Гласът на България

Национален новинарски портал

   НАШИЯТ КРЪСТ   Издание за Вярата, Надеждата и Любовта

Споделете ме

Струмишкият митрополит Наум призна, че България и Македония имат обща църковна история

naumНАШИЯТ КРЪСТ

България и Република Македония имат обща религиозна история. А Българската православна църква има шанс да стане църква-майка на Македонската православна црква (МПЦ) чрез нейното признаване.

Това заяви днес пред bТВ Струмишкият митрополит Наум.

Архиереят оповести също, че от Скопие вече е изпратено писмо до Светия Синод на БПЦ, с молба за признаване на Македонската православна църква – Охридска архиепископия от Българската православна църква.  

Да припомним, че в момента тече зимната сесия на българския Синод, като заседанията ще продължат и през декември. Македонското „прашанье“ със сигурност ще бъде разгледано, но е загадка какво решение ще вземат българските архиереи. Като се има предвид, че едно наше решение за признаване на МПЦ ще изостри рязко отношенията на Църквата ни със Сръбската православна църква. А също и с Московската патриаршия, която меко казано има силно влияние над нашите владици. Няма да останат назад в ревността си и гърците, със сигурност. Важно е в случая да се действа решително. Но и мъдро, тактично и не против църковния канон. Което звучи като „мисията невъзможна“, май…

 

Историята на Македонската православна църква е слабо известна на българската общественост. Поради тази причина предлагаме на вниманието на нашите читатели публикацията на историка Костадин Костадинов.

 

Кратката, но бурна история на

Македонската православна църква

 

bm

 

На 17 ноември, точно преди 26 години, Македония обяви своята независимост от Югославия. А на 15 януари 1992 г. България стана първата държава в света, която призна Македония. Нещо повече, София упражнява влияние върху Русия, която на свой ред също признава новата държава. Така България спомага за бързото укрепване на държавността в Скопие, в този момент съвсем не на шега заплашена от координирана акция на Югославия и Гърция.

Към онзи момент българското държавно ръководство визионерски разбира, че с прогласяването на македонската независимост се осъществява една от най-старите цели на българското национално-освободително движение след 1878 г. –

обособяването на

самостоятелна Македония

като стъпка към окончателното ѝ обединение с България.

Във всяка една православна държава обаче, без изключение, има и национална православна църква. Македония не прави изключение от това правило, макар че в случая историята на Македонската православна църква (МПЦ) е доста по-сложна.

След Междусъюзническата война (1913 г.) епархиите на Българската екзархия във Вардарска Македония попадат в границите на Кралство Сърбия и насилствено са подчинени на Сръбската православна църква, която след края на Първата световна война е реорганизирана като Обединена православна църква на сърби, хървати и словенци.

В края на Втората световна война обаче на територията на Македония започва налагането на македонизма, който предвижда създаването на отделни македонски национални институции. Така през 1944 г. в село Врановци, Гостиварско е свикан Инициативен комитет за организиране на Македонска православна църква.

На 4 март 1945 г. в Скопие се състоява Първият църковно-народен събор, на който е взето решение за възстановяването на Охридската архиепископия, но вече като „национална“ Македонска православна църква. Това решение е представено на Архиерейския събор на Сръбската православна църква (СПЦ), който категорично отхвърля това решение.

Този отказ от страна на Сръбската патриаршия кара македонските владици да втвърдят позициите си и да настояват от автокефална архиепископия бъдещата МПЦ да бъде призната за отделна автокефална църква. Това искане е повторно отхвърлено от сръбската църква.

Македонците обаче не се примиряват и на 4 октомври 1958 г. свикват в Охрид Втори църковно-народен събор, на който е прието предложението за възстановяване на древната българска Охридска ариепископия, но вече като самостоятелна „национална“ Македонска православна църква.

За първи предстоятел на МПЦ е избран епископ Доситей. Архиерейският събор на СПЦ под натиска на югославските комунистически функционери се съгласява с решенията на Втория църковно-народен събор.

Така на 19 юли 1959 г. автономията на македонската църква с ранг на архиепископия е потвърдена с обща литургия между сръбския патриарх Герман и епископ Доситей в скопската църква „Свети Мина“. Автономията в рамките на сръбската патриаршия не задоволява македонските владици.

През 1966 година отношенията между СПЦ и МПЦ отново се влошават – Доситей иска пълна независимост, но сръбския патриарх отказва. Тогава на 17 юли 1967 г. в Охрид е свикан Третия църковно-народен събор, на който Македонската православна църква се самопровъзгласява за автокефална в разрез с православната църковна йерархия и канони.

СПЦ естествено отказва да признае този акт и така, според православния канон, МПЦ остава непризната до ден днешен от всички останали източни църкви.

В последващите години схизмата между Скопие и Белград се задълбочава. Разпадът на Югославия задълбочава този процес. Сърбите се опитват неколкократно след 1991 г. да предизвикат процеси, които да доведат да завръщането на МПЦ в лоното на сръбската патриаршия. Връх тези опити представлява опитът за разкол през 2002 г., предизвикан с учредяването на Сръбска екзархия в Македония начело с Повардарски митрополит Йоан (Вранишковски). Опитът е неуспешен, а разколът е преодолян, като

Йоан дори е осъден на затвор.

В отговор през 2005 г. СПЦ отлъчва всички македонци, принадлежащи към МПЦ, от църковно общение. Иначе казано, сръбския синод анатемосва цялото православно население на Македония. Това ни най-малко не стряска македонците.

