Гласът на България

Национален новинарски портал

   ДАЙДЖЕСТ

Споделете ме

Раковски пръв издига глас срещу насилственото преселение в Бесарабия

fjtrГЛАСЪТ НА БЪЛГАРИЯ

„Руското правителство с предателски начин е успяло да издействува ферман от Портата, в който му се допуща да преселва Българите в своите омразни пустини. От него подкупени безчувствени някои си Българе скитат се по бедна България и мамят простодушнаго народа да се пресели в Русия, като му правят много лъжовни и мечтани обещания! Във Видинската бедна област тия народоубийци са успели да

придумат и измамят множество челяди и във Видин се е отворила явна канцелария, де ходят тия окаяни Българе да се записват за преселение в Русия, като им дават и нещо си пари да ги заловят по-добре и като ги заплашват лъжовно чрез подкупниците си и от страна уж на турското правителство, че ако не се преселят в Русия, щат ги пресели после насила в Азия. Лъжа лукава! Само да измамят простаго народа да се пресели… Длъжност свята към милото ни отечество налага ни да открием простодушному народу какво нещо е тая Русия и нейното мъчителско монголско правителство, и какви вечни мъки ги чакат,

ако са тия излъжат и идат да влязат

в нейните железни нокти.“

Това предупреждава в своя ярък памфлет „Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите“ самоотверженият български будител Георги Стойков Раковски, роден преди 200 години в Котел. Публицистичното му съчинение е написано през 1860 година в контекста на последния опит на Русия да пресели масово българи в безлюдните степи на Бесарабия. 15 години по-късно един друг титан на българската национална революция и журналистика – Христо Ботйов – ще нарисува страховита картина из ежедневието на българските колонии в Южна Русия:

,,Жалостни слухове достигат до нас из руска Бесарабия, т.е. из оная обетована земя, в която една част от нашия народ намери прибежище в страшните години на своите страдания. И там, както и на всяко друго място, българинът е биен, обезчестен, излъган, съсипан и наказан от закона на варварския деспотизъм! Кажете ни, пита един наш приятел из Комрат, виждате ли вие край на българските страдания? В Турция ни мъчеха и предаваха едно време като скотове, а днес душат всяко едно стремление към човечески живот. Сърбия ни е лъгала със своя шарлантанствующи патриотизъм в продължение на всичкото свое съществувание и още дълго време ще да ни лъже и ще се ползува със силите, с доверието и с глупостта на нашите неразбрани патриоти; а Русия, тая мнима защитница на славянството, тя употребява още по-радикални средства, за да изтрие от лицето на земята българските колонии. Тя отне земите на колонистите, подложи ни под закона на „общата повинност“ и когато ние пожелахме да оставим пепелищата на ногайските татари, които трудолюбивата българска ръка преобърна на рай, и да се завърнем в своето Отечество,

изпроводи няколко черни български души,

за да ни отвърнат от това намерение…“

Тези горчиви думи на поета са публикувани в неговия вестник „Знаме“ на 4 април 1875 година. Статията завършва с кошмарна картина на безогледно насилие спрямо българските колонисти, решили да се върнат в земите на Родината:

„…Но това, което не можаха да направят устата на продадените блюдолизци, направиха го казаците със своите камшици и копитата на своите коне, направи правителството със своите тъмници, със своя Сибир и със своите 25 по гърба. Вие няма да повярвате, ако ви кажа, че в едно село казаците извързаха всичките старци, мъже и ергени и като ги изпроводиха „куда Макар телят не гонят“, не оставиха ни една жена необезчестена, ни една мома неразвалена, ни едно дете неизнасилено. Изпокрадоха имането и покъщнината на селяните, изклаха им птиците и добитъка и всичкото това премина ненаказано от страна на правителството...“

Но да се върнем в 1860 година. Руските дипломатически представителства в България са започнали нова активна кампания, обещавайки на преселниците добри условия на живот в села, изоставени от татарите. Руската пропаганда намира отзвук главно във Видинско, Белоградчишко и Ломско, където забавената поземлена реформа е източник на трайно напрежение, достигащо до открити бунтове. Но Раковски започва енергична кампания срещу обезбългаряването на региона. По това време той живее в Белград; след като написва памфлета „Преселение в Русия“, решава да издаде брошурата анонимно в Букурещ, използвайки псевдонима „Един българин“. С тази цел изпраща във влашката столица своя доверен човек Теодосий Икономов, който я отпечатва в тираж 3 000 броя.

„Великий Петър Първи е почнал да мисли как да разпространи влиянието си в България и той е начнал да интригува против Влахо-Богданските князе, кои бяха до него време Българи… - припомня историята Г. Раковски. - От тях времена, като почна да слабей Турция, Русите почнаха често да минуват Дунава и да разоряват бедното ни отечество. Колкото пъти руските войски са минували Дунава, най-големи опустошения и разорения е притърпяло нашето бедно отечество. От една страна, необузданото тогавашно нередовно турско войнство е пленило, клало, грабило и робило Българите, а от друга страна, руските войски, още по-свирепи и по-немилостиви от Турците, опустошавали са лозя, ниви, грабили овце, говеда и горили Българските градове и села! А кога са се връщали, или победоносци или победени, карали и отвличали са насила по няколко хиляди български домородства и заселвали са ги в обширните си пустини! От тях времена се нахождат чак в Харковската губерния множество заробени Българи, които още не са си изгубили съвсем езика; тия са днес крепостни роби, които ги продават притежателите им (спахии) един другиму си като овци и говеда!“

Научавайки за остро критичното към Русия съдържание на памфлета, руският генерален консул Хенрих Офенберг подтиква проруската българска емигрантска организация „Добродетелна дружина“ от Букурещ да изкупи и унищожи целия тираж. Въпреки това, Икономов успява да отпечата още 3 000 копия, които при голяма секретност са прехвърлени в поробените български земи. Освен това, Раковски публикува в своя вестник „Дунавски лебед“ десетки статии срещу преселването, както и кореспонденции за тежките условия, при които са поставени изселниците в Руската империя.

