Гласът на България

Национален новинарски портал

   ДАЙДЖЕСТ

Споделете ме

Или що е то – български консерватор?!

deteИван Стамболов - СУЛА

Преди няколко дни, с цел да видя кой какво ще каже, написах в социалните мрежи следното: „За българския консерватор е много по-важно да е монархист, отколкото националист“. Забележете, че това съвсем просто съждение не изтъква предимствата на монархията пред републиката, нито пък казва, че консерваторът трябва да избере само едно от двете – да бъде или монархист, или националист. То просто казва кое от двете е по-важно, по-характерно за човек, който е избрал модата да се представя за консерватор. Защото май не на всички е съвсем ясно, което пролича и от реакциите.

„Съществува ли национализъм у нас?“

– попитаха.

Да, дори и най-различни видове. Друг е въпросът, че продължават да го бъркат с патриотизма, когато разликата между тях е съществена както исторически, така и съдържателно. Но като цяло под „национализъм“ е прието да се разбира изборът да се гордееш не с индивидуални постижения, а с групова принадлежност, да издигаш в култ определени митологеми, които понякога нямат нищо общо с историческите си съответствия, да се посветиш (или поне да заявяваш, че си се посветил) на преследването на някакъв идеал, на някаква „национална“ кауза, да заклеймяваш като безродник и предател всеки, който не споделя възторга ти. Напоследък в рамките на Европейския съюз националистите се отличават с евроскептицизъм или по-точно – с антифедерализъм. Така че, да, у нас съществува национализъм.

„Значи не може да е консерватор,

който не е религиозен?“

– имаше и такъв въпрос.

Макар че отношението „монархист - националист“ не предполага разглеждането на признака „религиозност“, има такива хора, които се дразнят от вярата и църквата и се хвърлят да воюват, без да са ги предизвикали или пък някой да е проявил желание да им отговаря. Но въпросът, без да иска, засяга нещо важно. Политолозите са почти единни в определението си, че консерватизмът се крепи на три „стълба“: религия, капитализъм и национализъм, макар че май иде моментът, когато и политолозите ще се саморевизират – ще преосмислят капитализма, но ще оставят религията и национализма, поне докато националистите имат електорална тежест. Ако това е така, отговорът на въпроса е: „Не, не може“.

„Къде видяхте български консерватори?

Във фабриката за консерви може би?!“ – с чувство за хумор отбелязва друг.

Изглежда питащият е представител на онази група, според която българите са ужасно прости и онтологично неспособни да възприемат сложни неща като консерватизма. Всъщност доколкото консерватизмът е и уважение към традициите, всеки, който желае да живее в хетеросексуално семейство, да не се развежда и да възпитава децата си така, както го е възпитавала баба му, е някакъв вид консерватор. Всеки, който играе хоро независимо от подигравките на някой „просвещений европейц“ – той също е парче консерватор. Изобщо, да си консерватор не означава да изглеждаш като член на британската камара на лордовете. Може да си много прост и пак да си с консервативна нагласа. Тъй че български консерватори могат да се видят навсякъде, не само във фабриката за консерви.

„Къде е дефинирано понятието

„български консерватор“?“

Все още няма общоприета дефиниция за това що е консерватор. Има няколко книги, включително и от български автори, които правят силни опити да опишат консерватизма и консерваторите. Но не това е въпросът. Въпросът е можем ли да приемем, че за българския консерватор (пък и за всеки друг) е по-важно да е монархист, отколкото националист.

Ако не е лесно да се определи консерватизмът идеологически и политически, то е твърде лесно да бъде определен исторически. Консерватизмът е реакцията срещу Френската революция, която се поражда у несъгласните с нея. Толкоз. Това е консерватизмът.

От своя страна национализмът е продукт на всички обществени тенденции, довели и до Френската революция. Самата идея за нация върви заедно с идеите за модерна държава. Протонационализмът е бунт срещу католическия универсализъм и свързания с него папоцезаризъм. Мечтата на Хилдебранд за Respublica christiana очертава една наддържавна духовна империя начело с папата, който помазва крале и императори и легитимира властта им. Очевидно това положение се е видяло дразнещо за мнозина и още през 12-13 век се разразяват борбите първоначално между гвелфите и гибелините, а после между черните и белите гвелфи за това кой да раздава властта – папата или свещеният римски император, като първоначално ябълката на раздора е бил спорът за инвеститурата, тоест кой ще назначава епископите. Така се оформя онзи своеобразен сепаратизъм, от който по-късно ще се роди национализмът.

По време на Френската революция сблъсъкът е вече между буржоазията от една страна и аристокрацията и духовенството от друга. Буржоазията иска да отнеме властта от монархията и аристокрацията, но за целта ѝ е необходим легитимен претендент, от чието име да я поиска. Така се ражда идеята за народа, демокрацията и в крайна сметка за нацията с всичките нейни

трикольори, кокарди

и други финтифлюшки.

