Гласът на България

Национален новинарски портал

 

 

 uubb

   ДАЙДЖЕСТ

Споделете ме

Има ли нещо по-разтапящо - да чуеш как малки африканчета пеят „Една българска роза“?

mffgБоряна АНТИМОВА

„Колко пари са нужни според теб, за да се нахранят 100 гладни африкански деца за един ден? – пита Даниел и си отговаря – Някакви си 100 български лева, представяш ли си? За левче на ден едно африканско дете може да получи обяд и вечеря…“ Все още има държави в Африка, където деца умират от глад – тази мисъл не дава мира на българина Даниел Делибашев. Гледа филми, видеа, чете статии в

интернет и си казва, че един ден ще замине за Африка, за да помага на бедните деца.

Една снимка на широко усмихнато африканско дете, която не може да забрави, му дава идея да нарече фондацията си „Усмивка за Африка“. Регистрира я, за да разшири мащаба и дейността си и за да има прозрачност в изразходването на даренията на хора с големи сърца – българи и чужденци. Даниел Делибашев е основателят и лицето на

Фондация „Усмивка за Африка“

човекът, който менажира набирането и изразходването на средствата, поради което и все повече от времето си прекарва в Уганда.

Защо един квалифициран финансист зарязва хубавата си кариера и уюта на банковия офис, за да се отдаде на доброволчеството в изключително мизерни условия? „Исках да помогна там, където има най-голяма нужда и където с най-малко средства можех да постигна най-много. Там, където истинското щастие може да се намери, без да е обвързано с материално облагодетелстване“, казва той.

Роден е в Гоце Делчев, а част от детството му минава в село Црънча до Доспат. Основното училище завършва в Црънча, а средното – в Доспат. Следва бакалавър по финанси в УНСС и магистратура по банков мениджмънт в Нов български университет, тъй като вече работи в банка. Намерението му е да гради кариера в банковия мениджмънт, но в един момент Корпоративна банка, където е на позиция шеф на отдел, фалира и Даниел остава без работа. Това, вместо да го депресира, го мотивира най-после да осъществи мечтата си – да тръгне по пътя на доброволчеството в Африка.

През 2017 г. заминава за 5 седмици като доброволец в сиропиталище в Гана с училище и пансион. Заварва потресаваща мизерия, не само там, но и в Уганда, където стъпва през 2019 г. Голяма част от хората живеят в

къщурки, измазани с глина

и покрити със слама

с външни тоалетни. Някои са успели да изградят къщички от тухли със стаи като кутийки, но в повечето от тях вода и ток няма.

В Гана изненадите и изумленията го преследват на всяка крачка. Денят на децата, на които помага, както и неговият собствен, започва в 4-5 часа сутринта. Трябва да си донесат вода от най-близкия източник – кладенец, извор, чешма. Носят вода с кофи, като пътят е от 10 до 20 минути в едната посока. „По-големите деца там носят кофите на главите си, като балансират умело. И аз опитвах, но не ми се получаваше, разплисквах водата и се прибирах целия мокър“, смее се Дани. Банята, силно казано, представлява циментов мръсен под, ограден с ръждясали ламарини. Душ няма, полива се с канче. Рядко децата в Африка, особено в подобни приюти и сиропиталища, разполагат дори с хавлии и четки и пасти за зъби. Липсата на нормални и хигиенични условия, като използване на мръсни външни тоалетни, често води до зарази, не само стомашни, но и урологични, кожни и всевъзможни други болести.

Всекидневната храна на децата е каша от царевично брашно, нещо като качамак, но по-безвкусна. Към нея обикновено се добавя и малко боб – за разкош. Само по празниците като Рождество, Възкресение или Байрам, ако някоя добра душа дари средства, се купуват козичка и ориз и се готви голяма порция ориз с мъничко парченце месце, на което децата много се радват. „В Гана и Уганда децата масово страдат от гастрити и се превиват от стомашни болки заради некачествената или недостатъчна храна“, казва Даниел.

След завръщането от първата мисия си дава сметка колко малко трябва, за да се направи едно африканско дете щастливо, и че това, поне за него, е много по-ценно от придобивките, които всички ние имаме и които въпреки това ни карат да се чувстваме незадоволени и нещастни.

„За мен вече нямаше значение в кой курорт ходя на почивка, в колко голям и луксозен апартамент живея, каква кола карам. Целият лукс и прахосване на средства вече ме караха да се чувствам като „риба на сухо“. Престанах да харча пари за скъпи пътувания, почивки и глезотии.

