Гласът на България

Национален новинарски портал

   ДАЙДЖЕСТ

Споделете ме

От епохалната битка край Цариград зависи ще покори ли ислямът християнската цивилизация

luvНиколай ГОЛЕМАНОВ

Точно преди 1300 години, през лятото на 718-а, хан Тервел дава рамо на Византия в най-драматичната ѝ война с Арабския халифат, по-точно Умаядския, по името на династията от 661–750 г.

Пълчища нашественици обсаждат Константинопол, когато се намесва българският владетел. Той надиграва силния арабски пълководец Маслама и смазва войската му. Този удар слага край на обсадата; същевременно той е сред малкото в цялата история събития – преломи в световното развитие. Фактът е признат още в Средните векове, когато хан Тервел е наречен Спасител на Европа. Честваме това лято 1300 години от онзи сблъсък, една от

най-ярките победи на

българското оръжие.

И нека по този случай да си припомним 2–3 чертици от „пейзажа”:

– обсадата на Константинопол през 717–718-а не е просто някакъв инцидент от смутни времена;

– разгромът на арабите от Тервел не е резултат от един щурм, той идва в обмислена кампания, продължила месеци;

– голямата заслуга на българския владетел в случая не е военната, тя е в политическата му прозорливост.

Вторият владетел на Дунавска България има да укрепва младата държава в трудни и объркани години. На бойното поле и в дълбоките води на политиката той действа сред мащабни геостратегически сътресения, нашествия, поява и смърт на племенни съюзи, набъбващи верски конфликти и византийско коварство, гарнирано с варварска жестокост. Реалността в Европа и наоколо е твърде различна от онова, което ни подсказват днешните представи. Западът дреме в т.нар. мрачни векове, икономически и духовно той е далеч назад от Източната Римска империя – Византия. Империята е по-мощна и политически, както личи например в отношенията с папството. До време властниците край Босфора са толкова силни, че назначават главите на западната църква (тогава не в Рим, а в Равена); един папа е привикан за обяснения в Константинопол, друг арестуван, друг дори се оказва заточен в Крим. Но вълните на Великото преселение на народите още не са докрай спаднали и е мисия невъзможна за Византия да опази територията си. За това ни подсеща и самата българска история, както и пръсването на славяни из половин Европа.

Същевременно на изток ври и кипи, там традиционен и най-опасен враг на Византия е

друга империя – Персия.

Особено ожесточение и драматизъм войните им придобиват в VI–VII век, когато персийският напор залива значителни земи в Мала Азия, както и Сирия и Месопотамия. В 608 г. кавалерията на цар Хозрой достига Босфора, в 613-а войските му завземат Дамаск, а в 614-та – Ерусалим. Персите през 616-а завземат цял Египет – житницата на Византия, а следващата година – град Халкедон, на източния бряг на Босфора. С войната шестват икономическа разруха, чума и бунтове и император Ираклий дори се кани да премести столицата си в Африка, в Картаген. Все пак той подема дългогодишна война на живот и смърт. Едва през декември 627 г. решаваща византийска победа слага началото на края на персийската заплаха. Но долу-горе тогава над империята надвисва още по-страшна напаст.

В рамките на едно-две поколения се възправя и набира сили Арабският халифат. Неговият пръв предводител – Абу Бекр, обявява „свещена война”, чиято първа голяма жертва е отслабената от междуособици Персия. В същото време, около 635–637 г., арабите енергично се насочват към азиатските владения на Византия и на свой ред превземат Ерусалим, после Египет и цяла Северна Африка. Там, край Картаген, те правят корабостроителници – и е все по-ясно как виждат бъдещето си. В 652 г. арабите завладяват Сицилия, макар и за малко. После строят бази по бреговете на Мала Азия и през 674–678 г. за първи път обсаждат Константинопол. През 711 г. те проникват на Пиренейския полуостров, разбиват настанилите се там вестготи и полагат в днешна Испания основите на т.нар. Кордовски халифат. Ето на такъв фон халиф Сюлейман бин Абд ал-Малик и неговият брат принц Маслама събират сили за мащабно и решително настъпление към

европейските земи на Византия.

През есента на 716 г. Маслама превзема древния град Пергам (в днешна Турция, насред западното й крайбрежие). Там той зимува, после потегля през Дарданелите и през лятото на 717 г. се явява пред стените на Константинопол с 80-хилядна армия, подкрепена от мощен флот в Босфора. (Според някои източници числеността е 120 000 души и дори много повече, а корабите – не по-малко от 2500.)

В тази сложна и нестабилна действителност самата Византия се тресе в анархията на т.нар. династическа криза. За две десетилетия начело на младата българска държава (700–721) Тервел има работа с шестима императори и седем управления.

