Гласът на България

Национален новинарски портал

   ДАЙДЖЕСТ

Споделете ме

Ролята на християнството е да ни обедини в общоприемливото

sveИван Стамболов - СУЛА

Тя започна в първите месеци след промените през 1989. Политиците смирено (и малко неумело, защото до този момент мнозина от тях не го бяха правили) се черкуваха, а тв-камерите

усърдно ги снимаха – наведени глави, в ръката трепти свещица и т.н. Тогава на мода беше антикомунизмът, българската демокрация беше антикомунизъм, десницата беше антикомунизъм, защото в основата на всичко стоеше неистовото желание да се махне всеки спомен от Тодор Живков и българо-съветската дружба. И тъй като комунизмът е не само атеистически, но атеизмът или по-скоро антихристовството е неговата дълбока идеологическа основа, черкуването се приемаше като знак на антикомунизъм.

После стана така, че

в Русия православието се оказа

удобна държавна доктрина,

защото след поредния плах опит за демократизация по западен образец, сблъсъкът със Запада отново се върна на дневен ред и то с нова сила. А още от IV век, от първите вселенски събори, от борбите против арианите и другите ереси, сблъсъкът Изток-Запад минава през Църквата.

Няколко века по-късно, през 1054, Западът окончателно отпада от Православието или по-точно – признава, че отдавна е отпаднал. Изтокът и Западат тръгват по свои пътища, но продължават да се карат кой е прав и до ден днешен. Русия иска да се изживее като наследник на Византия и водач на Изтока. Как по-лесно да се легитимира, освен чрез Православието?

Българските комунисти винаги

са били функция на Русия,

нейна метастаза. И какво да правят, когато дойдоха тези тежки времена Русия да е християнска, православна, въцърковена? Няма как – ще трябва да се въцърковят и те. И ето как децата на някогашните отговорници по атеистично възпитание на младежта плахо пристъпват в храма, целуват иконите и се осеняват с кръстното знамение, като са толкова по-усърдни, колкото повече хора и (дай, Боже!) медии ги наблюдават.

Това се отнася не само до комунистите (макар че именно те прекаляват по най-безвкусен начин), но и до всички политици. Особено ревностни и набожни стават в навечерието на избори. По какво се отличават от обикновените християни? По показността. Използват църквите за декор да раздават пред тях „курбан“ на бедните. Не е ли по-лесно да преведат миниатюрна част от субсидиите си по сметка на някоя от стотиците благотворителни организации, включително и на самата Църква? Тогава наистина лявата ръка няма да знае какво прави дясната (Мат. 6:3) – това е християнско, а не снимка за вестника с икона в едната ръка и черпак в другата.

В деня на местните избори тази година, по-скоро вечерта, след като бяха свършили, министър-председателят се прекръсти пред камерите и благодари на Бога. В телевизионното студио, в което бях и аз, веднага отекна реплика: „Да иде да се кръсти в църквата! В Библията е казано:

„Не споменавай напразно името Божие“.

Очевидно намерението беше да се цитира книга Изход 20:7 или иначе казано – седмата Божия заповед. Там, разбира се, табуто е върху съвсем друго име на Бог (יַהְוֶה), но като цяло призивът прозвуча адекватно: „Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог, защото Господ няма да остави ненаказан оногова, който изговаря името Му напразно“.

Въпреки това желанието предизборната кампания да се открива с молебени и водосвети беше толкова неудържимо, че св. Синод се принуди да излезе с Окръжно послание за неучастие в предстоящите избори за кметове и общински съветници (Изх. №593/13.09.2019 г.), в коeто на свещениците се забранява да служат молебени и водосвети по молба на политически партии и други ангажирани в изборите лица извън храмовете, а когато от тях се очаква да поднесат някакво приветствие, то да бъде единствено с духовно съдържание.

Но за много политици дори не беше необходимо да прибягват до храмовете и свещениците. Една от кандидатките инкрустира икона на св. Софѝя и дъщерите ѝ Вяра, Надежда и Любов в катедрата, от която даваше пресконференции и се обръщаше към избирателите си. Очевидно заблуждавайки се, че св. Софѝя е патрон и небесна покровителка на град София, тя каза, че софѝя означава мъдрост (което е точно така, но в случая със столицата има и друг смисъл) и по този начин се опита да придаде пикантен религиозен привкус на кампанията си.

