Гласът на България

Раковски пръв издига глас срещу насилственото преселение в Бесарабия

ГЛАСЪТ НА БЪЛГАРИЯ

„Руското правителство с предателски начин е успяло да издействува ферман от Портата, в който му се допуща да преселва Българите в своите омразни пустини. От него подкупени безчувствени някои си Българе скитат се по бедна България и мамят простодушнаго народа да се пресели в Русия, като му правят много лъжовни и мечтани обещания! Във Видинската бедна област тия народоубийци са успели да

придумат и измамят множество челяди и във Видин се е отворила явна канцелария, де ходят тия окаяни Българе да се записват за преселение в Русия, като им дават и нещо си пари да ги заловят по-добре и като ги заплашват лъжовно чрез подкупниците си и от страна уж на турското правителство, че ако не се преселят в Русия, щат ги пресели после насила в Азия. Лъжа лукава! Само да измамят простаго народа да се пресели… Длъжност свята към милото ни отечество налага ни да открием простодушному народу какво нещо е тая Русия и нейното мъчителско монголско правителство, и какви вечни мъки ги чакат,

ако са тия излъжат и идат да влязат

в нейните железни нокти.“

Това предупреждава в своя ярък памфлет „Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите“ самоотверженият български будител Георги Стойков Раковски, роден преди 200 години в Котел. Публицистичното му съчинение е написано през 1860 година в контекста на последния опит на Русия да пресели масово българи в безлюдните степи на Бесарабия. 15 години по-късно един друг титан на българската национална революция и журналистика – Христо Ботйов – ще нарисува страховита картина из ежедневието на българските колонии в Южна Русия:

,,Жалостни слухове достигат до нас из руска Бесарабия, т.е. из оная обетована земя, в която една част от нашия народ намери прибежище в страшните години на своите страдания. И там, както и на всяко друго място, българинът е биен, обезчестен, излъган, съсипан и наказан от закона на варварския деспотизъм! Кажете ни, пита един наш приятел из Комрат, виждате ли вие край на българските страдания? В Турция ни мъчеха и предаваха едно време като скотове, а днес душат всяко едно стремление към човечески живот. Сърбия ни е лъгала със своя шарлантанствующи патриотизъм в продължение на всичкото свое съществувание и още дълго време ще да ни лъже и ще се ползува със силите, с доверието и с глупостта на нашите неразбрани патриоти; а Русия, тая мнима защитница на славянството, тя употребява още по-радикални средства, за да изтрие от лицето на земята българските колонии. Тя отне земите на колонистите, подложи ни под закона на „общата повинност“ и когато ние пожелахме да оставим пепелищата на ногайските татари, които трудолюбивата българска ръка преобърна на рай, и да се завърнем в своето Отечество,

изпроводи няколко черни български души,

за да ни отвърнат от това намерение…“

Тези горчиви думи на поета са публикувани в неговия вестник „Знаме“ на 4 април 1875 година. Статията завършва с кошмарна картина на безогледно насилие спрямо българските колонисти, решили да се върнат в земите на Родината:

„…Но това, което не можаха да направят устата на продадените блюдолизци, направиха го казаците със своите камшици и копитата на своите коне, направи правителството със своите тъмници, със своя Сибир и със своите 25 по гърба. Вие няма да повярвате, ако ви кажа, че в едно село казаците извързаха всичките старци, мъже и ергени и като ги изпроводиха „куда Макар телят не гонят“, не оставиха ни една жена необезчестена, ни една мома неразвалена, ни едно дете неизнасилено. Изпокрадоха имането и покъщнината на селяните, изклаха им птиците и добитъка и всичкото това премина ненаказано от страна на правителството...“

Но да се върнем в 1860 година. Руските дипломатически представителства в България са започнали нова активна кампания, обещавайки на преселниците добри условия на живот в села, изоставени от татарите. Руската пропаганда намира отзвук главно във Видинско, Белоградчишко и Ломско, където забавената поземлена реформа е източник на трайно напрежение, достигащо до открити бунтове. Но Раковски започва енергична кампания срещу обезбългаряването на региона. По това време той живее в Белград; след като написва памфлета „Преселение в Русия“, решава да издаде брошурата анонимно в Букурещ, използвайки псевдонима „Един българин“. С тази цел изпраща във влашката столица своя доверен човек Теодосий Икономов, който я отпечатва в тираж 3 000 броя.

„Великий Петър Първи е почнал да мисли как да разпространи влиянието си в България и той е начнал да интригува против Влахо-Богданските князе, кои бяха до него време Българи… - припомня историята Г. Раковски. - От тях времена, като почна да слабей Турция, Русите почнаха често да минуват Дунава и да разоряват бедното ни отечество. Колкото пъти руските войски са минували Дунава, най-големи опустошения и разорения е притърпяло нашето бедно отечество. От една страна, необузданото тогавашно нередовно турско войнство е пленило, клало, грабило и робило Българите, а от друга страна, руските войски, още по-свирепи и по-немилостиви от Турците, опустошавали са лозя, ниви, грабили овце, говеда и горили Българските градове и села! А кога са се връщали, или победоносци или победени, карали и отвличали са насила по няколко хиляди български домородства и заселвали са ги в обширните си пустини! От тях времена се нахождат чак в Харковската губерния множество заробени Българи, които още не са си изгубили съвсем езика; тия са днес крепостни роби, които ги продават притежателите им (спахии) един другиму си като овци и говеда!“

Научавайки за остро критичното към Русия съдържание на памфлета, руският генерален консул Хенрих Офенберг подтиква проруската българска емигрантска организация „Добродетелна дружина“ от Букурещ да изкупи и унищожи целия тираж. Въпреки това, Икономов успява да отпечата още 3 000 копия, които при голяма секретност са прехвърлени в поробените български земи. Освен това, Раковски публикува в своя вестник „Дунавски лебед“ десетки статии срещу преселването, както и кореспонденции за тежките условия, при които са поставени изселниците в Руската империя.