Юстиниан II е свален от престола в десетата година от властта си, през 695-а, и по заповед на узурпатора – Леонтий му отрязват носа (оттам прозвището Ринотмет – Носоотрязан). Това едва ли е изненадало неговите съвременници, тъй като подобни зверства са присъщи на борбите за власт в християнската империя, която може би е най-културната държава в света. Самият Леонтий също остава без нос, както и без език, след като в 698-а властта му отнема Тиберий III (рождено име Апсимар). Те двамата после са публично унижавани и обезглавени, когато Юстиниан II си връща трона (706 г.). На свой ред той е екзекутиран през декември 711 г. и главата му е пратена за трофей на изместилия го император Филипик (арменец по име Вардан), когото пък бунтовници ослепяват публично през 713-та.

Анастасий II (Артемий) е принуден да се оттегли мирно, но след време все пак е убит, защото е пробвал да си върне престола. Единствен Теодосий III доживява дните си в манастир; в онзи период той е и единственият, когото запомнят като човек нравствен и кротък – и достатъчно умен да схване, че не може да се справи с арабската лавина. А неговите влиятелни азиатски стратези, враждуващите помежди си Лъв (следващият на трона) и Артавазд не го признават… Лъв (наричан Исавър, по родното му място) има военен опит,

той е корав и безпощаден,

но и отракан в дворцови интриги, на моменти не са му чужди дори „игри” с арабите. На власт идва с името Лъв III. Именно негов съюзник против халифата ще се окаже Тервел.

(Любопитно е, че през 706 г. и двамата помагат на обезобразения Юстиниан да си върне престола – Тервел с военна сила, 15-ина хиляди бойци, а византиецът с доставена в точния момент „валута” – стадо от 500 овце.)

Като император Лъв III бързо доукрепва столицата, попълва запасите ѝ и стяга флота за надвисналата схватка с арабите. Тервел умело използва вътрешните борби в империята и най-сполучлив и известен негов ход е през 705 г. в полза на заточения във Фанагория Юстиниан II. Ханът му помага да си върне властта в замяна на престижната титла ”кесар”, дарове, поразили въображението на хронистите, и ключово териториално разширение за България, която за първи път слиза на юг от Стара планина. За отбелязване е, че българският владетел отлично разбира какво значи ”политика”, на първо място той поставя интереса и не се притеснява, че през 688 г. същият Юстиниан II е хвърлял войска против България. Впрочем вероломният византиец прави същото и в 708 г., след като тъкмо с българска помощ е върнат на власт. За младата държава всичко това е извор на ценна информация, а несъмнено и школа.

С желязна последователност Тервел укрепва страната си и новите ѝ граници, които по силата на договор с Теодосий III от 716 г. достигат и до Странджа. В името на това дело той спазва договорите, дори когато пак е изкушен да спечели от мътната вода на ромейската вътрешна политика.

През 717-а и 718-а византийците, общо взето, се справят с арабския флот. По суша обаче бранителите на столицата изнемогват и Лъв III се обръща за подкрепа към българския владетел.

Не е ясно точно в кой момент хан Тервел взема своето решение. Очевидно е обаче, че той не се полъгва да използва ситуацията против опасния си голям съсед, а далновидно разбира какво зло се задава от югоизток.

Неслучайно и операцията му е планирана и осъществена далновидно – така, че

арабите трайно да запомнят урока.

Между 20 000 и 32 000 убити ще им струва поуката да не идват втори път.

На 15 август 718 г. арабите вдигат едногодишната обсада. Провалът им не слага край на яростната вражда между халифата и Византия. Още много кръв има да се лее. Но сблъсъците вече са ограничени в територии на изток и юг, предимно в Мала Азия, където император Константин V постига решаващи победи към 745 г. (А в Средиземно море още не един век вилнеят арабски пирати.) Стратегически обаче халифатът е принуден да смени посоката. Той изоставя прекия път към Европа и вече напира предимно през днешна Испания. Първоначално това не му се удава – чак до 10 октомври 732 година. Тогава между Поатие и Тур го спират силите на франкския предводител Карл Мартел. Двата града са в днешна централна Франция и на цели 1250 км северно от Гибралтар. Карл Мартел често е славен като „Спасител на християнството”, а битката при Поатие като „най-важна в историята”, въпреки че се разиграва 14 години след победата на Тервел и Лъв III.

Що се отнася до Константинопол, изтичат над сто и двайсет години, преди арабите да посмеят да мислят за сериозен удар в това направление. Един-единствен такъв опит е направен през 842 г., когато техен флот наближава имперската столица. Но силна буря проваля начинанието.

* * *

Интересна и вълнуваща е хипотезата, че хан Тервел е християнин – това би обяснило защо Византия е признала чужденец за кесар, за втори след императора. Интригува и въпросът кой е Свети Тривелий (или Требелиус). Не е ли той българският хан, запомнен не само от арабите, но и от признателни просветени европейци? Загадките са си загадки, но безспорната оценка на държавника Тервел произтича от облика на света, в който той действа гъвкаво, умно и смело. Преди 1300 години самото наличие и изява на такъв политик съдържат ясно и ярко послание: България е държава с голямо бъдеще.

 

------------------------------------------------

Бел. ред. Първата публикация на този текст е във Военния информационен център

   Lema BG

 

kultura - Copy1pravoslavie - Copy1

12659614 1036633103064017 1199327596 n

abbort