмите ще потекат мед и масло. В Ирландия, ако не се лъжа, има 5 партии и това навява тихо чувство на стабилност – музика в ушите на чуждестранния инвеститор.

Някои прибавят и диаспората

– има милиони богати ирландци по света, сред които и президенти на Щатите. Дори и Обама имал бил ирландски корен. Всички те се грижат за родината майка и под различна форма пращат пари, но не съм сигурен дали досега някой се е наемал да изчисли колко точно. Тук по-важно е друго: защо Ирландия има толкова голяма диаспора? Защото за разлика от много други страни, в т.ч. и България, в определен исторически момент ирландците са напускали страната си, защото в нея не е имало какво да ядат. Ето, за разлика от Ирландия, в България никога не е имало емиграция от глад. И като е така, мама му стара, защо днес Ирландия е на първо място в Европа, а ние сме на последно!

Да, видяхме икономическите причини. Видяхме Келтския тигър със зелените ивици. Но имат ли си икономическите причини и те на свой ред други причини, които ги пораждат?

За мнозина икономиката е всичко, икономическият растеж – вълшебно заклинание за решаване на всеки проблем. Заетостта, покупателната способност, жизненият стандарт, кредитният рейтинг – крайни цели, осмислящи човешкия живот. За мен пък да мислиш така е все едно в една къща да смяташ килера за по-важен от библиотеката. Икономиката е средство, а не цел. Тя е конят в каруцата, но не и кочияшът. Но доколкото сме съгласни, че икономиката все пак е важна, нека се попитаме кои пък са причините за нея.

„Ирландците са народ, а ние сме мърша! – ще изкрещи някой интелектуалец и за пореден път ще пустоса горкия „булгар“. Няма такова нещо. Познавам много ирландци. Почтени хора, патриоти, които имат силно развито чувство за дълг към общността си. Купонджии, весели пияници, широки сърца. Мисля си: кое тогава е онова, което ни прави различни. И не просто различни, а драматично различни до такава степен, че ирландците да са тъмнозелени на въпросната карта на Европа, а ние да сме тъмно червени.

Ирландците са корпоративни хора,

а ние не сме.

Те не са единаци като нас, не се спасяват поединично. Може би защото са гладували повече от нас, а от един момент нататък мизерията ражда солидарност от немай-къде. И още нещо: забелязахте ли една важна характерна черта за Ирландия, изтъкната от Красимира Гормли в чудесната ѝ статия по въпроса: „В Ирландия няма борба между населението и чиновника“. У нас е друго – подозрението, враждата между гражданите и администрацията (която уж и тя се състои от граждани) произтича от неизличимото ни убеждение, че държавата е наш враг. То се е създало и укрепнало във вековете, когато сме били лишени от собствено държавност и днес е толкова силно, че двете страни наистина се държат враждебно. За нас държавната собственост не е форма на нашата собственост, данъците не са справедлива цена, за нещо, което ще получим и което ще ни ползва. За нас институциите не са инструмент за постигане на лични и съсловни цели, а прът в колелата на нормалното съществуване. За нас общността не е нещо в което се спасяваме и осъществяваме, а нещо, което ще ни затрие. Десетилетия наред мъчени с краен колективизъм, който напълно обезценява личността, днес като компенсация сме се отдали на краен индивидуализъм, който ни е натъпкал в тесните квартири на дребното ни ежедневие и ни е залепил от вътрешната страна на вратата, за да наблюдаваме подозрително света през шпионката. Ние сме се превърнали в параноични самотници, които виждат в собствената си общност своя най-голям враг.

Какъв БВП при това положение, каква икономика, какъв растеж, какъв жизнен стандарт?! И като гледаме цялото си окаяно икономическо положение, мислим че ще се оправим с поредния карикатурен политически лидер и с поредния уродлив политически „проект“. Не. Трябва да оправим душата си, а оттам сами ще се оправят и политическите ни лидери, и икономическите ни показатели. Защото държавата не е нещо, кацнало от космоса да ни тормози, а безмилостно изображение на това, което представляваме самите ние. Докато самите ние сме тъмночервени от злоба и лъжа, тъмночервена ще бъде и страната ни на картата на Европа. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

 

---------------------------------------------------------------

Бел. ред. Първата публикация на този текст е в авторовия блог „Ъплоуднати постинги за делитване“

иеж

 

   Lema BG

 

kultura - Copy1pravoslavie - Copy1

12659614 1036633103064017 1199327596 n

abbort