Гласът на България

Национален новинарски портал

   ДАЙДЖЕСТ

Споделете ме

Защо папагалстваме и маймунясваме на англобългарски - всеотдайно, до самозабрава?!

erhdfРумен СТОЯНОВ

Отново ще прибегна до Всеспасителя: „по плодовете им ще ги познаете“ (Матей 7:16), тоест по делата разбираме кой какъв човек е. Изхождайки от тая Негова отсъда, какви ще да са людете, усърдно и неотстъпно пълнещи милата ни реч омайна, сладка с иноземни дошляци? При налични български съответки защо трябва да предпочитат навляци? Защо тъй постъпват (о, неразумний и юроде) мнозина,

вероятно все пó мнозина? Коя ще да е причината за туй срамно явление? Какво целят извършителите му? Но целят ли действително или просто биват увлечени в модно (чети снобско) течение без да си дават сметка точно какво правят? Какъв ще да е подтикът им, от къде идва, кое го обосновава? Не съм провел изследване сред привържениците му, според мен едновременно жертви и злосторници, разполагам единствено с предположения и тях ще изложа, без да ги степенувам по важност.

Снобщина. Да покажа, че не съм кой да е, ще направя впечатление с културност, знам не какви да е, общоизвестни думи, а онагледяващи

моята разграниченост

спрямо простолюдието!

Желание да се откроя сред ония, които боравят с обичаен речник, а не да тъна в тая му безлична многотия.

Раболепно чуждопоклонство: щом еди какво е инородно, то непременно превъзхожда наша му равностойност и трябва да предпочитаме вносотии.

Щение да трия носа на тукашняшки цървулковци, няма да се меша из тях. Въпросните слова представляват своего рода ограда, разграничаваща ме спрямо посредственици, малоучени. Същевременно те ме сродяват с менеподобни, тоест издигнати, както масоните имат знаци да се взаимно разпознават, подобна работа вършат чуждиците.

Модност: досущ като в обличането (сега излязоха еди какви обувки, шапки, ръкавици, палта, обувки, шалове) и в говора съществуват модни веяния и трябва да ги следваш, че да си в крак с времето.

Политическо угодничество: щом нам коя високопоставена особа използва такива думи, ще я следвам и аз, да не помисли, че я мълком укорявам или пък изразявам несъгласие с нейното поведение, срещу моя интерес няма да вървя, чудо голямо, ако и аз приема тия слова, чунким съм единственият,

я чуй министри, дупедати как говорят,

що аз да ги уличавам в туй или онуй, що да се цепя, полза ми никаква, само ще будя подозрения за инакомислие, повтаряй изрази у началството, ще ти е мирна главата, карай накъдето духа вятърът, няма ти да оправяш кривите краставици.

Прилепчивост: както грипът е зарáзен, тъй става и при думите, неволно прихващаш тая или оная.

Потребност от новости: омръзнало ми е (дори без да го съзнаваш) все едно и също да предъвквам, известно разнообразие ще ми е добре дошло, ще ме освежи, какво лошо, че думата била не своя и строго погледнато нищо различно не внася, ама звучи по-така.

Въз основа на гореказаното поуката гласи: растящо количество днешни, вчерашни, завчерашни тукашняци се чувстват по-уютно в чуждословия: защо да казваш опашкар, ей ти го лузер. Яко! По тоя начин биват обричани да отмират хиляди читави български словотворения: вече рядко ще чуеш привлекателен, привлекателност; положение; отрицателен; положителен; безогледно изблъскаха ги атрактивен, атрактивност; ситуация; негативен; позитивен; ако ще би с нищо превъзхождащи нашите. В това печално и обидно състояние са изтикани хубави, всепонятни думи за сметка на техни варакосани двойнички, обладаващи едно единствено предимство: тамошнячки са, тоест безспорно висшестоящи.

В тоя целия порой не, а потоп с навляци мърсители

отговорността пада най-паче връз

политическата лъжевърхушка

(защо наричана крадушка?), осведомителните средства и научно-интелектуалната общност. Они смятат, че щом клъвват задгранични изделия, служат на велико дело. Съвсем не е така: думи, които биват водени туканачка за строго научни, в своите изначални езици са най-обикновени. То извиква питанка: бе как в Гърция онова, което е туканцък научно понятие, метафора, тамо значи пренос-превоз и го има с те колчави букви по камиони хамалски.

Очебийна, разобличителна липса на национално достойнство, установима къде ли не, шири се безпрепятствано и опасно в речта.

Напоследък отечествената словесност бе обогатена (разумявай - излишно затлачена) с протестър. Тя не значи нищо повече от протестиращ. Но я охотно, едва ли не сладострастно лапнаха вестникари, телевизионери, политици и тям подобни чуждоперушинести птици от порядъка на държавници, снобаря, раболепници, чуждоугодници. Случаят е показателен с нагледно присламчване към поредния велик батю: щом чопнахме протестър, отъркахме се о самси Ю Ес Ея, щастие неземно, какво повече да бленуваме?! По същество точ в коч повтаргаме бая Ганя, който настоява да се пише в статия фатален, зер тъй, по собствено признание, звукоучлени ли я, сакаш фаща някого за гушата.

