Гласът на България

Национален новинарски портал

   ДАЙДЖЕСТ

 

 

 

 

 

 

 

Атанас ЯНЕВ


Ти си кехлибарен пясък.
Взрив на зрели вишни.
В здрача звезден блясък.
Очите на Всевишния.

Вълна безбрежна във Всемира.
Дихание на малко бебе.
Човек не трябва да умира,
преди да е обичал тебе.

zrПетър ЧУХОВ

 

 

 

 

 

Шие Райна Княгиня

знамето

и изведнъж се убожда

 

пада капка кръв

като бомба

пада Райна Княгиня

заспива

 

ще минат най-малко

100 години

докато дойде

на бял кон принцът

 

ще вдигне знамето

ще го развее

и ще забрави

да я целуне

momi4e

 

 

 

 

 

 

 

Бончо КЪРОВ

Не дойде, а нахлу като Второ пришествие

в моя камерен свят – като рафт подреден.

Ей така – на шега и със смях пренареждаше

стари ризи и чувства и полети в мен.

Не дойде, а безмълвно нахълта в леглото ми,

после легна в ума ми, приспа ми съня

И мечтите ми, както във нищото бяха закотвени,

се оказаха в нейния кораб с издути платна.

И поехме нанякъде – в нейния ритъм…

От внезапното щастие бях ослепял

и къде и кога ще пристигнем – не питах,

а живях като лъч, отразен от кристал.

Беше гладна за всички любови на всички

от мига на Вселенския взрив – досега

и събираше в шепите всяка трохичка

от любовния хляб – от пира на мига.

И кипяхме и вряхме в казана на страстите,

прелъстявахме дните, обладавахме нощите…

Благославях съдбата и виех от щастие,

прегладнял и преситен и гладен за още…

 

Чак на седмия ден, в който и Господ почива,

при друг се отбила, отишла сама.

Тя живее така и така е щастлива –

като в мед потопена кама.

 

А когато след време политне Нагоре

и с поглед отстреля небесните стражи

и литнат след нея, изгубени в чара и,

тя ще премине над Рая и Ада огромен,

накрая ще викне Ключаря и просто ще каже:

„Уверена бях, че и тук сте ме чакали!“

dom

 

 

 

 

 

 

 

 

Сунна МОЛЛОВА

* * *

Ограда от трънчета,

овошките – до гърло в трева.

Къде ми е съседа?

Дворът опустя.

Вратите скрибуцат ръждиво.

Вятър – мародер

мириса на дом отвя…

 

* * *

Младостта ни е заложна къща.

Дворците са конюшни за кентаври.

Имам заешка устна –

махнаха ми катинара.

С късчета пяна,

останали от Афродита

си търкаме петите.

Далечен силует

на претоварен керван

минава превала –

камъни пренася

за прокрустово ложе.

 

* * *

…и не съм от ребро Адамово.

От кост на риба съм

на времето във гърлото заседнала…

 

* * *

В коя епоха сме?

Офелия пропи се

Хамлет не задава въпроси.

 

* * *

Разкъса си огърлицата

Млечния Път.

Заваляха светулки

над узряла ръж.

 

* * *

Душата ми витае 

над този ад от звуци,

затворени в метална сфера,

излята от камбаните

на разрушени Божи храмове.

Отчаяно бързам да нареждам

последните житни зърна

в букви, срички, думи за тези,

които знаците ще разпознаят

и преглъщайки щастливо

сълзите и зърната,

да не забравят да четат

евангелието на земята,

слънцето, огъня, водата…

 

* * *

Думите са вече от стъклени букви.

С подканващия поглед

на кръчмарска певица

всеки пийнал веселяк,

вместо чаши

удря в земята стъклени думи.

Жалко звънят сричките

под метлата на чистачка.

 

* * *

Резеца на смеха дълбае

вадичките на сълзите…

В мрака на забравата

самотен ловец е сърцето

на слънчеви бисерни миди…

 

* * *

Нищо лошо, нищо няма,

само есенна тревога.

Няма кой да ни залюби

във леглото на тревите.

Няма кой да вдигне камък,

в облак да го запокити.

Дързостта ни се убива

в мекотата на килима.

Любовта ни спи на меко

в пухени завивки.

Нищо лошо, нищо няма,

само есенна тревога…

 

* * *

Син синчец, сълза небесна. 

Сред жълто жито си ненужен,

ще те посекат с узрелите зърна.

 

* * *

Денят ми – с превързани очи.

Придошла река

под изгорели мостове.

 

* * *

Много малко, малко имам  

много искам, имам всичко,

все нещо не достига.

Имам младост, искам мъдрост,

имам двете, само времето ме изпревари.

Леем думи,

малко вяра,

много хора,

и накрая е обратно.

Едни отляво, други вдясно,

а отсреща никой – все се разминавам.

Слънце грее, дъжд след него,

път отварят пред мен, но косите побеляха.

Един се ражда, друг умира,

аз съм по средата,

все мисля за начало,

а забравям края.

 

* * *

Тъничко, тънко

се вие на бръшляна вратлето

по стени и по балкони,

наднича през прозорци, прегръща первази.

Всяка пролет

връхчето търси неприласкано място,

да прикрие и чака птици, гнезда,

подслон да им предложи…

Търси непрегърнато място.

 

---------

Бел. ред. - Тази година се навършват 5 лета откакто поетесата Сунна Моллова напусна любимия си Казанлък и този свят...

Бончо КЪРОВ

sem

 

 

 

 

 

 

 

 

И трием подметки и хора в протрития делник -

с блиндирани входни врати и студени резета,

с прозорци в решетки, със чувства и спални – отделни

в бетонни пространства с оклюмали цветни пердета...

 

Отвън се звъни, но са глухи ключът и ключалката,

мигат шпионки с клепачи и мигли железни.

Отвътре часовникът стреля с отмерени залпове

всяка секунда. И този отвън е прострелян.

 

Човекът си тръгва ранен и в тълпата се влива,

главата му ври като чайник, та пара изпуска...

Днес беше поставен „на мушка” и нямаше милост.

А утре? А може би утре ще бъде зад спусъка!

 

И пулсът си чука с длетото червено, не спира,

не спира да тича по своите тънички вени

към оня завой, който делникът беше минирал,

завоя последен – в сърцето му – вече взривено... 

 

   Fluida

kultura - Copy1pravoslavie - Copy1

12659614 1036633103064017 1199327596 n