Гласът на България

Национален новинарски портал

   НАШИЯТ КРЪСТ   Издание за Вярата, Надеждата и Любовта

Споделете ме

Примерният свещеник е баща на казанлъшкия фотограф-художник Александър Иванов

hram_dunavciНАШИЯТ КРЪСТ

Свещеник Петър Иванов Христов от казанлъшкото село Дунавци в спомените на съвременниците си е оставил име на изряден свещенослужител, изключително трудолюбив и дисциплиниран. Роден е на 20 март 1908 г. в Бойновци, Габровско – махала към село Трънито. От малък Петър проявил наклонност към наука и привързаност към светия храм. Вече младеж, с утвърдено желание за свещенство, той постъпил в Семинарията „Св. Иоан Рилски“ при Черепишкия манастир.След като завършил духовното си образование, се задомил за благочестивото момиче Анка, което станало негова вярна спътница в избрания духовен път.

Известно време търсел свободна духовна енория. Такава открил в с. Дунавци. През 1935 г. бил въдворен там за енорийски свещеник. Обгрижвал духовно още и селата: Голямо Дряново, Ясеново и Копринка. Цели 60 години отдал на добросъвестно служение на светата ни Църква.

Църквата в Дунавци „Свети Димитър“ е старинна. От запазената „метрическа книга“ в храма, в която се записват раждания, кръщавания и погребения, се разбира, че от 1899 г. насам са служили свещениците: Ради Първанов, Георги Радев и Христо Пандев, все от Шейново, Христо Адамов и Христо Благоев за кратко време, от Македония, Иван Иванов от Карагитлий и Мина Трингов от с. Хаджи Димитрово.Всички те са били приходящи и не са имали възможност да развиват широка духовна дейност. Първият избран местен свещеник бил отец Петър. Изборът му е станал на 13 януари 1935 г. Ръкоположен бил от Старозагорския митрополит Павел и въдворен на 27 март 1935 г.

Младият благочестив свещеник обновил храма и издигнал духовността в красивото казанлъшко село. В притвора направил канцелария, сменил старите дървени врати и прозорци с железни. Поръчал икони при известния калоферски иконописец Кирил Кънчев.Купил църковна утвар, одежди, бронзов полиелей, певница с шкаф за богослужебните книги, доставил свещници и панихидник. И църковният двор се преобразил. Оградил го и засял овощни дръвчета.

Купил за себе си 40 дка земя за препитание на семейството си, от която подарил на църквата 9 дка. Привлякъл и дарители. За девет години, до политическата промяна през септември 1944 г., църквата се преобразила и църковният живот процъфтявал.

Отец Петър направил и салон за братствените събрания. Обзавел го с 50 стола. Набавил пишеща машина, уредил библиотека. Всяка неделя изнасял беседа. Помагала му презвитерата. Организирал църковен хор от десетина жени, ръководени от нея. За нея и отеца оценката била такава - „изключителни хора“.

Отец Петър преподавал вероучение в училището. Бил в читалищния съвет и председател на кооперацията от основаването ѝ. Той нямал свободно време. Или работел, или се молел, или четял и обогатявал богословските си знания. Подарил на читалищната библиотека 500 книги. Такъв деен свещеник селяните не помнели. Уважавали го дълбоко. За него казват: „Отец Петър беше скромен, човечен, обичащ безпределно труда и своето пастирско служение“.

Духовният облик на селото се променил. Нямало по-разумен и мъдър човек от него. Но когато духовността процъфтяла, дошли изпитанията. Атеистичните властници го обявили за „народен враг“. Още в първите дни след 9-ти септември бил арестуван. Извели го от дома му като престъпник. Селяните онемели от изумление. Щом такъв човек, който всеотдайно служил на народа и църквата, бил обявен за виновен, то мъдрите хора започнали да предричат бездуховното бъдеще, което идвало като неизбежна последица.