В кратце и со твърде, твърде кротце: оти самоотвержено любим нечии буквени пущини? Елементарно, Уотсън: защото ни отървават от тежката и претежка мъка да мислим с наша глава, малко ли е да я товарим с прическа, шапка, вземаме външни заготовки, па хич биля не се напиняме да измислим тям равностойни (напр. замразител, че и замразвач вместо фризьор, грешка человешка, фризер).

И тук стигаме до езикомързел,

равнодушие, нехайство.

Появиха се информъри, пак без никаквейш опит да им намерим подходящо наше слово, за кво, важното е да не се напиняме мозъчно. Сиреч онагледяваме доброволно верноподаничество, коленопреклонение, низкоугодничество, абе доброволен слугинаж.  

Упоменах съвкупността, главна виновница за окирливянето на речта ни: политико-управленската прослойка; осведомителните средства; научно-интелектуалната общност (народът наш насущний мъдро е установил: рибата се вмирисва от главата) и в последната ще откроя Института за български език. Той непроницаемо безмълвничи досежно въпроса и съдейки по неговото рибешко становище, тая за чистотата - съдбата - на майчината и бащина словесност му е следпоследна грижа. Нали Самси Христос Иисус е заявил: „по плодовете им ще ги познаете“, къде ги плодовете/делата институтски относно ускорения ни вървеж към англобългарски? Учреждението е издържано от данъкоплатци, в тоя смисъл те са му работодатели, та бидейки един от тях, питам: членовете на ИБЕ мигар съвсем/съвсемко/съвсеминко/съвсемичко не ги боли за днешната участ на съкровената ни реч? Ако не, защо не го заявят открито, честно? Ако да, защо пак не го огласят? Безразличие, страх (от кого, от какво?)

Не твърдя, че съм изцяло прав, но подозирам: никак оскъдно и растящо количество (отделен въпрос е нихното качество) сънародници се изживяват като своего рода ловци, чакат някой да пробута нещо от вида на "рестрикция", та да я вкусно запредъвчат, олигавят и превъзнасят, макар че разполагаме с ограничение, което не ѝ отстъпва по нищо, а в добавък има предимството, че ни е разбираема. Но в техните очи то навярно я поставя къде-къдя по-долу от чуждоземката.  

Една от последните ужкимни придобивки е "дерогация", сиреч отменяне, че и отменка. Но ето я и нея, скоропръкната, защо!? Защо, защо възлюбихме стартирам, инициирам, финализирам, а право-постъпателно низвергваме започвам, привършвам? Най-кратко обяснение/обобщение: ах, как обичаме плиткоумно да наподобваме, папагалстваме и маймунясваме, всеотдайно, до самозабрава, жертвеготовно.  

Не всички са православни, че да ги води тая за плодовете = делата, ей им друг свиден завет, от Левски, той, дяконът Игнатий, отправя писмена заръка до комитетски мъже:

„И работа трябва, братя, работа“.

Че къде го пусто опустяло трудене да вардим отечествената словност от омърсение/омерзение? И пак опираме до най-позорни мързелащина, равнодушие, запращащи в болезнената свръхкраткост на Апостола: Народе!!!  

Славните книжовни школи в Преслав и Охрид са първите учебни заведения от тоя вид в Европа, преподаващи на говорим език. Чак до шестнадесети век по западната част на материка тям сходни образователни заведения прилагат мъртвия латински. Друга напомнянка: светите братя Кирил и Методий превели още в девети век избрани части от Библията, обаче: на простонароден език, а и го въвели в богослужебност. Значи тогавашни, тоже сетнешни българи, дори безписмовни, разбирали Словото, проповядвано от иноци, свещеници. Какъв е изводът от сегашно гледище? Българската, сиреч изворно-православната книжовност е основополагащо народоразбираема. Тая ѝ неотречимо същностна черта, народодостъпност, е в изобличаващо противостоене спрямо наплива от непонятни за милиони люде словеса в разреда на сукулентен (между теб и мен да остане, дошлячката е най-обикновеното „сочен“, ала изразено по начин недостъпен за редови лица). Случаят, един от хилядите нему подобни, строго погледнато, отхвърля Кирило-Методиевото ратуване да е народу понятно какво се приказва, дори в Църквата. Евангелист Лука (16:13) повелява: „Никой слуга не може да слугува на двама господари. Защото или единия ще намрази, а другия ще обикне, или на единия ще угоди, а другия ще презре. Не можете да служите на Бога и на мамона!“

Ти кого избираш?          

          

 ----------------------------------------------------

Бел. ред. Заглавието е от редакцията.

   

   Lema BG

lloonnm

imunj

12659614 1036633103064017 1199327596 n