В резултат изселническата кампания бързо затихва,

в Ломско руските агенти са прогонвани от българските села, а във Видин тълпи от селяни обсаждат руското консулство, настоявайки да получат обратно личните си документи… Така, с огненото си слово българският публицист успява да осуети руската изселническа кампания. Но проблемите и теготите на вече изселените десетки хиляди българи в степите на Буджака остават.

А Ботйов помества в „Знаме“ през 1875-а и следната покъртителна информация:

„…Пъ­рвата рекрутация, която правителството прибърза да направи по колониите, има твърде печален исход. Пр­авителството натовари 1,000 души български момци в един твърде веран /негоден – б. а./ вапор и ги испроводи на Кавказ в такова зло време, щото от бурите вапорат потъна в Черното море и нашите отидоха да защищават от рибите своето ново отечество.“

Вярно ли е това? Твърдението на журналиста Ботйов може да се докаже от всеки добросъвестен историк… ако бъде допуснат до руските архиви. Но руските архиви са непристъпна цитадела; да си спомним, че нейде из московските мазета се пазят и 130 чувала с архивите на Третото българско царство, отмъкнати непосредствено след 9. септември 1944 година от окупационните съветски войски. С идването на Путин на власт достъпът до тези български архивни документи бе окончателно забранен.

Окаяното положение на българските колонисти в Бесарабия не търпи особени промени и по време на болшевишкия режим. Много от работливите българи, които не са били съгласни с насилствената колективизация, изчезват в зловещата система на ГУЛАГ. Когато немските войски окупират Украйна, през 1942 година близо 2000 бесарабски българи се връщат в старата Родина. Но след съветската окупация на България, те са изловени като мишки и са върнати обратно в страната „где так вольно дышит человек“; там следите им се губят… Останалите в молдовската част на Бесарабия нашенци стават граждани на СССР през есента на 1944 година. За да бъдат пречупени и да влязат безропотно в комунистическите колхози, Сталин ги вкарва в смъртоносния капан на Гладомора. Системата е изпробвана вече при колективизацията на украинските селяни през 1932 – 1934 година. Работи безотказно! Тогава са избити чрез изкуственопредизвикан глад между 7 и 10 милиона души – най-вече в Източна Украйна. Именно в областите на Донецк и Луганск, където впоследствие се заселват руски колонисти в обезлюдените села… Жертвите на Гладомора от 1946 – 1947 в Бесарабия са около 700 000 души. Поне 10 % от тях са българи. А заедно с убитите от първия Гладомор българите, станали жертва на сталинисткия геноцид, са около 100 000!

„В 1828 г., когато Дибич премина Балкана и достигна до Одрин, пак същото последва… Но щом се видяха победени,

/руснаците/ не забравиха

да се ползуват от обичайния си лов

и тъй отвлякоха пак със себе си тринайсет тысячи домородства в Бесарабия.“ Да затворим рамката на историята отново с Раковски и неговото изобличително слово. Очевидно е, че за богоизбраните в Санкт Петербург българите не са нещо повече от добитък, стока, работна ръка, която е нужна на Империята. Изобличителният памфлет на големия котленец е публикуван и след Освобождението; той излиза през 1886 година, след влошаването на отношенията на съединеното българско Княжество с Русия, като притурка на в-к „Независимост“ с предговор на Захари Стоянов.

„Ние сме благодарни на руский народ, който никога не ни желае злото, защото е удушен повече от нас, както бяхме в турско време; благодарни сме и на покойний император; но не и на днешното руско правителство, състоящо се от 5-6 души узурпатори. Това правителство иска да ни глътне. Не го искаме, защото то има: бесилки, Сибир, Сахалин, III отделение, тюрми, нагайки, камбани, шпиони и прочие. Ако то иска да има с нас братски и человечески съюз – добре дошло. Но то иска дружбата на вълка с агнето!“

Така пише Джендо. Три години по-късно той се качва на Ориент експрес и заминава за Световното изложение в Париж. Той е само на 39, в цветущо здраве. Около Белград усеща болки в корема. Умира скоропостижно в парижкия си хотел. Жена му е убедена, че е отровен…

Потомците на насила преселените в Бесарабия нашенци днес наброяват над 320 000, ако вярваме на официалните украински и молдовски статистики. Техният истински брой вероятно е около половин милион. А тяхната любов към България е умилителна. Но прародината им се държи като мащеха, тъй като управниците ни не могат да вдигнат глава, улисани да изобретяват все нови и нови корупционни схеми. Въпреки това, демографската катастрофа, която чука на вратата ни, скоро ще ни принуди да направим нужното, за да си приберем бесарабските българи обратно.

 

 

   Fluida

   Lema BG

lloonnm

imunj

12659614 1036633103064017 1199327596 n