Нещо повече – на 12 ноември 2009 г. Македонската православна църква добавя към името си „Охридска Архиепископия“, като гербът и знамето също са променени. Така тя окончателно затвърждава претенциите си за наследник на старата Българска охридска архиепископия, създадена от император Василий II през 1018 г. (която на свой ред е наследник на Българската охридска патриаршия).

Въпреки това към този момент църковната изолация на Македонската църква достига своя връх. От 2005 г. обаче започва постепенното сближаване с Българската патриаршия. През 2008 г. МПЦ подарява част от мощите на св. Климент Охридски за новоизградена църква в Пловдив.

Церемонията при предаването на мощите е изключително задушевна, а на македонските архиереи е оказан тържествен и топъл прием. Сближението достига своята кулминация на 11 май 2014 г., когато Македонската архиепископия и Българската патриаршия за първи път заедно почитат празника на светите братя с литургия в катедралата „Свети Александър Невски“, на която присъстват българският патриарх Неофит и македонският архиепископ Стефан, заедно с епископите Наум и Климент.

От особено значение е, че по време на литургията македонските владици са допуснати в олтара на храма, а допълнително уважение към МПЦ е изказано и с това, че на архиепископ Стефан е позволено със светия кръст да благослови и от името на своята църква. По този начин българските владици дават ясен сигнал на сръбския синод, че не се съобразяват с неговите политика към Македония. За съжаление процесът на църковно сближаване е изключително бавен.

Какво би следвало да се

направи оттук нататък?

Едно единствено, но най-логичното – Българската патриаршия да признае Македонската архиепископия. Този акт е напълно съпоставим с признаването на Македонската държава от България. Нещо повече – признаването, според църковните канони, може да се направи само от църквата-майка, от която се отделят новите епархии.

На практика такава църква-майка се явява СПЦ, защото от нея се отделя през 1958 – 1967 МПЦ, но според църковното право именно БПЦ отговаря на това условие. Причината е ясна – българските енории в Македония са отнети от сърбите през 1913 г. по насилствен път и нашата църква и до ден днешен не признава този факт. И до ден днешен тя има титулярни епископи, носещи имената Тивериополски (струмишки), Стобийски, Брегалнишки (щипски) и т. н. Българската патриаршия има такива титулярни епископии за всички стари български земи в Сърбия, Македония, Албания, Гърция и Турция.

Отнемането на българските епархии в Македония от сърбите така и не е санкционирано от църковен събор, така че де юре, според църковния канон, те остават български. Това означава, че БПЦ има всички основания да признае МПЦ като църква-майка. Така юридически и канонично Българската патриаршия едновременно може да признае Македонската архиепископия и да стане нейна старша църква.

Това безусловно ще доведе до обтягане на отношенията със СПЦ, но те и към настоящия момент не са особено блестящи. Само преди два месеца Вранският митрополит Пахомий канонизира като мъченици „избитите от българските окупатори през Първата световна война 7000 сърби“ в Сурдулица.

Това разбира се не отговаря на истината, но в случая е без значение – сръбската патриаршия даде достатъчно добър знак на българските архиереи, че отношенията между двете църкви са влошени. Така че БПЦ няма какво да изгуби от един такъв акт.

На следващо място, дори и другите църкви да не последват примера на българската църква, това няма да е от значение. Даже напротив – колкото повече македонската църква може да общува канонически единствено и само с призналата я БПЦ, толкова повече ще се задълбочава българското влияние в нея. Контактите между двете църкви само ще затвърдят процеса на възстановяване и утвърждаване на българското самосъзнание сред македонските клирици и пасоми. А то и в момента расте крепко и силно – не е тайна, че пробългарските настроения сред македонските владици стават все по-видими и явни.

Българският народ има две държави на Балканите – България и Македония. Това не е прецедент – в миналото, особено през Средновековието, сме имали много повече български държави, съществуващи редом една с друга по едно и също време. Това, че имаме и две църкви – Българската патриаршия и Македонската архиепископия, също не е прецедент. По времето на Второто българско царство Българската търновска патриаршия и Българската охридска архиепископия съжителстват успешно в рамките на една държава десетилетия наред.

Нещо повече – Охридската архиепископия надживява Търновската патриаршия с цели 263 г. и става крепител на българския дух в Западна България (дн. Македония). Така че нищо ново под слънцето, за пореден път. Въпросът е дали българските владици могат да бъдат на висотата на своето време и да направят правилния избор? Той е изключително актуален особено сега, след подписването на историческия Договор за приятелство и добросъседство между България и Македония. В заключение – преди 10 години Руската патриаршия и Руската православна църква зад граница подписаха договор, с който двете църкви се обединиха след продължило 90 години разделение ( следствие от болшевишката революция през 1917 г.).

Преди да се случи това обаче руските владици признаха задграничната църква и влязоха в канонично общение с нея. А обединението се случи като естествено следствие от този акт. Е, видно е, че и обединението на църкви не е прецедент в православния свят. За обединението на държави дори няма смисъл да се говори – спомнете си Източна и Западна Германия, Северен и Южен Йемен, Северен и Южен Виетнам и т. н.

Живеем във време, което ни дава възможности да поправим грешките на предишните поколения и да възстановим отдавна загубени позиции. Нека не пропиляваме и този пореден исторически шанс, който се открива пред нас!

------------------------------

Бел. ред. Първата публикация на текста на Костадин Костадинов е в „Lentata“. На снимката - дядо Наум Струмишки.

 

 

 

 

sa

as

   niti

 

Порталът "Гласът на България" е създаден с иждивението на Нина и Илия Чирпанлиеви, за упокоение на душите им.

 

cr

12659614 1036633103064017 1199327596 n

abbort

halba