Гласът на България

Национален новинарски портал

   ДАЙДЖЕСТ

Споделете ме

Режисьорът Милко Лазаров за киното, за ескимосите и за нуждата от сълзи

miАнита ДИМИТРОВА

Как ви хрумна идеята за „Ага“ – една наглед отвлечена история за едно инуитско /ескимоско/ семейство в Далечния север?

- Много съм мислил защо се захванах с това. Корените може би са в моето детство, когато

четях много книжки за изследователите на Северния полюс, на Южния, за Руал Амундсен… Живеех в тези истории, бях много чувствително дете. Родителите ми дори ме заведоха веднъж в болница, защото от вълнение получавах силно сърцебиене. По-късно се втвърдих, станах по-дебелокож. Но остана споменът за този „бял“ период, все ме вълнуваше и аз да отида по тези места…

 

Постановъчно „Ага“ е доста сложен. Имахте ли трудности при реализацията му?

- Проблемите започнаха от актьорите, които отначало преиграваха. Такъв е стилът на игра там. Те са повлияни от китайския и монголския театър. Имахме страхотен проблем с това, дори бях на път да сменя главния герой в началото. Преди това изминахме дълъг път, докато изобщо намерим къде да снимаме. Якутия беше последната ни опция, след като отхвърлихме Канада и Гренландия.

 

Заради по-високите цени ли се отказахте от тях?

- Не само. Там е много трудно да те допуснат. Следят ти сценария какво разказва, има едно фино изнудване. Усетих го в Канада, където една жена отговаря за инуитите в провинция Нунавут. Не го каза директно, но усетих, че иска да променя някои неща, да ги представя в друга светлина… В паниката си обмислях и снимачни локации около Силистра и Черни връх – зимно време, но нямаше да бъде същото. Небето, светлината на север е различна.

 

В първия ви филм „Отчуждение“ част от актьорите са гърци… Трудностите в общуването с чуждестранни актьори не ви ли демотивират?

- Нямам голям опит в работата с актьори – избера ли ги веднъж, не работя много с тях. Избягвам да репетираме. Не че вярвам, че ще изпусна някаква енергия, просто няма време за това – снимачният период е кратък. Струва ми се, че актьорите не бива да знаят какво има наум режисьорът. Тогава става по-автентично – у тях остава едно леко притеснение, една тревожност… Но когато избереш актьор, умираш в него. Това го е казал един голям руски педагог. Актьорът става твоят аватар, той ти прокарва идеите, без сам да знае това.

 

Централна тема на „Ага“ е разпадът на семейството и общността…

- Филмът е за това. Няма кой знае каква еко сюжетна линия, каквато откриват в него – макар че пролетта идва по-рано, ледът се пропуква… опитали сме се по елегантен начин да покажем, че и такъв проблем има, защото не можем да го загърбим. Но не той е основното. Другото ми беше по-важното – двама старци в Родопите, чиято дъщеря учи в София, недай Боже в чужбина – това е същата история. Разпадът на семейните връзки е и българска тема.

Като се замисли човек, тя не е нова – през цялата история, още от античността, винаги е имало някакъв декаданс на ценностите. Много натежаха греховете на човечеството, от ябълката до ден днешен. Има някакво търпение на Бога, което се изчерпва – и миг преди да настъпи апокалипсисът, настава тишина. В тази тишина съм опитал да разположа своя филм. В едно осъзнаване – що сторихме, докъде го добутахме, дали няма да се срути всичко над нас, докато някъде звучи Малер – като епитафия.

 

Вярвате ли, че ни предстои апокалипсис?

- Неизбежен е. Ние първо ще имаме лични апокалипсиси, които се случват понякога всеки ден, понякога много често. Всички имаме нужда да се покаем. Това, че не ни се е случило, ни прави агресивни, лишени от емпатия. И се стига до ексцесии – сещам се за изказването на Валери Симеонов за децата с увреждания. То е чудовищно това изказване, но всъщност зад него този човек копнее за покаяние. Той копнее да се разплаче пред тия майки, да падне на колене пред тези дечица, да им целува крачетата, които част от тях нямат. И се срамува от това и тъкмо то го прави циничен и агресивен.

 

Това е най-интересната трактовка, която съм чувала до момента, на това скандално събитие…

- Политически погледнато, това е един байганьовски, жалък фашизъм. Тези хора като публични фигури не си заслужава да ги коментираме. Но като наши събратя – те са по-други, имат нужда от помощ дори. И знаеш ли, не трябва да бързаме да заклеймяваме, защото не сме особено различни. Скоро гледах последния филм на Ларс фон Триер и в неговия сериен убиец, в този изверг на моменти дори се припознавах. Не бива да прибързваме в това да заключим кои сме. Културните и националните специфики са епидермални. Ние сме на няколко много плахи мръдвания от бозайника.

Във филма аз не съм искал съзнателно да покажа всичко това. Той сам си се направи. Когато филмът започне да се подрежда – независимо дали по време на снимки или при монтажа – той вече започва да контролира теб, а не ти него. То е като да отидеш на любовна среща и да си намислиш – това ще облека, това ще кажа, но всъщност разговорът тръгва и става друго.

 

Какво следва след успеха на „Ага“?

- „Ага“ има много големи успехи, неочаквани за мен. Но сега нямам желание да снимам. Имам чувството, че когато направя един филм, една огромна лампа светва вътре в мен и осветява най-тъмните кътчета. Кътчета, от които ме е срам – не пред другите, от себе си. И трябва да мине време, тъмнината пак да ме насели, да си сложа тайни тук и там, за да мога пак да правя филм. Неслучайно сега аз не кандидатствам с проект, макар че е най-подходящият момент за това – ARTE ме молят, той се оказа фестивално най-успешният филм на нашата дистрибуторска компания, най-успешният за нашите френски и немски продуценти, и всички те ме ръчкат, казват – бързай, сега можеш да работиш с много големи актьори…

„Ага“ всъщност щеше да е още по-силен по големите фестивали, ако беше свършил по-индъстриъл, по-грубо, без финалната сцена. Но реших съвсем умишлено да го стопля, да е по-мелодраматичен. Сега хората плачат на него, от Австралия до Чукотка. В Чукотка взехме голямата награда на техния фестивал, която се присъжда от публиката. Понеже всичко във филма е художествена измислица – те не ловят риба така, не живеят в такива юрти, не говорят така дори, ние имахме опасения, че сме ги използвали тия хора, якутците. На същия фестивал беше техният най-успешен филм на всички времена, който спечели Московския кинофестивал – „Цар птица“. И по техните форуми пишеха – защо сега не спечели „Цар птица“, а спечели „Ага“, на едни чужденци?! Отговорът на една жена, етнографка, която изучава инуитите, беше такъв – ами нашите хора се припознаха. Те плакаха на „Ага“ и казаха – това е нашият копнеж, нашият живот, който ние сме забравили. Като прочетох това, така се успокоих, рухна цялото ми чувство за вина…

 

----------------------------------------------------------

Бел. ред. Режисьорът Милко Лазаров е автор на два филма, които са сред най-награждаваните в историята на българското кино. Първата публикация на това интервю е във в-к „Сега“. Заглавието е от редакцията. /със съкращения/

 

 

kultura - Copy1pravoslavie - Copy1

12659614 1036633103064017 1199327596 n

abbort

halba