Гласът на България

Национален новинарски портал

   ДАЙДЖЕСТ

Споделете ме

Пената: Ами поканиха ме ония двамата, е и третия там…

moguИван Стамболов - СУЛА

Че нали демократическата общност това иска – по-малко политици, повече „граждани“ в Народното събрание? Слагам „граждани“ в кавички, не само защото политиците също са граждани и ако някой каже друго, ще извърши клевета, но и защото самото понятие в тази му употреба сякаш не е достатъчно изяснено, не е дефинирано както трябва. Ако народите се делят на граждани и някакви други, то какви

са тези други? Разбира се, това е в политически смисъл, защото в географски е ясно, че се делят на граждани и селяни.

Но не сме се събрали за това. Ако в парламента очевидно ще се подвизават едновременно „граждани“ и политици в някаква си тяхна пропорция, то глупаво е да дефинираш „гражданин“, без да си дефинирал „политик“, както и обратното. А пък думичката πόλις (град) в „политик“ прави нещата още по-объркани, защото ни тласка да преведем „политик“ като „гражданин“.

Дайте по-добре да видим що е то „депутат“,

независимо дали в тази роля ще видим „гражданин“ или политик.

В навечерието на предизборната кампания започнаха да се появяват фрагменти от управленски програми (а пък Слави Трифонов показа дори и цяла такава), всичките отчайващо банални. Ако бях фолклорист, щях да заподозра, че някъде в колективното съзнание на човечеството все още витае отдавна изчезнал палеотекст на програма-майка, от която и днес всички преписват. Нещо като странстващия мотив за Яна и нейните мъртви братя. Сякаш през вековете долита до нас екотът на мистични заклинания: икономически растеж, заетост, доходи, индивидуални и групови права, околна среда… Да, досадна история. Затова по-добре да разгледаме депутатите.

Що е то депутат? За политолозите-аматьори (като нас), които по принцип живеят в хронична заблуда, депутатът е (или би трябвало да бъде) обществен деец, който проявява същността си в три плана: 1.) Изразява личните си политически убеждения, защото той е ярка, силна, интелигентна и информирана фигура, с развита отговорност към обществото и грижа за неговото благо, с талант и желание да работи за неговото постигане; 2.) Изразява и защитава интересите на някаква общност, която го е натоварила с този ангажимент, но общност, достатъчно малка, за да се познават помежду си нейните членове и да са в състояние да излъчат истински свой представител, както във филма „Топло“ съседите избраха журналиста; 3.) Защитава интересите на нацията според идеологията и платформата на партията, която го е издигнала.

На практика, обаче, депутатът е човек на трудов договор, който срещу заплащане и чрез гласа си в пленарна зала

изразява интересите и обслужва договорките

на лидера и партийната върхушка.

Това няма абсолютно нищо общо с горните три. Къде е тогава демокрацията? Как точно управлява народът? Че той не управлява дори и на теория, защото никой за нищо не го пита след изборите, няма предвидена подобна процедура, няма механизъм народът да управлява в рамките на мандата. И може би така е по-добре.

Неудобството идва оттам, че тези хора, преди да подпишат трудовите си договори, трябва да се явят на избори. А за да се явят, следва да бъдат опаковани по начин, сравнително вкусно и безболезнено смилаем за гласоподавателите. Затова са толкова актуални и гражданските квоти – защото вече се установи като всенародно убеждение, че политическата класа е изхабена, а пък системата е нужно да бъде, ако не радикално рестартирана, то поне сериозно освежена. И сега всички – и старите муцунести партии на прехода, и непрекъснато появяващите се прогресивни и иновативни политически „проекти“ – искат да бъдат напредничави и модерни, да се умилкват на избирателя в името на този единствен изборен ден, в който той ги интересува. „Ние сме готови да се опълчим срещу самите себе си, за да покажем колко ви обичаме!“ – казват те. Затова сега се наблюдава трескава надпревара кой е по- по- най-граждански. Всеки гледа да не остане назад, да не остане без своя „гражданска квота“ и се хвърля в търсене на личности, поне малко от малко известни с нещичко – медици, борци с коронавируса, ваксъри и антиваксъри, спортисти, шахматисти и футболисти, енергетици, синдикалисти, певци и певици от старите ленти, светски хроникьори, дипломати, разузнавачи, актьори и актриси, ръководители на ансамбли, активисти от неправителствения сектор, журналисти и конферансиета, политически номади и хамелеони, манекени и топмодели, писатели, издатели и прочие „граждани“. Не се ли сетиха да преровят списъците с участници в Биг (респективно VIP) Брадър? Очевидно проблемът славяноболгарски е с кадрите – няма хора. Или по-точно: няма хора, подготвени от медиите във вид, готов за разпознаване. Няма достатъчно известни хора, пък дори да са известни само с това, че са известни.

Има и други причини за бума на гражданските квоти.

Една от тях е мажоритарният елемент. Приема се (и вероятно е така), че човек с лична популярност може да я принади към популярността на съответната партия, която му е предложила място в гражданската си листа. Друга причина: при борбата за преференции, вътре в една листа се разразява съперничество и всеки мераклия води лично своя, различна от общата кампания, която обикновено си финансира по някакъв начин сам. За радост на партията това не само я подпомага финансово, но би могло да донесе и допълнителни гласове. Трета причина е интересът към перифериите. Изглежда социологическите проучвания сочат (нали знаете, че партиите ползват проучвания, различни от онези, които се публикуват в медиите?), че по-големите партии са се ограничили в твърдите си ядра и това вече не им е достатъчно. Затова чрез гражданските си листи се стремят да осигурят допълнителни гласове от идеологически и политически сродни среди. Четвърта причина: да привлекат избиратели дори и отвъд собствените си периферии, избиратели, които на други избори са гласували иначе. Най-сетне търсенето на „граждани“ с персонална популярност се налага и заради една утвърдена по нашите земи логическа безизходица – ако издигнат добре познат професионален политик, критиците ще кажат: а-а, знаем го ние него, стара муцуна; ако пък издигнат съвсем ново лице, ще рекат: кой е пък тоя! Затова се котират популярни с нещо лица, като после се храни надеждата един вид рейтинг неусетно да се превърне в друг, политически. И това се случва.

Достатъчно е да погледнем Чичолина,

Бепе Грило, Зеленски, Станислав Трифонов, Рейгън и Шварценегер, ако щете, както и много други. Такъв е светът от изобретяването на телевизора насам.

Но всичко това, всички напъни да се оползотвори „гражданското общество“ и личният рейтинг на известните, е донейде успокоително, защото свидетелства, че изборите не могат да се фалшифицират изцяло. Иначе защо се кахърят да се подмазват на избирателите?

От цялата тая работа с гражданските квоти и гражданските листи ни остава нещо, което никой не може да ни отнеме – да се подиграваме и да оплюваме всекиго, чието име видим на прага на политиката. Все викаме: „Няма ли кой да ги измете тия! Няма ли кой да дойде на тяхно място!“, а когато дойде, за всекиго ще намерим да кажем по някоя „добра дума“. Какво ѝ е на Мая Манолова, а? Какво му е на Отровното трио?! Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

 

-----------------------------------------------------

Бел. ред. Предишната публикация на този коментар е в авторовия блог "Ъплоуднати постинги за делитване".

 

   

   

 

 

 

sa

imunj

12659614 1036633103064017 1199327596 n