Гласът на България

Национален новинарски портал

   ДАЙДЖЕСТ

Споделете ме

София няма по-важна задача от тази - да реши проблемите си със Скопие, твърди проф. Петър Стоянович

iohjkГЛАСЪТ НА БЪЛГАРИЯ

"Част от официална Европа не разбира разлома между София и Скопие. Вижда в него колониален спор, претенции на туземци. Днешният спор е подценен и от някои в България и Северна Македония", твърди историкът проф. Петър Стоянович в интервю на Георги Лозанов. Какви са нюансите в този спор, които са ясни само на нас? Четете разговора с бившия министър на културата. 

Проф. Стоянович, мислите ли, че ескалирането на противоречията ни със Северна Македония може да доведе до конфликт от "югославски тип"?

Проф. Петър Стоянович: Не. Не виждам подобна връзка - нито историческа, нито причинно-следствена. Но понеже споменахте Югославия, този "венец на великосръбския шовинизъм", казано патетично - югославското духовно и философско наследство е основната пречка пред нормалното развитие на Северна Македония днес. И, за жалост, в Скопие не виждам лица, които да имат вътрешната убеденост да напуснат досегашната орбита, още по-малко да притежават куража да го направят. Отделно - никой няма да им разреши да го сторят. Поне на този етап.  

Сега да попитам за обратното - не мислите ли, че тези противоречия са надценени и по-скоро се използват за постигането на краткосрочни вътрешно-политически цели? И слабо интересуват хората, притиснати от актуалните си проблеми, особено пък младото поколение.

Проф. Петър Стоянович: Дълбочината на днешните противоречията между двете ни държави са подценени от трите посоки - София, Скопие и Брюксел. На Скопие предстои дълъг път на самоанализ и метаморфоза, който може да бъде успешен, ако стъпи на фактите и историческата истина. Труден, буквално самоубийствен ще е този катарзис и дано Бог им е на помощ. Голяма част от официална Европа не разбира този дълбок разлом. Вижда в него колониален спор, счита го за претенция на туземци и въздиша, че ѝ губят времето.

Тези противоречия са подценени и сред широки прослойки на българското общество. Нека не ни изненадва учудващо големият процент (мисля над 70%) от наши граждани, които еднозначно подкрепят твърдия курс на правителството. Това може да е исторически правилно, но е първосигнална реакция на много ниско ниво - учебникарско, популярно. На ниво уестърн. Повече от това средностатистическият ни съвременник не може да аргументира. За него важи принципът, че няма нужда да знаеш много, щом вярваш достатъчно силно. Нужно е ограмотяване за нюансите, различията, полуистините, които носи всяко обобщение.

За мое учудване при младите (имам опит с мои студенти) македонската тема просто се оказа извън актуалния дневен ред. Тя не ги интересува. Генералният проблем е, че младите днес от нищо не се вълнуват, с което гражданските ни притеснения станаха май повече от теченията в македонското освободително движение.

Трябваше ли исторически теми да се намесват в днешното ни политическото решение дали да подкрепим македонската евроинтеграция?

Проф. Петър Стоянович: При един процес като интеграционния е нужно решаването на висящи въпроси от всякакво естество. В това продължително изучаване и доказване личи и нивото, до което е стигнал кандидатът, показва къде и защо вероятно ще е нужно да изчака и задълбочи подготовката си.

Ако като българи приемем, че историята, езикът, развитието и демографията на българското етническо землище е второстепенна тема, то - питам се - коя въобще би била първостепенната? Да, финанси, икономика, благоденствие и т.н. - в старите държави-членки подобни теми са водещи, защото отдавна са изгладили фундаменталните въпроси помежду си. Лелея за мига, в който най-сетне и ние ще се отдадем само на благоденствие, след като решим въпросите със Скопие. Но преди това по-важна работа нямаме.

Ако Македония е територия на сблъсък между руско-сръбското и евроатлантическото влияние, не трябваше ли да подкрепим членството ѝ в ЕС без уговорки? Още повече, че македонизмът, който разпалва антибългарите настроения там, по същността си е сърбизъм.

Проф. Петър Стоянович: Без уговорки действат само кръшнали от задължения домакини като видят някой засукан поручик. В държавното управление това поведение се нарича нехайство и безотговорност. България първа призна Македония в началото на 1992 година. Призна я без ясни исторически аргументи, а емоционално и с притеснение. Какво да се очаква от един "елит", съставен от средномащабни провинциалисти от една страна и довчерашни номенклатурчици от друга? Спомнете си аргументите на тогавашния държавен глава за бързото признаване: да не си помислел някой, че имаме претенции към Македония, да не кажел някой, че сме зависими от нечие мнение отвън. По-късно подарихме и танковете без условия.