В резултат изселническата кампания бързо затихва,

в Ломско руските агенти са прогонвани от българските села, а във Видин тълпи от селяни обсаждат руското консулство, настоявайки да получат обратно личните си документи… Така, с огненото си слово българският публицист успява да осуети руската изселническа кампания. Но проблемите и теготите на вече изселените десетки хиляди българи в степите на Буджака остават.

А Ботйов помества в „Знаме“ през 1875-а и следната покъртителна информация:

„…Пъ­рвата рекрутация, която правителството прибърза да направи по колониите, има твърде печален исход. Пр­авителството натовари 1,000 души български момци в един твърде веран /негоден – б. а./ вапор и ги испроводи на Кавказ в такова зло време, щото от бурите вапорат потъна в Черното море и нашите отидоха да защищават от рибите своето ново отечество.“

Вярно ли е това? Твърдението на журналиста Ботйов може да се докаже от всеки добросъвестен историк… ако бъде допуснат до руските архиви. Но руските архиви са непристъпна цитадела; да си спомним, че нейде из московските мазета се пазят и 130 чувала с архивите на Третото българско царство, отмъкнати непосредствено след 9. септември 1944 година от окупационните съветски войски. С идването на Путин на власт достъпът до тези български архивни документи бе окончателно забранен.

Окаяното положение на българските колонисти в Бесарабия не търпи особени промени и по време на болшевишкия режим. Много от работливите българи, които не са били съгласни с насилствената колективизация, изчезват в зловещата система на ГУЛАГ. Когато немските войски окупират Украйна, през 1942 година близо 2000 бесарабски българи се връщат в старата Родина. Но след съветската окупация на България, те са изловени като мишки и са върнати обратно в страната „где так вольно дышит человек“; там следите им се губят… Останалите в молдовската част на Бесарабия нашенци стават граждани на СССР през есента на 1944 година. За да бъдат пречупени и да влязат безропотно в комунистическите колхози, Сталин ги вкарва в смъртоносния капан на Гладомора. Системата е изпробвана вече при колективизацията на украинските селяни през 1932 – 1934 година. Работи безотказно! Тогава са избити чрез изкуственопредизвикан глад между 7 и 10 милиона души – най-вече в Източна Украйна. Именно в областите на Донецк и Луганск, където впоследствие се заселват руски колонисти в обезлюдените села… Жертвите на Гладомора от 1946 – 1947 в Бесарабия са около 700 000 души. Поне 10 % от тях са българи. А заедно с убитите от първия Гладомор българите, станали жертва на сталинисткия геноцид, са около 100 000!

„В 1828 г., когато Дибич премина Балкана и достигна до Одрин, пак същото последва… Но щом се видяха победени,

/руснаците/ не забравиха

да се ползуват от обичайния си лов

и тъй отвлякоха пак със себе си тринайсет тысячи домородства в Бесарабия.“ Да затворим рамката на историята отново с Раковски и неговото изобличително слово. Очевидно е, че за богоизбраните в Санкт Петербург българите не са нещо повече от добитък, стока, работна ръка, която е нужна на Империята. Изобличителният памфлет на големия котленец е публикуван и след Освобождението; той излиза през 1886 година, след влошаването на отношенията на съединеното българско Княжество с Русия, като притурка на в-к „Независимост“ с предговор на Захари Стоянов.

„Ние сме благодарни на руский народ, който никога не ни желае злото, защото е удушен повече от нас, както бяхме в турско време; благодарни сме и на покойний император; но не и на днешното руско правителство, състоящо се от 5-6 души узурпатори. Това правителство иска да ни глътне. Не го искаме, защото то има: бесилки, Сибир, Сахалин, III отделение, тюрми, нагайки, камбани, шпиони и прочие. Ако то иска да има с нас братски и человечески съюз – добре дошло. Но то иска дружбата на вълка с агнето!“

Така пише Джендо. Три години по-късно той се качва на Ориент експрес и заминава за Световното изложение в Париж. Той е само на 39, в цветущо здраве. Около Белград усеща болки в корема. Умира скоропостижно в парижкия си хотел. Жена му е убедена, че е отровен…

Потомците на насила преселените в Бесарабия нашенци днес наброяват над 320 000, ако вярваме на официалните украински и молдовски статистики. Техният истински брой вероятно е около половин милион. А тяхната любов към България е умилителна. Но прародината им се държи като мащеха, тъй като управниците ни не могат да вдигнат глава, улисани да изобретяват все нови и нови корупционни схеми. Въпреки това, демографската катастрофа, която чука на вратата ни, скоро ще ни принуди да направим нужното, за да си приберем бесарабските българи обратно.