Гласът на България

Национален новинарски портал

   ДАЙДЖЕСТ

Споделете ме

Дали наистина става дума за всенародна шизофрения или за нещо друго

znamИван Стамболов - СУЛА

Миналата седмица в предаването „Панорама“ беше зададен забележителен въпрос: „Ако наистина, както твърдите, духовно българите са на изток, обаче политически са на запад, то не е ли това шизофрения?“.

Аз продължавам да твърдя, че духовно обитаваме Изтока (с всичко хубаво и лошо), а политически – Запада (с всичко хубаво и лошо), но признавам, че елементът с шизофренията ме завари неподготвен. Шизофреници ли сме? За да си отговорим, нека видим кое у нас е Изток и кое – Запад.

По отношение на християнството (а Европа винаги трябва да бъде мислена първо от тази гледна точка) всичко що е в сферата на Константинопол е Изток, а всичко около Рим – Запад. И двата центъра продължават по някакъв начин Античността и за простота е прието да се смята, че западното богословие развива традицията на Аристотел (схоластиката и особено Тома Аквински), а източното следва Платон и се развива към исихазъм (от Псевдо-Дионисий Ареопагит до Григорий Палама). Доколкото от двамата велики антични философи Аристотел е материалистът, а Платон – идеалистът, отново съвсем опростенчески може да се каже, че Западът е по-рационален и по-земен, а

Изтокът – по-мистичен и по-небесен.

Затова понякога източните хора изглеждат по-мърляви и по-изостанали от западните – защото земното не ги интересува чак толкова, те, дори и да не го осъзнават, живеят с нагласата, че са в този свят временно, а истинското им обиталище е другаде, те не искат да строят рая на земята (тоест да оставят след себе си един по-добър свят), защото знаят, че раят е вече приготвен и ги чака. Разбира се, за това как изглеждат източните и западните хора, има и редица исторически причини.

Оттук следва и една важна психологическа разлика – западният човек е човек на „златната среда“, докато източният е човек на крайностите. Западният човек е корпоративен, умее да се организира в общности и чрез тях да решава проблемите си, има отговорност към другите и е склонен да нагажда индивидуалните си интереси към интересите на общността. Източният човек е или нихилист, или апокалиптик. Той живее непрекъснато в някаква екстремност, в някаква извънредна ситуация, в която законите на ежедневието са без значение. Такъв човек не общува нормално, а води битки. Мрази институциите,

защото е сигурен, че го мамят.

Българинът е още по-специфичен източен човек, защото на всичкото отгоре е магьосник и богомил и се гордее с това. Той живее в Радичковски свят на тайни и вълшебства. Магьосническа е музиката му, магьоснически са легендите му, магьоснически са и ритуалите му. Българинът обича да ходи по врачки и по ходжи, за да надникне в бъдещето, да забременее или да спечели от лотарията. Ако пък е по-модерен и прогресивен гражданин, за когото врачките и ходжите са бабини деветини от село, той се насочва към екстрасенси, енергийни кристали, отпушване на чакри и други духовни дейности. Но при всички случаи вярва, че има паралелен свят (дали ще е астрал, друга галактика или мисъл форма) и ако въздействаш върху него, ще получиш резултати в твоя свят. Това е магията. Тя е вид гордост и пустославие.

А за нихилизма на българина още повече помага богомилското наследство – това зло, тази ерес, която на запад предизвика появата на кръстоносните походи и инквизицията. Богомилите са дуалисти. Те изповядват, че не Бог е творец на света, а сатаната, който според тях Му е син. Всичко материално, включително и обществените отношения, са от лукавия. Всичко материално, включително държавата и институциите (а може би най вече те) трябва да бъде мразено и отричано като нещо, което спъва онтологичната реализация на човека. Човек, докоснал се до подобни убеждения, много трудно може да бъде обществено позитивен, да уважава институциите и да работи за просперитета на държавата. Такъв човек ще мрази и ще презира (ще хейти) всичко около себе си и при това ще вярва, че постъпва правилно. Някой ще каже, че повечето хора днес „хейтят“, без да са запознати, камо ли да изповядват

идеологията на богомилството.

Но със сигурност още повече хора изповядват принципите на обществения договор, върху които се градят съвременните общества, без да познават идеите на Хобс, Лок и Русо. Идеите са опасно нещо – те могат да живеят у нас, без да ги разпознаваме и без да знаем откъде сме ги прихванали.