Претенцията народът да бъде суверен, субект на властта, ражда национализма.

И ако консерватизмът е реакцията срещу всичко това, то той е движение в защита на монархията срещу национализма. И затова казах, че за един истински консерватор е много по-нормално да бъде монархист, отколкото националист.

Разбира се, както и всяко друго нещо, което иска да остане живо, и консерватизмът е принуден да се приспособява. Днес тези, които се наричат консерватори, са преди всичко националисти, защото пък техните опоненти – глобалистите – са „културни“ марксисти, които наричат себе си либерали. Имената се променят по-лесно и по-бързо от същностите. И когато имената с бързината си изпреварят същностите дотолкова, че се превърнат в тяхно отрицание, тогава настъпва поголовно объркване и човек не знае какъв да се пише.

Как стои въпросът с национализма в България?

Съвсем иначе.

Нашата буржоазия не се бори да отнеме държавата от собствената си аристокрация. Нашата буржоазия просто си няма държава и горещо желае да придобие.

Прието е да се смята, че българският национализъм (респективно българското Възраждане) започва с Паисиевата История. И действително тя прилича на националистичен манифест. Истината обаче е, че Историята е манифест за еманципация от Изтока, като тогава под Изток не се подразбира Русия като сега, а Османската империя. Паисий се опитва да създаде така необходимите за консерватизма митологеми, които логически водят към идеята за възстановяване на държавността. Нека не се заблуждаваме. Историята е един странен за времето си документ. Тя се появява в изключително неразвита книжовна среда. Познати са 70 преписа. Хайде да речем че са изгубени още толкова и да ги закръглим на 150. Това е нищожен тираж, който е стигнал до неколцина образовани интелектуалци и духовници. Смело може да се каже, че народът по времето на Паисий така и не е разбрал, че е започнало неговото Възраждане. А пък за поява на национализъм е нелепо даже да се говори.

Но идеята избуява в средите на интелигенцията и буржоазията – две прослойки, според мен несправедливо подценявани от инерционната историография. Скоро интелигенцията и буржоазията решават, че трябва да се сдобият със собствена държава на всяка цена. По онова време модерните държави вече са национални и пред България няма друг избор освен и тя да стане такава. Затова интелигенцията и буржоазията тръгват по пътя на либерализма и национализма – тогава национализмът е все още либерален, консервативен започва да става едва през следващия век.

После идва възстановяването на държавността под формата на Трето българско царство, а след него Съединението, Независимостта, Балканските и двете световни войни. По време на всички тези събития българският национализъм възмъжава, променя се, обаче остава неизменен в едно – идеала за обединение на Отечеството в етническите му граници (границите на Българската екзархия от 1870), и превръщането му в доминираща политическа и военна сила на Балканите.

Тогава монархията и национализмът

наистина вървят ръка за ръка.

След Втората световна война за половин век национализмът е изместен от интернационализма, но въпреки това в края на тоталитарния период режимът се опитва да търси нова легитимност чрез обръщане към национализма – траки, прабългари, Людмила Живкова и духовния кръжец около нея, НДК с прилежащите му архитектурно-художествени съоръжения и т.н.

Най-сетне в годините на демокрацията българският национализъм претърпя последната си метаморфоза, за да се превърне в това, което познаваме днес. Той е пъстър. В него има и проруско, и прозападно крило, настроенията варират от традиционно родолюбие до безпросветен шовинизъм.

През цялото време от Паисий до Валери Симеонов и Волен Сидеров в българския национализъм има както либерални (стремеж за модернизация на държавата и установяване на западноевропейски обществени отношения), така и консервативни елементи (изместване на фокуса на нравствения ангажимент от индивида към общността). Днес той е безспорна част от онова, което наричат консерватизъм. За това допринася и обстоятелството, че в Царство България от края на 19 до средата на 20 век монархията заставаше зад един много благороден, чист и красив национализъм, насочен към велика и обща цел – освобождението на всички българи и обединението на Отечеството.

Тъй че, господа модерни консерватори, бъдете преди всичко християни, бъдете националисти, бъдете капиталисти, но не изключвайте възможността да бъдете и монархисти. Така подобава на консерваторите (някой път ще поговорим отделно за демонизираната от комунистическата пропаганда монархия).

Ето това исках да кажа с малката си провокация в социалните мрежи, пък всеки да го разбира както ще. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

-----------------------------------------------------------

Бел. ред. Първата публикация на този текст е в авторовия блог „Ъплоуднати постинги за делитване“.

 

   Lema BG

 

kultura - Copy1pravoslavie - Copy1

12659614 1036633103064017 1199327596 n

abbort

halba