Гласът на България

Национален новинарски портал

   ДАЙДЖЕСТ

Споделете ме

EmoПисателят Емил Андреев дава рецепти за добра литература и за една по-добра България

Писателят Емил Андреев е роден в град Лом през 1956-а. Завършил е английска филология и журналистика. Работил е като учител, журналист, преподавател по английски в Богословския факултет на СУ. Печели много добре от преводи и субтитриране на тв-каналите “Енимъл планет” и “Дискавъри”, но един ден зарязва всичко. През 2001-ва напуска София и заживява в безлюдната средногорска махала Равни рът като един литературен Робинзон – без ток и без покритие на мобилния си телефон.

За да преоткрие отшелническия чар на писателския професионализъм... Дебютната му книга „Ломски разкази” е сред емблематичните текстове на Литературата на прехода. После неговата “Стъклена река” стана Роман на годината през 2005-а и регистрира рекордни продажби, а през 2007 година “Проклятието на Жабата” спечели наградата “Хеликон”. „Лудият Лука” е последният му засега роман.

 

 

Разкажи по-подробно - каква беше ролята ти в написването на сценария на „Под прикритие”, Емиле?

- Участвах само в екипа на втори сезон. Беше ми забавно, особено при вдъхването на повече живот на някои от образите. Беше важно да се изгради линията на четвъртия полицай – Миронов, в която роля игра Христо Мутафчиев. Поубихме тоя-оня, накарахме Куката да превърти от страх заради мнимото си тежко заболяване, Миленита пропя,  Косъма си падна по нея, отстреляха Съни, Джаро и адвокатката се сближиха, обладаха жената на Попов... Въобще – веселба! Киното, особено телевизионните сериали, са новите визуални романи с продължение – някои са успешни, други – не. И при писането на роман или разказ пак опираш до градене на образи, до случки, до развитие на сюжет. Важни са посланията и как разказваш.

Много четящи българи свързват името ти най-вече с „Ломски разкази”. Как и кога се родиха тези истории?

- В детско-юношеските ми години. Те са най-невинните и красивите мигове от живота ми, а и, мисля, не само за мен. Една история се ражда спонтанно, но става истинска, когато мине през сърцето – то е по-паметливо от ума и затова непрекъснато възражда истинския смисъл на битието. Моите герои са сънувачи, те съществуват извън времето и пространството – като същинския сън; имената на местата и хората са условни. По-важно е какво ги случва и как ги възприема читателят – дали се отъждествява с техните страсти и радости.

И все пак, „Стъклената река” ти даде национална литературна слава. Каква бе по-нататъшната съдба на тази книга?

- Абе, слава! Що е то в страна като България?! Как ще мислиш за известност дори, щом хората около теб скотуват! Иде ми не знам къде да избягам от безпомощност! Иначе, съдбата на книгата е добра – все още се купува тук и там, стига да я има по книжарниците.

Над какво работиш сега?

- Над нищо – обмислям и не спирам да пиша наум.

Каква книга мечтаеш да напишеш?

- Хубава, но не мечтая, а опитвам. Дали ще се получи – Божа работа! Мнозина са призвани, малцина са избрани...

Как оценяваш сега решението си да зарежеш през 2001-ва всичко и да се посветиш само на писането? Това ли е пътят към професионализма?

- Това е моят път, за другите – не знам. Не съжалявам за стореното, напротив. Професионализмът изисква много четене и писане, огромен талант и късмет, и добра среща на пазара, за да има какво да те изхранва. У нас това е трудно, но не и невъзможно. Въпрос на избор и кураж. Иначе, както пишеше Радичков – кърпеж му е майката. Всеки кърпи, както може.

Какво е отношението ти към писаното слово?

– Единственото нещо, което си мисля, че правя най-добре е да пиша. Досега писането е осмисляло битуването ми. Фелини казва, че човек съществува единствено в това, което прави. Прав е!

