Гласът на България

Национален новинарски портал

   НАШИЯТ КРЪСТ   Издание за Вярата, Надеждата и Любовта

Споделете ме

zoiaПрез 1956 година руската девойка дръзнала да танцува с иконата на св. Николай, но се вкаменила за 128 дни

През 1956 година огромният Съветски съюз е управляван от Никита Хрушчов. Макар че се заема да разобличи и разчисти култа към личността на Сталин, Никита има и мрачната слава на пръв гонител на Църквата.

Все още се помни знаменателната му закана, че в най-скоро време ще покаже по телевизията последния поп в СССР, след което ще го обеси на собствените му черва! И точно тогава, в годините на комунистическите гонения срещу вярващите, се случило едно невероятно чудо, което разтърсило всички – знаменитото „Зоино стоене”. Това се случило в славния град Самара, наричан тогава с името на комунистическия функционер Куйбишев.

Зоя била млада девойка, работела в местния завод за тръби. Наближавала Новата 1956 година и Зоя решила да я посрещне с приятели у тях. Тъй като Руската православна църква служи по стария календар, Новата година се падала по време на Рождественския пост. Зоината майка била вярваща православна християнка и се възпротивила на тази веселба през пости, но младежите не я послушали. Събрали се всички, само Николай, годеникът на Зоя все още го нямало. Засвирил акордеонът и младите хора започнали да танцуват. Обидена на годеника си, Зоя дръзнала да направи следното: свалила от стената иконата на свети Николай и казала: „Щом го няма моя Николай, ще потанцувам със свети Никола”. Приятелите и се стъписали, едно момиче я увещавало да не върши подобно светотатство. Но Зоя отговорила дръзко: „Ако има Бог, нека Той ме накаже!” След това неразумната девойка се завъртяла в танц с иконата. След третото завъртане стаята изведнъж се изпълнила със силен шум, вдигнал се вихър и блеснала ослепителна светлина, като от мълния. Всички младежи избягали навън в потрес, вътре останала само Зоя – тя стърчала окаменяла, студена като мрамор – и продължавала да притиска към гърдите си иконата на светителя!

Извикали лекари, но никой не могъл да я премести, краката и сякаш се сраснали с пода. Въпреки отсъствието на външни признаци на живот, ясно се чувало биенето на сърцето на девойката. Лекарите опитали всичко, но не успели да променят това странно състояние, в което се намирала Зоя.

Вестта за това велико чудо бързо се разнесла из Русия и огромни тълпи започнали да се стичат към Куйбишев, за да видят окаменялата девойка. Но комунистите блокирали с милиция подстъпите към скромната дървена едноетажна къщичка. Униформените, според инструктажа, разяснявали, че не се е случвало нищо необичайно.Но милиционерите, които дежурели на най-близкия пост чували през нощта как Зоя викала на майка си: „Мамо! Моли се! В греховете си умираме! Моли се!”

Лекарите чували със слушалките си нейното сърцебиене, но когато се опитвали да и направят инжекция – иглите на спринцовките се чупели в окаменялото и тяло. Майката на Зоя потърсила помощ и от свещеници; те прочели някакви молитви и се опитали да вземат иконата от окаменелите ръце на момичето. Но не успели. Обаче на празника Рождество Христово на 7 януари в къщичката пристигнал отец Димитрий Тяпочкин; той отслужил молебен и водосвет и осветил цялата стая. След това успял да вземе от ръцете на Зоя иконата и казал: „Сега трябва да чакаме знамение на Великден”.
Но не дочакали Възкресение, когато се случило ново чудо. В навечерието на Благовещение, което в Русия се почита на 7 април, някакъв благообразен старец помолил милионерския пост да го пусне в Зоината къщичка. Униформените не го пуснали. Старецът се опитал да влезе и по време на дежурството на следващата смяна. Пак го спряли. Но на третия път, вече в самия ден на Благовещението, милиционерите се смилили и го пуснали. А през прозореца постовите чули как старецът кротко говори на Зоя: „Е, какво – умори ли се да стоиш права?” Минало известно време, но старецът не излизал навън. Когато охраната го потърсила вътре, от него нямало и следа. Всички, които се удостоили да видят този беловлас старец, били убедени, че това е бил самият свети Николай!


В това състояние Зоя престояла четири месеца или 128 дни чак до самия Великден, който в оная година се паднал на 23 април. Когато настъпил празникът на светлото Христово Възкресение, девойката силно извикала: „Молете се! Страшно е, земята гори! Целият свят загива в греховете си, молете се!” Оттогава тя започнала да оживява, а мускулите и ставите и започнали да се раздвижват постепенно. Сложили я да легне в леглото си, но тя продължавала да стене и да настоява всички да се молят за света, загиващ в греховете си.