Лидерите на Скопие пътека направиха до София, обучаваха се тук, що шампанско се изпи, що народ (подчертавам доброволно!) се кле в българския си корен и общото бъдеще… Част от тези хора и днес са в правителството на Северна Македония, представяте ли си? Е, видяхме за двайсет години какви плодове брахме от политиката на безусловна и емоционална капитулация.

И сега ме питате защо да не подкрепим Скопие отново и отново? Ето така, заради "най-романтичната част от българската история" ли?… Защото преди всичко България има свой национален интерес. Ние сме част от ЕС, вярно, доста по-формално, отколкото същински. Но това не значи да не покажем докъде може да стига едно пълно, на моменти патологично отклонение от истината и да не му се противопоставим аргументирано.

Дори да има необорими научни основания езикът, който говорят в Северна Македония, да бъде определян като български диалект, нямат ли право да извлекат от него книжовна норма, различна от нашата, и да го наричат свой език?

Проф. Петър Стоянович: Нека оставим науката на лингвистите. За мен днешният език в Северна Македония не е български, защото е променен нарочно, целенасочено, частично е сърбизиран, само и само да не прилича напълно на онова, което е бил до средата на 40-те години на 20 век: а именно български диалект.

До края на Втората световна война мнозинството от населението в онази територия е говорило български диалект. Това е историческата истина и не виждам защо Скопие го отрича, ако търси факти. Това е част от общата история, а не от споделената.

Има ли "международна историческа истина" или тя може да е резултат само от един или друг национален консенсус?

Проф. Петър Стоянович: Има, разбира се. Има и наложени истини, има и истини, които се възприемат за несалонни. Няма пощадени от това правило държави. Колкото до двустранното съгласие, то е прекрасен инструмент, когато е осмислено и осъзнато като обща позиция. Но единственото, което важи за сговора между две държави, са делата, без тях всеки договор остава парче хартия.

И в този смисъл: не е ли повече от наивно да се очаква двустранна комисия по конфликтните точки в историята, като сформираната между България и Македония, да даде резултат?

Проф. Петър Стоянович: Комисията беше създадена като опит за някакъв напредък в задънената улица. Признавам немалката наивност на тази стъпка. Много се съмнявам във възможността за постигане на напредък, ако нещата останат на днешното положение. От македонска страна в комисията нарочно се изпращат фигуранти-лаици и лица, които нямат никаква компетентност да разгледат експертно въпросите. Скопие участва в двустранната комисия, за да спъва работата ѝ и да манкира.

Възможна ли е някаква справедлива подялба на историята между нас и македонците? Или ние нищо не сме готови да им признаем?

Проф. Петър Стоянович: Чакайте, ние не се намираме пред "подялбата на испанското наследство" от 18. век, нито това е въпрос от такава ключова значимост за европейската дипломация както стария Хабсбургски въпрос. Ние няма как да разделим миналото, без да го убием и да се самоубием. Как да отделим от тялото една част и да очакваме тя да заработи с претенция да е цялостен организъм?

Историческата справедливост е във фактите: дайте да ги сложим на масата за пореден път. Нека фактите решават.

Наблюдатели са склонни да обвиняват Зоран Заев, че лицемерно е смекчил позицията си към България, само за да не пречим за момента на влизането им в ЕС. Какво повече обаче можем да искаме от македонските политици в тази ситуация, какви клетви за вярност трябва да ни дадат?

Проф. Петър Стоянович: Казвам честно, като прочетох онова интервю на премиера Заев, в което той се събуди "по-католик от папата", го взех за глупава шега. А после ме хвана срам, ей така, човешки. Какъв гьонсуратлък! Този човек сигурно има жена, деца, роднини, комшии - и ще има лице да им се появява с онази усмивка като румена кюстендилска ябълка и да продължава да им разправя всеки ден различни вицове.

Забелязахте ли, че след интервюто малцина проявиха човешко разбиране към падението на новопокръстения, а това е странно като се има предвид, че българинът има традиционна симпатия към жителите на Северна Македония. Вероятно защото сме се наслушали и нагледали на десетки като него високопоставени скопски политици. Без да се изисква от тях, те се биеха в гърдите като "вистински бугари", лягаха индианци и се будеха каубои, тази седмица бяха от "Левски", другата - само от ЦСКА. Да чакаме клетви от такива хора е наивност. Затова сега са наред договорите и ангажиментите. Когато узреят за тях, тогава.

