Гласът на България

Национален новинарски портал

   ДАЙДЖЕСТ

Споделете ме

Кои бяха знаковите събития за националната ни политика през 2019

fffДимитър БОЧЕВ

Докато Рождество Христово ни подканя да осмислим и преосмислим бит и битие, да съпоставим и сверим конюнктурните си ценности с фундаменталните духовни

начала, преходът между две календарни години е период за оперативни равносметки. Всички съзнаваме, че, за разлика от Христовите знамения, в този преход става дума за формално, за линейно, за астрономическо време, но с вековете човечеството свикна да анализира и отчита постигнатото и непостигнатото през изминалите 12 месеца с несигурната надежда, че подобен отчет ще се превърне в поука, която ще съдейства за една по-плодотворна предстояща година. Най-зрелите личности и народи са и най-критични и себекритични в подобни разбори – миналото за тях винаги е ресурс на настоящето, а настоящето – ресурс на бъдещето. Бързам да добавя, че нашите балкански държави не са между тях, че, както доказа и отношението ни към зловещото комунистическо наследство, ние предпочитаме да загърбваме, вместо да преработваме;

да обезсмисляме, вместо

да осмисляме;

да забравяме, вместо да помним. Този ни хроничен недостиг на съзнание за историчност, тази ни извечна безпаметност е нанасяла тежки поражения върху националното ни битие през годините и вековете – нанася ги и днес.

Темата е необозрима и в рамките на подобен коментар аз не бих могъл дори само да изброя онези ключови миналогодишни събития, които ще оставят диря в националната ни съдба. Подобна непосилна задача аз не си и поставям – ще опитам само да хвърля попътен поглед върху някои от онези явления, които по един или друг начин са ме впечатлили и които според мен са знакови за националната ни политика. И понеже е Нова година, и понеже се нагледахме и наслушахме на основателни и неоснователни негативизми, и понеже по стара фолклорна традиция безверието доминира над вярата ни, подбрал съм две политически събития, които в моята ценностна система звучат, прозвучаха оптимистично, а аз бих желал и да се превърнат в надежден пътепоказател и платформа за бъдещата ни национална политика.

Радостно и съграждащо е според мен взетото, въпреки яростната съпротива на многомилионното ни русофилско войнство и лично на президента, решение на правителството ни

да превъоръжи националните ни

въздушни ни сили със самолети.

Че бойните и технически качества на тези машини са ненадминати, не ще и дума. Този фактор е несъмнено важен, но не е най-важният – в създалата се международна обстановка подобно решение е не толкова военно-тактическо, колкото политическо. Апелите да закупим западноевропейски или дори руски (защото и такива безумни предложения имаше) изтребители говорят или за инфантилност, или за демагогия. Ние сме част от НАТО. Нещо повече – ние сме НАТО. А НАТО брани европейското небе с американски изтребители – който иска да го бранят СУ и МИГ, да ходи в Русия, и то час по-скоро, преди аеропланите й да са изпопадали от небето. Така че място за двоумене и пазарене тук няма – ако искаме да бъдем част от един военен алианс, ние трябва да бъдем оборудвани с неговото въоръжение. (Става дума не само за огневи, а и за морално-политически оръжия, но това е друга тема, която със сигурност предстои публицистично.)

Работата обаче е там, че много от нас не искат. Не искат милиони редови граждани с български паспорти, но с руско самосъзнание, не искат продажни или русофицирани апаратчици от държавната администрация – дори и цяло едно президентство не поиска. Техните отявлени и задкулисни симпатии към Путин и насоченият не на последно място към нашето отечество хищен руски империализъм са според мен най-коварната и непреходна заплаха за националната ни сигурност. Със сключената с Вашингтон сделка тази вековна заплаха не бе обезвредена, но бе притъпена. А това съвсем не е малко.

Като особена знакова победа

аз виждам и декларацията, с която Външното ни министерство се противопостави на фотоизложбата на руското посолство в София, посветена на агресията на червената армия срещу страната ни на 9. 9. 1944 г. Този паметен ден наистина трябва да бъде отбелязан, но отбелязан такъв, какъвто е – като най-злокобният ден в цялата ни хилядолетна история. Подготвяният от руското посолство церемониал обаче възнамеряваше да го зачете и прослави като ден на освобождаването от фашизма – един фашизъм, който, слава Богу, на българска земя така и не успя да пусне корен. Фашизъм в България е нямало – за нацизъм пък и дума да не става. Имало е самодейни фашизоидни инициативи по места, но те са били толкова мижави и немощни, че не са оказали никакво влияние върху националната ни политика – тези главозамаени самодейци нито са се радвали на държавна или на обществена подкрепа, нито са имали достъп до институциите. Те се превърнаха само в повод, в претекст за червената армия да нахлуе в страната ни без всякакво правно основание. И да я окупира тотално, да я удави в мракобесие, да я лиши де факто и от държавност, и от националност и да я превърне във функция на Кремъл. Тъкмо това обаче не искат да знаят днешните господари на Кремъл с кагебиста Путин воглаве – и тъкмо това им припомни на един ясен език Външното ни министерство. Откровено казано, след многобройните малодушни външнополитически компромиси на София, след като кажи-речи през всички години и десетилетия демокрация мандат след мандат политици и държавници от всички йерархични равнища се надпреварваха да ходят посменно на поклонение в Кремъл, след като ден след ден Русия щедро финансира проруски настроени (анти)български политически партии и партийки, след като и в Москва, и в София необуздани руски шовинисти открито ни заплашваха, а ние се държахме не като равностойни опоненти, а като безпомощни лакеи, аз не очаквах такъв доблестен ход от нашите дипломати. Тяхната доблест така приятно ме изненада, че се размечтах тя

да даде пример и да повлече крак,

разчитах тя да предначертае бъдещето ни поведение към една колективистична империя, която винаги, от векове е гледала на България не като на суверенна държава, а като на потенциална плячка. Ама не би – нещата се върнаха в старото русло, а декларацията на Външно министерство си остана самотен глас в пустиня, удавен в пороя безформени компромиси към една империя, която е била не наш двоен освободител, а наш двоен поробител. Със зле прикрития копнеж да се превърне и в трети такъв.

Раздвоението, в което тънем, разколебаното ни външнополитическо поведение, хитряшкият ни андрешковски битовизъм, с който слугуваме пред Кремъл и лавираме пред НАТО е противопоказен за националните ни интереси. Тази ни разколебаност подкопава принадлежността ни към Евроатлантическата общност – от една страна – и насърчава руската агресивност на Балканите – от друга. Подобна игра е игра с огъня – един огън, от който исторически ние неведнъж сме се парили, парим се и днес. Ако искаме сигурност и просперитет за страната ни, нужна е една последователна и ясна държавническа позиция, нужно е недвусмислено себеопределяне,

нужен е характер.

Защото да ловим с ласо по столичните улици, в сянката на паметника на нашите двойни поробители, руски шпиони, след което да ги изпращаме дружелюбно във втората (всъщност в първата) им родина, където Путин церемониално да ги награждава, не е национална доблест – национално проклятие е! Което рано или късно ще си отмъсти – за съжаление не само на онези продажни държавни чиновници, които покровителстват враговете на България, а и на всички нас.

 

---------------------------------------------

Бел. ред. Първата публикация на този анализ е в „Bulgaria Analytica“

 

 

sa

 

   Fluida

lo

kultura - Copy1pravoslavie - Copy1

12659614 1036633103064017 1199327596 n