Гласът на България

Национален новинарски портал

   НАШИЯТ КРЪСТ   Издание за Вярата, Надеждата и Любовта

Споделете ме

Един разговор с отец Кирил, чрез който ние, българите, можем да се огледаме в румънското духовно огледало

patrНАШИЯТ КРЪСТ

/продължение/

Има ли надежда за повторно християнизиране на българския народ, според Вас, отец Кириле?

 

- Честно казано, аз съм потресен от църковната неграмотност на идващите за св. Кръщение в храма. Не се знае молитвата „Отче наш”, срича се и се преиначава светотатствено Символа на вярата. Тази година в нашия храм са приели св. Кръщение 90 човека, но не мислете, че в неделя броят на богомолците се е увеличил поне с един от тях. Идват да се кръстят по на 30 години само защото са поканени да кумуват или си играят на кумове без дори те самите да са венчани.

Днес идват да се кръщават без елементарни понятия за Вярата и след това твърдо отказват да стъпват в храма, освен на Цветница и Великден. Такива „християни” упорито се стараят да залепят на свещеника стикер „магьосник” или „траурен агент”, като не възнамеряват да приемат вярата „насериозно”, с цялото си сърце. Подобни псевдо-християни, когато бъдат призовани към пост, изповед, приемане на св. причастие (за да станат същински живи камъни в стройното Тялото на Църквата), те нямат воля и желание да направят тази решителна крачка в духовния им живот. Напразни остават призивите на духовника за духовното им оживотворяване. Това ви споделям от скромния си опит. Надявам се ситуацията извън Русе и епархията ни да е по-различна. Нали Русе е бил обявен през комунизма за „атеистичен град”?!

Веднъж, в качеството ми на преводач, бях в гюргевския съд и когато българин трябваше да се заклева (преди да даде показания) и да сложи ръка върху Библията, той отказа да посегне към нея. Тогава съдебният състав разбра, че всъщност не е християнин (както твърдеше) и го накараха да произнесе атеистична клетва. Между другото, всички произнасяни клетви в държавните институции в Румъния завършват с църковното: „Така да ми помогне Бог” /да изпълня обещаното/.

У нас се подценява значението на Кръста в живота на християните: обикновено румънците недоумяват защо българските гробища са пълни с езическо-комунистически плочи, а не с християнски кръстове, защо у нас по кръстовищата и на влизане в населени места няма издигнати разпятия (т.нар. троици), защо не се прекръстваме преминавайки покрай храм, защо в супермаркетите през пости липсват специално обозначени постни ястия. В румънските гробища над всеки гроб е поставен бял кръст. Погледнати отстрани, кръстовете са подобни на войници на пост, очакващи възкресението. У нас, за съжаление, в гробищните паркове тържествуват езичеството и кичът. Кръстното знамение по-скоро срамежливо е загатнато (ако изобщо се изписва), отколкото да свидетелства за надеждата при възкресението. Църковното ни ръководство би следвало да обърне внимание на народа за това.

 

Имате ли обяснение – на какво се дължи агресивното настъпление на нео-езичеството в живота на съвременния българин?

- Не знам отговора на този въпрос, но се правят опити у нас Денят на будителите целенасочено да се засенчва от езическия Хелоуин. Т.нар. „попски блок“ в Русе, например,  редовно се посещава от сектанти и хелоуинки. В централно русенско училище, в което се преподава „Религия”, на 15. септември при наличие на трима свещеника - родители на ученици, при откриването на учебната година беше „пропусната” молитвата.

Вярата на повечето ни „християни” е обрасла със суеверия, езичество и фолклор. Нерядко свещеници се канят от общинско и държавно ръководство едва ли не за „екзотичен декор” при откриване на пътни съоръжения и сгради. Лично на мен много лошо впечатление ми прави и нещо друго - три години наред след отслужване на панихида в русенския Пантеон на възрожденците на 20. февруари по случай освобождението на Русе от османско робство детски хор изпълняваше непосредствено след молитвата ботевата „Моята молитва”, като организаторите не виждаха нищо смущаващо в това...