 

Животът е...

– Обичам го страстно, защото ми е едничък, като се стремя по-малко да наранявам околните, докато го живея. Стремя се да се радвам с тях.

Има ли Бог?

– Вярвам в Него и не спирам да съм му благодарен за всичко, което ми се случва. Бог е милостив и грижовен стопанин, но облагородяването ни и укрепването на вярата ни в Него си е наша лична работа.

България е...

– Моята родина, отечеството ми любезно, което, вярвам, един ден ще види по-добри дни.

 

Писателското Его е пословично. Как е при тебе?

- Търпя се, гледам да не преча и опитвам да се облагородявам.

Хората – дразнят ли те, вдъхновяват ли те?

– Отношението ми към хората е като към мене си, но те са много и е по-трудно. Бих ги обичал още повече, ако бяха по-търпими и толерантни един към друг, но... когато мога – прощавам и се надявам.

Един съветски человек попълвал някаква декларация преди пътуване в чужбина. И там попада на въпрос-клопка – „Пиете ли?” Мужикът дълго се потил и мислил как да отговори и накрая написал: „Пия, но с отвращение”. Какво е твоето отношение към етиловия алкохол?

– Отношението ми е като към C2H5OH! Ако питаш за пиенето – то е благословено, пиянството е проклето.

Жените са...

– По-добрата половина на човечеството. Обожавам ги, защото знаят как да обичат, макар и досега да са в по-незавидна позиция. Мирисът на женско тяло е най-лесното оправдание за всяка сторена мъжка глупост.

Политиката е...

- Най-неблагодарната, но и най-важната човешка дейност в опита на над седем милиарда души да живееят на ръба на поносимото зло. Истинската политика е изкуство, което за жалост, малцина владеят. По принцип не я разбирам.

Какво мислиш за Теорията за световната конспирация?

– Тя е създадена, за да прикрие истинските козни на конспираторите.

Каква е рецептата ти за добра литература?

- Безплатно рецепти не давам! Привидната прилика между писането и готварството донякъде е оправдана – зависи от продуктите, които слагаш. Ето една успешна рецепта за добра литература: кило любов, кило човещина, 5-6 скилидки пълнокръвни образи, разбъркани в сос от човешка глупост и три лъжици сюжет. Сериозно – добрите неща се случват, когато има талант, дълга практика, приемственост, познание и опит.

А каква е рецептата ти за добра държава, за по-добра България?

- Е тука вече ще стане тюрлю-гювеч! Когато отишли да благодарят на Гладстон за подкрепата му за нашето национално освобождение, той попитал българските нотабили дали сега, като са свободни, имат умни и богати хора, които да ги управляват. Те били катогорични: „Имаме, имаме! И умни имаме, и богати имаме!” Гладстон попитал: „А умни и богати едновременно имате ли?” Българите не могли да отговорят. Много е показателна тази почти вицова случка. Изхождайки от нея, ще дам следната рецепта: „Сто кила избори за Велико народно събрание, 100 кила мажоритарен вот, 100 души умно-богати депутати, които да не крадат, и 100 кила нова конституция. Рецептата се казва „Кюфте а ла Гладстон”. Сериозно! Бедата е, че световният модел е сбъркан – няма нови идеи! Докато съществува банкова система в този си вид, ножицата между бедни и богати ще се разтваря още повече, а това ще доведе до кървави социални сътресения. Иначе казано: банките, сложната лихва и презумпцията за невинност, измислена да брани богатите, изядоха федералния резерв на бедните.

Представи си, че си сив кардинал. Какъв съвет би дал на: Орешарски; Плевнелиев; Станишев; Пеевски; Доган-Местан; Волен; Бойко; Патриарх Неофит; Путин; Обама?

