Гласът на България

Национален новинарски портал

   ДАЙДЖЕСТ

Споделете ме

Край Вардар замириса пак на избори

dereКостадин ФИЛИПОВ

Знаете ли, понякога съм се улавял да съчувствам повече, отколкото е нужно, на нашите братовчеди в Република Северна Македония, когато са ги обвинявали в провинциализъм и примитивизъм. Или когато, доста често, самите те са си приписвали тези определения. Колегата Ерол Ризаов, дългогодишен журналист, мине не мине време, обвинява в текстовете си своите съграждани тъкмо в провинциализъм, а често и в примитивизъм.

Има и други, които отлично познават манталитета на хората около себе си, и смятат, че това им дава правото да се самоопределят по този неласкав начин.

За мен една от чертите на това „балканско” отношение е неизменното спазване на някои традиционни правила на масово поведение. Например, излезе ли в медийния и политическия дебат темата за отношенията с България, значи сигурно в държавата предстоят избори. Няма значение какви – местни, парламентарни или президентски. Познавам отблизо почти всички изборни цикли в съседната ни държава от обявяването на нейната независимост и суверенитет през есента на 1991 г. до днес, участвал съм непосредствено в отразяването на почти всички от тях, знам се с някои от героите на тези кампании, та съм имал възможност да си правя верните изводи. Без изключение, подчертавам, във всеки вот оттатък границата вече почти 30 г. темата за България е водеща във всяка предизборна кампания.

Тя се появява и „обработва” с различна интензивност и плътност, но неизменно е бивала свързана с обвинения срещу българската „претенция” към историята с езика и идентичността на днешните граждани на сегашната държава Северна Македония. Не се търсят и сериозни поводи за това, стига само острието да е насочено срещу поведението и позицията на България. Елементарно, без изобретателност. Както би казал Ерол, провинциализъм.

Така и сега. Тъкмо когато борбата против коронавируса в Северна Македония, пък и у нас, достигна своя пик, един от лидерите на опозиционната ВМРО–ДПМНЕ Александър Николовски с месец закъснение откри, че към решението на Съвета на ЕС от 25 март за начало на преговори за членство на Тирана и на Скопие „под черта” има записани 3 условия, без изпълнението на които преговори няма да започнат. Тези условия са предложени от българските представители и записани към общото решение като израз на позицията на една страна членка, в случая – България, която иначе не отменя общото становище на всички държави от ЕС.

Става дума все за познати неща – че за езика, на който се говори и пише в Скопие, трябва да се използва официалният термин „служебен език на Република Северна Македония”, а не „македонски език”; че оттатък границата не трябва да търсят „македонско малцинство” у нас и че Съвместната комисия за история и образование, създадена според Договора за добросъседство, приятелство и сътрудничество, трябва да продължи и завърши своята работа. Какво от това не е ясно, какво е толкова ново и изненадващо, след като имаме на бял свят ясни позиции и на правителството ни, и на парламента, пък и на учените от БАН. А и българските политици неведнъж ясно са изразявали становището си по тези въпроси. И накрая, всички тези „претенции” са формулирани максимално дипломатично, но ясно в подписания и от премиера на Република Северна Македония Зоран Заев двустранен договор между София и Скопие. никола-димитровСамо трябва да се чете…

Но Николовски, младо момче от Охрид, който от години се върти в международните институции, вероятно с намерението там да се шлифова и някога да оглави дипломацията на Скопие, обнародва въпросните „условия” и започна кампания срещу министъра на външните работи Никола Димитров, че ръководеното от него ведомство е скрило или е мълчало за тях. Уж принципният спор за това, как работи дипломацията на Северна Македония и как тя защитава интересите на страната, много скоро се изроди в личен спор между въпросния Николовски и министър Димитров, комуто от опозиционната ВМРО–ДПМНЕ не могат да простят подписа му под Преспанския договор с Гърция. И разбира се, стигне ли се до персонално ниво на политическия дебат, като правило край Вардар той много скоро се снижава на махленско равнище и става тема за разговори в кафенета и ресторанти. В случая с карантината и с полицейския час – в тясна семейна обстановка.