Гордостта, че и ние нещо сме дали на света, а именно богомилството, е ужасно вредна. За нея е виновен комунистическият режим. За комунистите богомилството е удобно по няколко причини. Първо, то е богоборческо. Не ми казвайте, че богомилите били кротки и чисти християни. Самият факт, че отричаш на Твореца творчеството на творението, вече е богохулство. Второ, богомилството е антицърковно, а това е мехлем за душата на комуниста. Комунизмът се мъчи да наложи християнски морал без Христос (типично за антихриста) и в това начинание няма по-голяма пречка от Църквата. Трето, богомилството е антидържавно и с това чудесно се вписва в парадигмата на класовата борба и историческия материализъм – по времето на комунизма децата изучаваха богомилството като форма на борба на експлоатираните срещу експлоататорските класи, при това първа в света класова борба:

гордей се, българино!

Най-сетне богомилството е удобно и за възпитаването на национално самочувствие – в последните си години всички тоталитарни режими в източния блок заложиха на някакъв изчанчен национализъм, за да се легитимират идеологически след очевидната дискредитация на комунистическия интернационализъм. У нас този странен национализъм беше приел формата на Людмило-Живковизъм с развети конски опашки, траки и по детински идеализирано средновековие на фона на агни йога и други теософски и антропософски глупости.

Като към всичко това прибавим и имперския манталитет – първо византийски, а после и османски – манталитет, по-близък до йерархията, отколкото до демокрацията и дълбоко в себе си приемащ административната корупция за нещо съвсем нормално, манталитет, който успешно беше наречен „фасадна демокрация“, ще завършим стилизираната скица на българския Изток.

Що се отнася до българския Запад, той парадоксално започва в светите православни дебри на Атон с популярното съчинение на св. Паисий Хилендарски „История славяноболгарская“ –

манифест на българския национализъм

и опит за еманципация от всичко, което по онова време се е приемало за „Въсток“. Цялата ни национална идея е западна, особено в кулминацията си – идеологията и дейността на Левски, Великият Апостол на „Млада България“. Третата българска държава също е западна със своето парламентарно многопартийно устройство и със своята знатна западна монархическа династия. Става отново източна чак през 1944, но това е друг вид Изток, доколкото е прието да се наричат комунистическите държави в съветската сфера на влияние след войната „Източен блок“.

Но именно този друг вид Изток затвърди окончателния български политически Запад. През този близо половин век между 1944 и 1989 борбата за нормалност, за истина и справедливост, за свобода на словото и мисълта и за гражданско общество беше наричана с името „антикомунизъм“. Естествената идеология на антикомунизма беше либерализмът, което си е чист „Запад“. Той се гради върху хуманизма и индивидуализма, човешките права, плурализма, свободата на икономическите взаимоотношения, демокрацията и върховенството на правото (закона). Когато през 1989 се „обърна палачинката“ (нека го наречем така, защото май все още не знаем какво точно се случи тогава), либералният възглед победи тоталитарния и ние всички дружно се гмурнахме в капитализма. Днес ние всички имаме многопартийна парламентарна система (тоест, демокрация), свобода на словото (колкото и да се мъчат да изкарат, че нямаме), членуваме в Европейския съюз и се ползваме от структурните му фондове (както и от много други неща). Всичко това е Запад.

И така, видно е, че по манталитет българинът е „Изток“, а по политическо устройство е „Запад“.

Шизофренично ли е това?

Аз си мисля, че не е. В някои отношения дори може да се разглежда като богатство, защото всяка изчистена система е склонна да изпада в крайности, докато смесените системи винаги се оказват по-мъдри и по-устойчиви. Знаете ли кое е шизофренично? Най-новото лабораторно идеологическо противопоставяне „Изток - Запад“.

Ангажираните в хибридната война знаят – от едната страна имаме един загниващ Запад на узаконените перверзии, от другата страна имаме Русия – богоносния Трети Рим, живата Византия, която се бори за доброто. Първото почива на преекспонираната идея на индивидуализма, водеща до самота, отчуждение и безпътица, идея, тръгнала от ренесансовия хуманизъм и достигнала върха си в Просвещението, след което бавно деградираща към алиенация и екзистенциализъм. Второто почива на славянофилството, изкуствено създадено по поръчка на руския император Александър I от историка Карамзин и (забележете!) савойския дипломат Жозеф дьо Местр. Славянофилството е проект на западния консерватизъм в противодействие на западния либерализъм в защита на монархията и аристократичните традиции срещу републиката и демокрацията, на Романтизма срещу Просвещението, на клерикализма срещу секуларизма. Тъй че в модерната хибридна война воюват една западна доктрина срещу друга западна доктрина, а не Изтокът срещу Запада. Ето това е шизофрения.

В този шантав свят на измислен сблъсък между Изтока и Запада ние, българите, сме си много добре, защото гледаме и едното и другото, разбираме и едното, и другото. Добре е да се възползваме от това рядко обстоятелство. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

---------------------------------------------------------

Бел. ред. Първата публикация на този анализ е в авторовия блог „Ъплоуднати постинги за делитване“. Заглавието е от редакцията.

 

 

kultura - Copy1pravoslavie - Copy1

12659614 1036633103064017 1199327596 n

abbort