- И най-сиво-сенчестият кардинал да бях, на никого от изброените не бих дал съвет. Да слушат какво им казват хората. Има интернет. Не знам защо включваш сред тях патриарх Неофит – той е духовен пастир, а не политик. Както и да е, бих могъл да им кажа да се махнат – без Путин и Обама, защото не гласувам за тях. На нашите, провалили се с безпринципна непоследователност, игри и корупция, ще им го кажа на изборите. Просто няма да гласувам за нито един от тях. Друго какво!   

Кои са книгите, които са те възпитали като автор?

- Много са, но не бих казал, че съм се повлиял. Това понякога става неволно, но все съм гледал да бъда себе си. Голямо его – голямо нещо! Истината обаче е, че ежедневно трябва да се води борба с егото – то те изяжда отвътре като червей  -ябълка. Авторът, когото винаги съм обичал – от детско-юношеските си години, та досега – е Робърт Луис Стивънсън. Роден е в една година – 1850 – с Вазов и Мопасан, от когото се възхищавам. От българските – обожавам непринудеността в писанията на Софроний Врачански. Мога да изброя десетки автори, но едва ли има смисъл.

Има един анекдот за писателя, който като му се дочетяло нещо хубаво, просто разгръщал някоя своя книга. Ти харесваш ли книгите си?

- Не пиша, за да се харесвам сам на себе си! Гледам да се забавлявам, докато го върша. Забравям се, увличам се в текста и това ми доставя най-голямо удоволствие. В този смисъл най-хубаво ми е било, докато писах „Острова на пияниците”. Нито една от книгите ми обаче не е написана насила и никога не съм се предлагал никому.

 

От използването на кои думи се пазиш в ежедневието, а и при писането?

- Не се пазя от думите, те сами ме пазят. Е, в ежедневието гледам да не псувам много-много, а когато пиша – се стремя да не съм прекалено витиеват в наратива. Държа да съм разбираем и чист в посланията, но не и самоцелно профанен. Зависи – в различните случаи е различно. По принцип не съм свенлив пред думите.

Кога за последен път си използвал думата „прощавай”?

- Всеки ден, когато се моля, иначе - по Заговезни.

Интересно ли е да си писател?

- Общо взето, дните минават скучно и безинтересно, особено когато съм сам на вилата. Напоследък се улавям, че и в София правя същото – кафе, цигари, компютър, книги... Вече седмица не съм излизал навън. Но за Трифон Зарезан ходих в Сопот - малко да се разнообразя с приятели. 

Кога за последно сънува Дунава?

- Отдавна не съм, че и скоро не съм го виждал наяве... Много ми липсва, но... Напролет ще ходя до Видин и те така!

А Лом?

- Него – също! Но пък той е все в ума ми и някак предпочитам да си го запазя такъв, че днес градът е променен, а не искам да си развалям вкуса от спомените.

Щастливец ли си?

- И да, и не. Не може да си истински щастлив, когато около теб има толкова много нещастни хора. Другото се нарича самодоволство.

Какъв е смисълът на живота, според теб?

- Да обичаш и да бъдеш обичан. Да му се радваш, дори и когато си най-зле!  Вярвам, че всеки човек идва с някаква мисия на тоя свят.

 

Страшна ли е смъртта за един писател?

– Уча се как да я посрещна достойно, но човек никога не е готов за нея, защото не знае кога ще го споходи.

Някакво хоби?

- Нямам. По-рано ходех за риба, но от две-три години не съм хващал въдица. Срамота!

Най-необичайното нещо, което ти се е случвало?

- Веднъж ме разтресе мълния, но не умрях. Бог ме пощади – светкавицата падна върху ламаринения покрив на един навес и той пое заряда. Мен ме повали на земята, сякаш ме удари ток. Всичко стана за секунди. И сега ми се струва, че сякаш не се е случило, но така беше – повярвайте ми!

                Въпросите зададе Петър МАРЧЕВ

   Lema BG

kultura - Copy1pravoslavie - Copy1

12659614 1036633103064017 1199327596 n


halba