Има ли европейска културна идентичност и тя в състояние ли е да преодолее противоречията и предразсъдъците, заложени в националната идентичност?

Проф. Петър Стоянович: Като студент имах възможност да разговарям с Андреас Кол от Австрийската народна партия; българското членство в ЕС тогава беше откъм тъмната страна на Луната. Та на въпроса какъв се чувства, Кол отговори, че първо е южен тиролец, после виенчанин, след това австриец и накрая европеец.

Питате ме за културна идентичност, ами нека първо питам има ли въобще европейска идентичност? Върху какво е стъпила? Това можеше да е общото християнско наследство, моралът и ценностите му. Уви, европейският конвент не можа да бъде убеден в тази посока, дори под диригентството на Жескар д'Естен. Остава да се обединим около намаленията в "Лидъл", още повече, че по тях няма различия нито в София, нито в Скопие.

Тъжно бъдеще виждам за един континент и една общност, отказващи да воюват с безбожието и склонни да приемат неистината по целесъобразност. От игнорантността на големите към малките няма да се роди нищо друго, освен съмнение в ценностите, което неминуемо ще завърши с криза. Кога, каква, чия? Знам ли?! Аз съм периферен на империята човек и не мога да знам повече, отколкото изселения в Скития Овидий. Чувам, че западният вятър навява спокоен шепот, че всичко ще е добре. Но искам да знам за кого.

В тона Ви звучи евроскептицизъм, но ЕС не е ли единственият шанс за решаване на проблемите ни, включително и със Северна Македония?

Проф. Петър Стоянович: Разбира се, за Бога! Ако има нещо положително и направо спасително, което се е случило на България и околните през последните петдесет години, това са членството в ЕС и НАТО. Като убеден европеец моля за извинение, че не съм еуфоричен и пригласящ. Правихме го достатъчно дълго в други съюзи.

Заради фатална неспособност за умереност и преценка преживяхме две световни войни, надявам се поне от тях да сме се поучили. Боя се, че прибързаността и силовата асистенция при решаването на спора между София и Скопие със сигурност ще заложат началото на следваща криза. Именно от познанието на Стара Европа очаквам повече разбиране и адаптивност към всички части на континента.

 

--------------------------------------------------

Бел. ред. Предишната публикация на това интервю е в DW

На снимката: Този трафопост е издигнат на мястото на родната къща на Ванче Михайлов в щипския квартал Ново село. И е най-въздействащият паметник, който може да се измисли за високоволтовата личност на водача на ВМРО!

Ето и цялата история - сръбският генерал Михайло Ковачевич участва в ръководството на Сдружението против българските бандити. Заради това той е убит от тройка на ВМРО в състав Ипократ Развигоров, Илия лилинков и Благой Кралев към 18:40 часа на 5. октомври 1927 година в Щип. Сръбските окупатори на Македония беснеят. Затова посягат на бащата и брата на Иван Михайлов. 

"След атентата срещу генерал Ковачевич, Мише Гаврилов и синът му Христо бяха арестувани заедно с още 200 други щипяни, и още толкова от околията. Пуснати са в деня, когато са убити. Те са били дома, защото след 5 часа никой не смееше да излезе вънка, а осем дена дори през деня. Хората вкъщи печаха хляб, даже и за вода не смееха да излязат на улицата. Около 8 часа чува се тропане на портата. Покойният Мише пита: "Кой е?" Отговарят му, че е полицията и викали го да излезе. Той отвръща, че нощно време не може да отвори, ако им требва, тогава утре, като съмне, могат да го намерят. Полицаите почнали да го заплашват. Казват му, че ще запалят къщата, ако не отвори и показват му една тенекия с петрол. Мише е предпочел да отвори и излиза, като си взема едно килимче, мислейки, че ще го карат в затвора. Потърсват и сина му Христа. Той се е криел. Намират го в къщи. Закарват ги двамата. Когато стигат на новоселския мост, пред тях излиза някой, стреля в тях, падат и двамата на улицата, бащата вече мъртъв, а синът ранен. Убиецът завил в една уличка, непреследван от никого. Раненият Христо почва да вика, колкото му глас държи: "Убиха ни!..." и да псува сърбите. Конвоиращите ги стражари остават при тях. След малко дохожда още полиция, а заедно с нея и самият физически убиец, Сане од Ридо, контрачетник, да види какво се е случило. Христо бива занесен в болницата и там умира. Общо е убеждението, че там той е отровен."

Това публикуват тогава в изданието на ВМРО.

   

lloonnm

imunj

12659614 1036633103064017 1199327596 n