Защо за политиците е толкова важно

Бог да присъства в кампаниите им?

Само защото е модерно, защото е благочестиво? Очевидно не, не само за това. Правят го преди всичко защото „на избирателите ще им хареса“. А защо ще им хареса на избирателите?

Най-свидното за властта е легитимността. Властта не може да произлиза от нелегитимен източник. Затова са измислени династиите, които в най-желания случай имат небесен произход или поне водят началото си от някой безспорен за времето си авторитет като Атила, както е в случая с нашата първа династия. Подобна легитимираща фигура е и Александър Македонски. Юлий Цезар произхожда от Венера, а от името му титлите „кайзер“, „кесар“ и „цар“; султаните са роднини на Мохамед, чийто пряк потомък и до ден днешен е кралят на Мароко. Каролингите и Меровингите също имат славни корени, които им дават свещено (не конюнктурно, не някакво друго, а именно свещено) право да притежават и упражняват властта. Въпросът е да се намери онзи общ знаменател, по който цялото общество да е съгласно, че субектът на властта има право да я упражнява, тоест е легитимен. Този общ знаменател е светостта, осветеността, помазаността и именно поради тази причина демокрацията говори за „свещената воля на народа“.

Всичко това е израз на една и съща истина, а именно че

властта има мистична природа

и неземен произход, което личи в най-изчистен вид в християнските държави и теоретичната му основа е положена още от Юстиниан през VI век. Апостол Павел казва, че властта е от Бог, а Византийската империя се опитва да формулира политически тази истина и да се конституира (за жалост неуспешно) като проекция на Божието царство на земята. Но така или иначе съзнанието, че властта произлиза от Бог, е живо и хората приемат този факт, дори и само инстинктивно. Ето защо политиците, когато посягат към властта, търсят благословията на Църквата. Човек, дори и политик, носи вродена представа за Бог. Твърдението „Няма Бог!“ също е израз на тази представа.

Християнството (дори и когато го наричат само „морал“ или „общочовешки ценности“) изпълнява и друга важна функция при формирането на политическото мислене. Тя е защитата на убеждението, че съществува ниво на обобщеност, на което идеите, убежденията, интересите, ценностите, разпилени веднъж, отново се събират в цялост. Един свободен народ в условията на демокрация развива многопартийна система. На пръв поглед тя е върховен израз на свобода и плурализъм, но всъщност разделя – единият народ се разпада на партии, които враждуват помежду си и се мразят. Но националният идеал се осъществява на следващото ниво, където обединяващото отново доминира над разделящото – левите и десните са българи, българите са европейци, европейците са човеци. Добрата стара триада на Хегел. Но спиралата единство-разпадане-обединяване не е нищо повече от обществено-политически израз на църковната страна на човека.

Човешката природа е една

– първият Адам. След грехопадението тя се разпада на множество ипостаси – отделните индивиди. В единствения възможен исторически момент се появява вторият Адам (Христос) и отново обединява разпиляната природа в Църквата. Христос обединява човека в една природа, а Св. Дух обособява ипостасите, като превръща индивидите в личности (индивидът е част от цялото, а личността съдържа цялото в неговата пълнота), всяка от които поема задачата и пътя да се обòжи и да поеме към вечността. Това са стари базисни положения, които е хубаво да се знаят. След всяко разрояване – било на индивиди, било на политически партии – трябва да следва синтез; аналитичното и синтетичното, катафатическото и апофатическото трябва да се редуват и винаги да има хоризонт, по-далечен от ежедневния.

Ето я ролята на християнството в политиката – да ни издигне над различията и да ни обедини в общоприемливото. Мисля, че този извод е подходящ за края на поредната предизборна кампания – нека политиците забравят с какви думи са се наричали един другиго през цялото време и оттук нататък да се грижат повече за общия знаменател. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

--------------------------------------------------

Бел. ред. Предишната публикация на този текст е в авторовия блог „Ъплоуднати постинги за делитване“

 

   Lema BG

kultura - Copy1pravoslavie - Copy1

12659614 1036633103064017 1199327596 n


halba