Гласът на България

Национален новинарски портал

   ДАЙДЖЕСТ

Споделете ме

На моите приятели от ПАН – Цанко, Любо, Коцето и Валери...

KATERДеян ЕНЕВ

Поетът живееше в началото на уличката, в малка едноетажна къща. Всички други къщи на уличката бяха големи, а някои много големи. Ако приемем, че къщата на поета беше голяма колкото кибритена кутийка, другите къщи бяха големи колкото тикви.  Познаваше се, че поетът е поет по това, че ходеше с високо вдигната глава и леко притворени очи, сякаш постоянно се разхождаше в някакъв свой сън.

После, като порасна, вече по нищо не можеше да се познае, че е поет. А и той никога не написа даже едно стихотворение.

Поетът живееше с баща си и с едно старо куче. Кучето беше толкова старо, че когато отвореше уста да се прозее, забравяше да си я затвори и можеше да изкара така с отворена уста цели часове. Добре че поетът някъде по това време, по средата на прозявката се връщаше от училище, сваляше тежката чанта от раменете си и после затваряше устата на кучето с едно-единствено отмерено движение, тъй както се затваря вратичката на печка.

Бащата на поета беше таксиметров шофьор. Работеше само нощна смяна, а през деня спеше. Майката на поета беше изчезнала в мъглата преди много години, беше изчезнала в мъглата, беше се разтопила в мъглата. После и бащата на поета изчезна в мъглата и поетът остана сам. Той наследи от баща си малката къщичка, жълтото такси и старото куче. Някога, в детството на поета продаваха по магазините ваденки – лепенки с изображенията на животни, които можеха да се залепват където си искаш, на най-различни места. Та с една дума, старото куче вече бе заприличало на такава ваденка.

Поетът нямаше друг избор, освен да започне да кара жълтото такси на баща си. През нощта караше жълтото такси, а през деня спеше. Вече и той бе забравил, че някога е бил поет. А понеже така и никога не написа даже едно стихотворение, наистина нямаше никакви доказателства за това.

Тази Коледа падна доста сняг. Поетът беше работил цяла нощ, прибра се чак призори, но дали заради умората или заради особената, звънлива тишина или заради нещо друго, но дълго не можеше да заспи. И докато слагаше дърва в печката, за да стопли изстиналата си стаичка, изведнъж в главата му се появи едно старо видение-желание. Той го разгледа внимателно от всички страни, погали го по главичката и ненадейно поиска това видение да се сбъдне. Не можеше да си обясни откъде се появи това желание. Може би то имаше някаква връзка с внезапно изплувалия спомен, че някога е бил поет, макар и да не написа нито едно стихотворение през живота си, може би имаше връзка с буцата в гърлото… Но на поета страшно му се прииска това видение да се сбъдне. Нищо че много добре съзнаваше колко е смешно и детинско в крайна сметка то.

А видението беше следното. Някога, когато поетът беше малък и ходеше по улицата с високо вдигната глава и притворени очи, по улицата растяха големи борове. Това беше много преди да построят големите къщи и да изсекат всички борове. Та тогава в боровете живееха катерички, които живописно скачаха от клон на клон, а големите им опашки се вееха след тях като парашути. Поетът по онова време си беше въобразил, че е повелител на катеричките и може да ги извика само с едно движение на главата. И те изведнъж, веднага, ще долетят от клоните и ще се наредят пред прага на къщичката му. Той, разбира се, като всеки поет, беше мъдър и никога не осъществи на практика това свое желание. Защото някак знаеше, че досегът с действителността превръща виденията в празни черупки. Но тъкмо заради това сега, навръх тази Коледа, той поиска това видение да се сбъдне. Знаеше, че вече няма борове и катеричките са се изпарили, но ето, видението се появи в него, заживя, той му се порадва, погали по главичката и реши, че този път видението трябва да се сбъдне. Че днес и сега катеричките трябва да дойдат.

Толкова искаше това да се случи, че му стана смешно. Но това не му попречи два-три пъти наистина да отваря входната врата и да се взира от прага в белия сняг навън. Нямаше, разбира се, никакви катерички.

Накрая почувства, че е доста уморен и си легна. На сутринта вече беше забравил за видението си. Изми се, обръсна се и излезе да очисти с метлата жълтото такси от снега. И веднага видя десетките следи по чистия сняг, драскотините от лапичките, заметени отгоре тук-таме от големите пухкави опашки. Не знаеше какво да мисли, не знаеше дали е щастлив, не знаеше дали просто очите му не го лъжат. Но вече знаеше, че днешният ден е много по-различен от другите дни. И такъв ще си остане во веки веков.

----

Бел. ред. – Първата публикация на този текст е в портал „Култура”

  

 

kultura - Copy1pravoslavie - Copy1

12659614 1036633103064017 1199327596 n

webstarmax