Гласът на България

Национален новинарски портал

   ДАЙДЖЕСТ

Споделете ме

DeianДеян ЕНЕВ

Мистичният план на битието у нас все повече се слива с реалния. Това е интересен феномен, неизследван и на йота още от специалистите. Направо тема за академична кариера.

Знаците станаха изведнъж твърде отчетливи. Метафорите ни удрят като чук по главите. Това означава само едно – че битието вече е толкова износено, толкова уморено, толкова изчерпано, толкова прокъсано, че през дупките наднича самият невидим свят.

 

Оставката на кабинета „Орешарски” съвпадна по един невъобразим начин с потопа в Мизия и Бяла Слатина. И някак трагедията в Мизия и Бяла Слатина като че ли изведнъж онагледи всичко онова, което се случи изобщо с държавата ни по време на това окаяно управление. И само на това ли?

Кешки да не беше се случвало. Ама на – случи се!

Тиня.

С това ще се запомни кабинетът „Орешарски”!

Защото природните стихии в комбинация с каскадата от управленски грешки, злоупотреби  и направо казано, престъпления, продължили достатъчно дълго във времето, винаги водят до такива трагедии.

Сега, след потопа, няколко „сламки” за извънкласни занимания.

Коя политическа сила доминираше експлоатацията на горите и управлението на водните ресурси през последното десетилетие?

Под егидата на коя политическа сила десетилетие наред от районите на горските стопанства се точат ешелони от камиони, натоварени с отсечени трупи, та се прозъбват навред голи баири и свлачища?

Лично съм наблюдавал такава процесия в Ботевградския Балкан. И в Ковачевица. Не се спряха цял ден.

Жокер за нетърпеливите – един депутат, посетил мястото на трагедията, беше просто трогателен, докато лично раздаваше пластмасови касети с храна на пострадалите жители в Мизия. Разбира се, в лично качество той има своето право на съчувствие и съпричастие. Но като депутат баш от тази политическа сила – не.

Явно обаче в тази партия са чели много внимателно, с молив в ръка, Ян Асман, големия специалист по историческа памет, който убедително доказва, че заличаването на паметта става най-лесно не чрез стигма, а с присаждането тъкмо в „гнездата” на травматичния спомен на противоположни по знак символи и ритуали.

За да завърша, сега ще ви запозная с един откъс от второто допълнено издание на книгата с фрагменти на писателяЛюбен Петков „Огън и мъгла”.До есента книгата трябва да излезе. Между другото,Любен Петкове единият от двамата български писатели, който има роман със заглавие„Преображение Господне”.Другият писател еРашко Сугарев(„Преображения Господни”).

В този откъс аз лично съзирам единствения оправдан повод да се изсичат дръвчета. Особено ако думата „майка” се замени с думата „България”.

Единственият оправдан повод.

„Бързах.

От сто години не бях виждал майка.

Живеем в малка страна, а на двата края на света. Нощем виждах селцето, ягодовите поляни сред гората и моите приятели, с които бродехме по нагорещената и бодлива земя.

Родените в големия град са повече космополити; на друго място ние вехнем в неутешима тъга.

Заварих я в студената стая.

– Здравей, мамо!

– Видях те на пътя – отвърна ми от канапето.

– Болна ли си?

Каза ми, че не е болна.

Моята майка е най-строгият човек, когото познавам. Взискателна и непримирима към себе си, тя е още по-взискателна и по-непримирима към недостатъците на другите. През целия ми живот – и като дете, когато всеки ден бяхме заедно, и по-нататък, когато пораснах и по-рядко се виждахме, – не я чух да ми каже нежна или похвална дума. Трудно е с нея, а не мога без нея. Да й се подчиниш е още по-лошо, защото тя не търпи робски души.

–Как си?

–Добре съм. Отсякох дръвчетата.

–Ти отсече дръвчетата? – стана ми лошо от нейните думи.

–Уморих се да сека и полегнах.

Вярно; в края на градината, до пътя, бяха натръшкани овощни дръвчета.

–Защо го направи; нали ми каза, че няма да сечеш?

–Не се вижда от тях, зашумиха се.

–Ама това са живи същества, сяла си ги с ръцете си…

–Пречеха ми да гледам.

–Да гледаш…

–Пътя.

Знаех как трепти над всяко коренче; как се радва на цъфналите сливи, с прелитащите пеперуди и пчели. Пред тия цветчета изливаше майчината си душа: защо го стори? Стана ми тъжно и никакво. С тази брадва тя бе сякла себе си; и мене; и и всичко в студената и затревена къща.

Седнах смирено до нея.

От прозореца се откри пътя, по който някой можеше да дойде.”    (Любен Петков,„Огън и мъгла”, ново допълнено издание)

 

Първата публикация на този текст е в портал "Култура"

   Lema BG

kultura - Copy1pravoslavie - Copy1

12659614 1036633103064017 1199327596 n


halba