Отвели го в Казанлък. Там престоял две денонощия. Нямал абсолютно никакви политически прояви. Той бил човек на духа. Но точно това тревожело новите управници. Те не можели да се „мерят“ с него. Познавали неговата висока духовна култура, защото той не само в братствените събрания, но и при всеки повод, дори на улицата, проповядвал.

Отец Петър владеел изкуството да води диспути. Никой не можел да го обори. В това била всичката му вина. Какво е преживял в ареста, не знаем. Известно е, че тогава почти всички свещеници от Казанлъшка духовна околия били арестувани. На някои от тях животът „висял на косъм“, а други били измъчвани, за да ги сплашат да мълчат и да не пречат на атеистичната пропаганда.

Много унижения преживял достойният свещеник на Дунавци. Въпреки това, като се върнал, пак поел духовната си работа с любов и непоклатна вяра. Но условията се променили. Селяните били спирани да посещават храма със заплаха, а младежта била превъзпитавана в духа на безбожието.

Отецът бил арестуван и пратен в Казанлък от местни хора, които заели властта. След време околийският началник на МВР се извинил пред отеца. Казал, че „станало грешка“. Последиците от грешката обаче ставали все по-печални. Такава била линията на обезверяването.

Откъсвали се хората от благодатта на светия храм. А те били свикнали с неговата духовна атмосфера. Празнината в душите се запълвала с „празнота“. Отецът страдал, гледайки как се опустошават човешки души. Не падал духом.

Синът му Александър споделя: „Татко имаше верни прозрения. Той не вярваше, че Църквата при всичкото насилие ще се разори…“.

Изпитанията не стихвали. Свързан със земята, отецът последен влязъл в ТКЗС. Никога не работел в него. Дал си имота и останал с духовната работа в храма…Но от него се очаквало да поведе хората към колективизацията на селското стопанство. Като не сторил това, той станал още по-опасен враг на народната власт. Последвали нови изпитания.

Синът му разказва, че през 1955 г. двама души, облечени в шлифери, първо отишли в църквата, а после дошли и в техния дом. Ограбили и двете библиотеки. Напълнили книгите в чували. Смъкнали „цели рафтове“ скъпоценна духовна литература. Домашните успели да скрият малко книги. Всичко било предадено на огъня…Голяма покруса изживял тогава отец Петър. Това му се видяло по-страшно от ареста. И пак не изгубил надежда. Той казвал, че атеистите имат власт да сринат църквата, да изгорят книгите, но те не могат и с пръст да се докоснат до вярата, защото тя е вътре, в душите на хората.

Вярата не изчезнала. По примера на свещеническото семейство нито един член от християнското братство не станал атеист. Отецът и презвитерата водели примерен духовен живот. Постели, тримирели, молели се, обгрижвали бедни и нещастни.

Плодовете били сладки. Не се забравяло лесно наученото от братствените беседи. Песните въодушевлявали. Презвитера Анка, тежко болна на легло, пеела братствените молитвени песнопения. Вярата била жива и тя се предавала на всички.

Отец Петър починал на 79 години през 1987 г. Погребан е в църковния двор до храма, с който свързал завинаги своята съдба. Последните години от живота си прекарал сравнително спокойно, защото кмет на селото бил съученик и приятел на сина му.Отец Петър възпитал и трите си деца Александър, Иван и Иванка, в християнско благочестие. Те носели с достойнство кръста на свещенически деца. Иван кандидатствал архитектура, но не го приели заради характеристиката. Александър е инженер-химик, но се занимава с фотография. Като фотограф-художник прави изложби, в които внася духовност и родолюбие.

А отец Петър изнесъл нелек кръст на изповедничество и спасил много души за вечността.

---------------------------

Из книгата на игумения Валентина Друмева „Български свещеници пострадали за вярата в най-ново време“, том 7

   Lema BG

 

Порталът "Гласът на България" е създаден с иждивението на Нина и Илия Чирпанлиеви, за упокоение на душите им.

12659614 1036633103064017 1199327596 n


halba