 

Интересно е да научим, ако знаете, как румънците ни възприемат нас, българите?

- Да, ще ви кажа. Известният румънски църковен журналист Ръзван Букурою в статията си „Рентгенова снимка на българското Православие”[1] определя България като „духовно дълбока, но повърхностна във вярата”. Той много точно описва нашата противоречива действителност, когато от една страна имаме сериозни исторически основания за вярата, но от друга страна сме потънали в мрака на неверието и нехаем към елементарно изразяване на религиозното чувство. Например, той описва ситуацията в стария град Созопол, където туристите се тълпят да си правят снимки пред църквите „при все че твърде много би им харесало на светците от иконите отвътре поне някой да се прекръсти и да вземе насериозно това литургично действие, този видим знак за Божието съществуване в смирени места”.

Боли ме за младото поколение у нас, което израства духовно непросветено, но подвластно на суеверия и безотговорно отношение към християнската ни идентичност. Как е възможно да честваме 1150 години от покръстването на българския народ, гордеем се пред Европа с християнското ни наследство преобладаващо в държавните ни музеи (много от тях възмутително присвоили средновековни храмове и манастири), а когато става въпрос за преподаване на „Религия” в училищата да си ровим главите в пясъка като щрауси и да се „срамуваме” от вярата ни (която реално не познаваме!), като обръщаме жаден поглед към всякакъв вид окултизъм, но не и истинската вяра. Безкрайно погнусени са румънските поклонници, които след посещение на търновски светини се изкачат и влязат в реконструкцията на патриаршеската катедрала „Възнесение Господне” на Царевец и вместо да се възхитят и възнесат молитви към Бога от този исторически хълм те бързо отрезвяват от „мерзостта на запустението” присвоила незаслужено място в живота на народа днес.

Вече няколко поредни години за Цветница нашият храм разпространява послание към енориашите „Да ходим в храма не само за върба, но за Христос”, тъй като мнозина наши сънародници прекрачват прага на църковния двор на Цветница, вземат върбова клонка и дори не влизат в храма?! Доволни са, че уж са изпълнили „християнския си дълг” на този празник.

Всеобщо се забелязва от младото духовенство, че у голяма част от нашите сънародници липсва потребност от вяра. Смятам, че неходенето на църква в голяма степен осакатява духовно нашия народ. Преди няколко години преведох от румънски за българския читател една беседа с архим. Хризостом Ръдъшану озаглавена „Проблемът не е в нивата, а в жетварите” и получих коментар от уважаван наш професор-богослов, че това твърдение „не отговаря на нашата действителност”, т.е. проблемът не е само в духовенството, но и в българската нива, „духовното лозе” - паството.

И обратно – от другата страна на Дунава живото религиозно чувство сред румънците е довело и до по-голяма чувствителност към някои на пръв поглед дребни неща в ежедневния им живот. Например съществува специален поздрав при среща с духовник („Целувам Ви ръка отче”). С „Добър ден” там поздравяват духовник само атеисти и сектанти. Не се пали свещ от запалка, защото тя е свързана с порока на тютюнопушенето (уви, толкова разпространен у нас, за разлика от северната ни съседка!).

Тук изобилстват бездуховност и суеверия - „Да чукнем на дърво”, „Стискам ти палци”, „Да си късметлия”. Докато румънците имат една много хубава църковна поговорка: Няма нищо случайно, всичко е промислително (т.е. по Божи промисъл). У нас някой като сполучи за нещо веднага си казва: Имам късмет, като не сполучи: Нямам късмет. Просто по всякакъв начин се изключва Божията роля в нашия живот. Затова лично аз много се радвам, когато синът ми се върне от училище и каже: Тате, Бог ми помогна да се справя с изпита и имам отличен 6.