Следейки спора по темата от София, веднага си дадох сметка, че предизборната борба в Северна Македония отново изригва. Въпреки карантината, въпреки полицейския час, въпреки строгите мерки и закани. Всъщност тя не е преставала никога, макар че поради епидемията с коронавируса насрочените за 12 април предсрочни избори бяха отложени за неопределено време. И все още не се знае кога ще бъдат проведени. Но след като президентът на Сърбия Александър Вучич подхвърли, че отложените от него избори на 26 април биха могли да се проведат някъде към края на юни и началото на юли, и в Скопие се появиха предположения, че и техният предсрочен парламентарен вот може да се случи в този срок.

Както се казва, освен че през цялата кампания против епидемията

копираха модела на поведение на властите в Сърбия

и сега, когато трябва да определят датата на изборите си, не могат да вземат самостойно решение, а надничат отново на север. А уж вече са членове на един съюз – НАТО, към който в Белград изпитват достатъчно негативизъм.

Но да остане този спор между Александър Николовски и Никола Димитров само за вътрешнополитическа консумация като част от предългата предизборна борба, нямаше да има смисъл, ако не прехвърли границите. И ако не включи в него България, която така или иначе беше визирана със своите условия „под линия”. И понеже „българската тема” минава за най-вкусната в подобен дебат, и понеже обществото оттатък границата десетилетия е възпитавано да има изострена чувствителност към нея, от трите български изисквания извадиха най-сензитивното – това за македонския език. Има ли го, няма ли го, откъде и откога идва той, защо не го признавате, след като вече толкова години създаваме литература на него, и т. н. Реалност ли е той в Северна Македония, с която трябва да се съобразяваме, или не, и други такива. Същата „дъвка”, която на мен ми омръзна да дъвчем от момента, когато на 15 януари 1992 г. признахме първи суверенната държава Република Македония. Но не казахме изрично, че заедно с това признаваме и езика и историята й.

aleksandar-nikolovskiВ последното предаване „Събота 150” на Програма „Хоризонт” на БНР разговаряхме заедно в ефир с моя колега и приятел от Скопие Мариян Николовски. Той е един от добронамерените колеги журналисти, който смята, че помага на българско-македонските отношения с настояването си София да признае отделността на съвременния език, на който се говори и пише в страната му. В дългите ни разговори, които сме имали на тази тема, а и сега в ефир, препоръчах македонската лингвистика да вземе да признае, че съвременната езикова норма край Вардар е създадена на основата на българския че няма други толкова близки езици като тях, че промяната става след политическите решения на трите езикови комисии през 1945 г. и че корените на днешния „македонски” не трябва да се търсят преди това: първо, извън българския език, и второ, някъде в средните векове, дори в Античността. Спомням си един скопски професор – Томе Саздовски, който не е лингвист, а е технократ, се беше похвалил и това беше прието като сензация от първа ръка в Скопие, че е „разчел” средната колона от прочутия Камък от Розета. Надписът бил на древен македонски език, прапрародител на днешния… Та се питам, толкова много ли искам?

Има и нещо друго. В Северна Македония има и друг служебен език – албанският. Него как да го третираме? Но за това ще се опитаме да поразсъждаваме по-нататък. Както и за изказването на първия външен министър на Република Македония проф. Денко Малевски, че някога сме били един народ и че Гоце Делчев и Кръстьо П. Мисирков са се чувствали българи. Ако знаете каква хайка е тези дни срещу професора, нямате представа…

Но и за това – следващия път.

 

 

   Fluida

   Lema BG


 

kultura - Copy1pravoslavie - Copy1

12659614 1036633103064017 1199327596 n

webstarmax