- Как живееше, кой те хранеше? – питали я близките и.

- Гълъби, гълъби ме хранеха... – разказвала тя.

Случило се знамението, за което предупредил отец Димитрий, който по-късно приел монашество под името Серафим. По молитвите на светителя Николай Господ помилвал дръзката Зоя, приел нейното покаяние и простил греховете и... А на третия ден на Великден Бог прибрал душата и.

Но всичко, което се случило, така поразило жителите на Куйбишев и околностите, че много хора се обърнали към вярата. Бързали към храмовете, за да се покаят и изповядат, некръстените се кръщавали, окачвали си кръстчета на вратовете...
А чудната икона на св. Николай била положена в храма, където служел о. Димитрий. Пред иконата се извивала дълга опашка от желаещи да се поклонят на Светителя. Затова комунистическите власти наредили иконата да бъде скрита; ето защо я внесли в олтара на храма.

Разказана така, за мнозина историята на Окаменялата Зоя вероятно звучи като приказка. Затова нека потърсим в покрепа свидетелствата на очевидци на тези чудни събития. Ето какво разказва свещеник Виталий Калашников, предстоятел на храма „Св. София” в Самара:

„Една наша родственица на име Анна Павловна Калашникова по онова време през 1956 година работеше като лекар в „Бърза помощ”. Тя пристигна у нас на 1-ви януари и ни събуди с думите: „Вие още спите, а целият град е на крака!” После ни разказа за чудото с окаменялото момиче. Освен това, тя призна /макар че я бяха принудили от милицията да се подпише, че няма да разказва на никого/, че идва направо от дома на Зоя, където я извикали по спешност. Видяла Зоя, която продължавала да стиска в ръце иконата на св. Николай. Като лекарка, опитала се да и направи инжекция, но иглите се огъвали и чупели...” Д-р Калашникова работила още доста години в „Бърза помощ” и починала през 1996 година.

А пенсионерката Анна Ивановна Федотова си спомня по-късно следното: „В онези дни аз идвах на два пъти в Куйбишев, за да видя чудото, за което говореха навсякъде. Но дървената къщичка на ул. „Чкалов” 86 беше обкръжена от милиционери, които не пускаха да се влиза вътре. През портичката излезе един млад милиционер и аз го запитах: „Кажете, а тази Зоя наистина ли стои?” Той се обърна към мен с думите: „А вие разпитвате досущ като жена ми. Аз няма да кажа нищо, по-добре виж сама”. И той си сне фуражката, под която се показаха съвършено сивите му коси. „Виждаш ли?! Това е по-вярно от думите. Ние сме се подписвали, на нас ни е забранено да разказваме за това. Но само ако знаеше колко е страшно да гледаш тази застинала девойка!!”

И така, чудото със Зоя се превърнало в урок за мнозина. Защото към светините човек трябва да се отнася с благоговение. Този случай е за поука и на атеистите – ти може и да не вярваш, но ако посегнеш на светинята, ще последва наказание. Въпреки комунистическата цензура, случаят със Зоя се появил и във вестниците – макар че журналистите се опитали да го представят като „попска измама”. Партийната атеистическа пропаганда се активизирала изключително –  Куйбишев и околностите били кръстосвани от комсомолски агитки, които убеждавали народа, че няма нищо свръхестествено. Което имало обратен ефект, защото и най-отявлените безбожници разбрали, че се е случило нещо изключително. А на архимандрит Серафим /Тяпочкин/, комуто Бог позволил да вземе иконата от ръцете на окаменялата Зоя, комунистите дали 3 години затвор. Забранили му да разказва за това изумително чудо, а след затвора го изпратили да служи на село.

Наскоро, преди пет години, случаят в Самара бе пресъздаден със средствата на игралното кино. Филмът „Чудо” на сценариста Юрий Арабов и режисьора Александър Прошкин бе отличен със Специалната награда на 31-то издание на Московския международен кинофестивал.

„Стоянето на Зоя е знаково събитие за целия руски народ, знак че повече не може и не бива да се живее без вяра”, казва режисьорът Прошкин след премиерата.

ПЕТЪР МАРЧЕВ

 
/по материали от книгата „Белгородският старец Серафим /Тяпочкин/”, 1998/

Отец Серафим (Тяпочкин), комуто Бог позволил да вземе иконата от ръцете на окаменялата Зоя



Дом № 86 на улица „Чкалов” в Куйбишев, където се случило чудото с окаменялата Зоя.



 

sa

 

   Fluida

 

Порталът "Гласът на България" е създаден с иждивението на Нина и Илия Чирпанлиеви, за упокоение на душите им.

lo

12659614 1036633103064017 1199327596 n


halba