Гласът на България

Национален новинарски портал

   ДАЙДЖЕСТ

Петър МАРЧЕВ

bg 

 

 

 

 

 

 

Кубрат се бие - за България уж,

                                                         но за бели парици.

Аспарух портокали бере -

                                             там, нейде край град Ница.

 

Тервел сарацини вкарва в Европа

                                                           /300 евро парчето/.

Крум краде луксозни коли в Барцелона

                                                                       и стъпва напето.

 

Само Борис закони крои и кове

                                                           в BG-парламента.

И Симеон става велик,

                                         но след пет мастики със мента.

 

Кирил рано-рано отпадна

                                              от школо и родна просвета.

А пък Мето надува яко по стъгди

                                                          и сватби клар’нета.

 

Вместо елегии и строфи

                                             с барут и буревестници,

Христо пише фейк-новини

                                                 за жълти дами и вестници.

 

„Петко & Пенчо“ са запазена марка,

                                                               но не в литературата;

от бизнеса им отдавна интересува се

                                                                 и прокуратурата.

 

Пред храма Исус подложил e длан

                                                             за милостиня.

А майка му отдавна лежи

                                               в затвора в Сливен.

 

Манастири пустеят.

                                        В механи глави се люшкат.

А народът сънува -

                                    че е пукнала първата пушка…

 

 

Милена ГАНИНА

 re

 

 

 

 

 

 

Аз знам какъв е цветът на вятъра,

когато гони листата есенни.

Долавям в устни светлината му,

в гласа му чувам минорна песен.

 

Звучат във мене на птици думите,

с криле и песни те раждат стихове.

Гласът на залеза в мене лумва

и вечер звездна в косите стихва.

 

Наглед безцветен, а всъщност приказен

светът край мен е картина песенна.

С лице усещам, а не с очите си

зелена пролет и жълта есен.

 

Лица и устни, и длани парещи

остават често във мойте спомени.

Животът влак е със цветни гари –

ще опозная хода му сложен.

 

----------------------------------- 

Милена Ганина /1970-2019/ е родена в Розовата долина, завършва училище за деца с нарушено зрение и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. Пише поезия откакто се помни и създава песни със своя музика по някои от стиховете си. Първите ѝ публикации са в казанлъшките издания в-к „Заводска трибуна“, „Искра“ и списание „Кула“.

Пяла е в хор „Акад. Петко Стайнов” и Хора на софийските учителки. „Цветът на вятъра” е дебютната ѝ книга, издадена от фондация „Чудомир” през 1998 година. Милена бе член на Съюза на независимите писатели.

„Поетесата Милена Ганина е удивително явление на природата. Към нейното слово се отнасям с подчертано внимание. Защото буди и приспаните ми сетива да насочат вътрешното ми око към пейзажа на тази незряща авторка и да открия и онези детайли в него, които тя не е успяла да зафиксира върху белия лист.“

 Думи на поета Велин Георгиев

Гергана СУЛЕВА

glar

 

 

 

 

 

 

 

I

Любопитни гларуси

ме издебнаха

и откраднаха

сърцето ми.

Хвърлиха го в морето

и от кръвта му

коралът в червено разцъфтя.

Залезът го отрази

и ето

водата дивно заблестя.

Въздъхна водната стихия.

Морето радостта си не можа да скрие

че сърцето ми

днес в него бие…

 

II

Напускам рая

където тревата зелена

мирише на утро

и птиците

са мои приятели.

Напускам рая

където

оглеждам във водата

лицето си

трижди по-чисто.

Отивам си

но без тежест в сърцето

защото

отивам на място

далеч по-добро.

При теб…

 

Сита УЕЙ

(на тези, които ще търсим в небето през юлските нощи)

 аа

 

 

 

 

 

 

 

 

Знам,

свършва зимата

и пролет

отпуска дъх

със утринния полъх.

Но нощите…

Дали от студ, дали от страх,

сърцето ми държат

в ръцете си

и вятърът кънти под покрива,

като камбана,

като последен глас

от тез,

които тръгнаха със зимата.

 

Тя все ни взима!

Тя никога не си е тръгнала сама.

 

Добре надеждата

и вярата

завиват ме!

 

liu

 

Мария ТАНЕВА

 

Има толкова много смърт

и неузряла надежда за раждане.

На един разкопан кръстопът

боговете се самоизяждат.

Дългокос вятър с поглед блуждаещ

стои на върха на тополата.

Не понесе трудното помъдряване

и иска да скочи надолу.

Птиците с остарели крила

проклинат своята участ.

В изоставени горски села

разхождат се сенки на кучета.

Аз трябва в бетонния ад да остана,

притисната между "Искам" и "Мога"!

Как да превърна тъгата в камбана,

за да бия тревога?

 

 

   Fluida

kultura - Copy1pravoslavie - Copy1

12659614 1036633103064017 1199327596 n