Вече не давах 50-100 лв. на ресторант

или бар. Вместо тениски от 100-200 лева започнах да си купувам такива от 20-30 лева. Предпочитах да отделям повече средства за децата в Африка и доста по-малко за себе си. Разбрах, че когато човек насочи усилията си да прави другите щастливи, щастието и удовлетворението му са много по-големи, по-зареждащи и по-трайни, отколкото тези, породени от скъпи материални придобивки“, споделя Дани пред „Труд“.

През 2019 г. той заминава отново за Гана за 2 седмици. Оттам лети директно за Уганда, за да провери в какви условия живеят и от какво имат нужда децата там, на които вече от няколко месеца помага, но не е посещавал. Пандемията през 2020 г. обърква плановете му и вместо през април, заминава за Уганда през октомври, за да реализира проекта си да закупи земя и да изгради училище и детска градина. Намира имот с изоставено училище, което обаче е в отчайващо състояние. Организира генерален ремонт, вече я има и новоизградена детска градина. След 5 месеца за кратко се връща в България през март тази година и още на следващия месец се налага отново да замине за Уганда за 3 месеца.

Освен децата в училището, подпомага и други местни благотворителни организации, като изцяло или частично се грижи за изхранването и образованието на общо около 400 деца. „За в бъдеще целта ни е да имаме и средно училище, но за момента най-належащо е да изградим пансион за 100-150 деца, където да приютим сираци и деца, които не живеят в близост до училището или живеят в много тежки условия“, разказва доброволецът.

Докато е в България, Даниел пак мисли за децата в Африка. Разговаря с фирми, с медии за популяризиране на каузата, за привличане на дарения. Среща се с евентуални дарители и съмишленици. Има желаещи да пратят на децата дрехи, обувки, играчки, учебни пособия, но се оказва, че таксата за 20 кг пратка до Африка е 700 лева. Затова Даниел се фокусира в набирането на парични средства. Преди около месец е изнесъл няколко лекции в Щатите, за да привлече хора от българските общности и чужденци за каузата.

Желаещите да направят дарение

за фондация „Усмивка за Африка“ могат да го направят на www.smileforafrica.eu/donate

Защо за африканчета, а не за българчета? Много пъти са му задавали този въпрос, някои от любопитство, други – по-скоро като нападка – „защо там, а не тук“. „Трябва да се прави разлика между деца, които са в нужда, и такива, които буквално умират от глад. Всеки родител с недостатъчно средства първо би лекувал и нахранил детето, а след това би му купил нови обувки, нали? А за мен разлика по цвят и националност между деца няма“, казва Дани.

А децата там му се отблагодаряват по много мил и трогателен начин. Наричат го с любов „Грижовното мече“. Втория път, когато отива в Уганда, го изненадват с българско хоро. Разучават и още няколко наши танца, в чиято хореография талантливите африканчета добавят свои си орнаменти, а също и няколко от най-популярните и хубави български песни. Вълнуващо звучат на един доста правилен български език изпълнените прочувствено и с патос „Горда Стара планина“, „Облаче ле бяло“, „Моя страна“, „Една българска роза“ и др.

За всичките стотици африканчета българинът е просто Uncle Dan или чичо Дан. „Тези дечица се радват най-много на дъвка, бонбонче, безалкохолно, сладолед – неща, които получават много рядко, и като им ги дадеш, крещят от радост“, споделя Дани. – Но много по-ценен е емоционалният контакт със сирачетата.“

„Какво ни коства да отидем при някое дете, най-вече при такова, което никога не е почувствало бащина или майчина грижа и прегръдка, и дори без причина да го прегърнем, да поиграем, да поговорим с него? – вълнува се доброволецът. – Имало е случаи по време на път или игра да прегърна някое дете, което е изтощено и с наслада заспива в мен. Те така се вкопчват в мен, че ми е много трудно и жално да ги оставя след това, осъзнавайки, че може би за пръв път са усетили бащина прегръдка, чувстват се сигурни и обичани… Баща на стотици деца? Да, така се получава донякъде…

Баща, чичо, приятел

Даниел е на 40 години. Рано е станал баща, синът му Дани вече е на 19 години, студент. Засега го вълнуват други неща, но Даниел смята, че с времето ще се включи в тази кауза, защото и самият той на 19 не е предполагал, че един ден ще осъществи мечтата си. Казва и че не би се върнал отново в банковия сектор, дори и да му предложат ръководна и добре платена позиция. „Дори и да изкарвам повече средства, прекарвайки повечето си време в България, моето място е там, на „бойното поле“. При децата. А и те често ме питат кога отново ще ме видят. Харесва ми да съм част от тази кауза, да виждам радостта в очите на тези деца, които ми показват колко малко е нужно, за да сме щастливи… ама истински и неподкупно щастливи“, казва доброволецът.

 

 

   kdjfsj

imunj

12659614 1036633103064017 1199327596 n

aaasdaq