Гласът на България

Стоян СТОЯНОВ

Отдавна,

преди дни,

преди години,

преди кръвта ми да прелее

в бездънния и плосък порцелан

на чашите -

кръвта, която винаги

и винаги е недостатъчна,

ако животът ми виси,

а той вися

на лъскавия прът

сред лозето

и чакаше децата да пораснат,

за да разберат,

че съм натъпкано със слама.

Но винаги ли е било така?

Ако мелачката,

с която мелят гроздето,

се завърти назад

и върне лятото,

зелените листа,

пътеките и слънцето

и всички незапочнати неща ...

и разминатите,

неосъществени срещи

се състоят все пак,

макар че времето ги прокълна

да бъдат спомени

за незапочнати, небивали неща ...

Тогава може би децата

няма да пораснат;

плашилото завинаги ще бъде живо;

пропуснатите срещи ще са минало,

което ще си спомняте през зимата

на масата с бутилка старо вино.

------------------------------------------

Бел. ред. Какво би могъл да иска един поет от света? Да си спомня поне едно негово стихотворение, когато него вече няма да го има тук. Да, „Старото плашило“ винаги ще ни напомня за бат’ Стоян, за задушевните ни разговори, за някогашния дух на Казанлък… Почивай в мир, поете!