У нас обществото трудно прави разлика между ролята и значението на църквата/вярата и тази на фолклорните традиции. Редовно светски журналисти задават на духовника дежурния въпрос: „На този празник какво се прави?”, очаквайки свещеникът да ги запознае с фолклорната страна на празника.

 

Какво е отношението на Църквата например към татуировките, които се превръщат в масова епидемия на вкуса на младия българин?

- Да, духовното състояние на нашето общество, намира израз и в стила на младите /и не толкова младите/, който се характеризира например с вулгарност и екстравагантност във външния вид. У нас младите българи твърде късно създават семейство и в повечето случаи живеят в блудство.

При все че наскоро чествахме 1150 г. от покръстването на българския народ, румънски църковни експерти определят състоянието на вярата у нас, като през апостолско време, т.е. ние тръгваме от нулата.

Прави ми също неприятно впечатление, че у нас се превръща в практика опозоряването образа на свещенослужителя в националните български медии. Което остава без отговор/реакция от страна на Църквата (напр. случая в София със запалянко кощунствено облякъл свещеническо облачение и крещящ, обявявайки „смъртта” на даден футболен отбор).

 

На какво се дължат тези различия - и двата народа бяха еднакво дълго време управлявани от комунистически диктатори, но…

- Безспорно най-голямото богатство на Румънската православна църква са много добре подготвените (и предостатъчни по численост) богословски кадри. Когато съм бил с български поклонници в Румъния те са споделяли, че са удивени от непринуденото отношение и общителност на румънското духовенство.

В началото на промените, след падането на печалноизвестния атеистичен режим у нас, голямо множество народ е тръгнал да се кръщава. Остава отворен въпросът - до каква степен или защо този народ не е бил задържан в храма. Обсъждал съм с наш богослов (Милен Бакалов) това, как няколко години на Великден храмовите пространства се изпълвали с народ (не казвам вярващи), който обаче всъщност не намира очакваното разбираемо богослужение и постепенно духовното му търсене е притъпено. През последните години идващите за Пасха в храма реално вземат от благодатния огън, обикалят трикратно „за късмет” храма и си отиват…

Сега много хора оправдават себе си и техните деца, че нямат време за църква, прекалено са заети. Получава се така, че за няколко години младите порастват без нравствени ориентири, венчават се (в най-добрия случай!), създават семейство без християнски основи и ето че е израснало ново поколение „православни” атеисти. Само в единични случаи млади семейства се обръщат към духовника, предимно след претърпяно изпитание. Попаднали в тежката ситуация, те обаче първо се обръщат за помощ към всякакви магьосници и окултисти. И едва накрая попадат в Църквата, в която намират твърда опора и много съжаляват, че в тези моменти на тежки изпитания никой от околните им (родители, роднини) не ги е упътил към Божията благодат в Църквата. Защо е необходимо по детински всеки път първо да се опарим и едва след това да си изведем поука? Не може ли да сме подготвени и да не посягаме сляпо към „огъня”? Въпроси, въпроси…

Много наши сънародници признават, че са живели през годините на атеизма, осъзнават духовната си празнота и с това „оправдават” непрактикуването на вярата.

Голям камък за препъване на нашия народ по пътя на вярата е и неоправдано високото самомнение. Каквото и да каже духовникът, редовият номинален християнин си знае своето и за нищо не би променил поведението си. Това особено е осезаемо при опита за изкореняване на суеверията сред уж християните.

 

Имате ли виждане – как по-пълноценно да се проповядва Вярата сред нашите сънародници?

- Нека живеем живо, пълноценно и грамотно нашата вяра, да не превръщаме храмовете в обикновени „пунктове за раздаване на върба” и да не бъдем номинални християни, ходещи в Божия дом на колела само за кръщение, венчание и опело (у нас опелото в храма се е превърнало по-скоро в изключение). Имайки твърдото убеждение, че „човешката душа по природа е християнка” (Тертулиан) нека не се опитваме безполезно да „приспим” заложеното в нас религиозно чувство.

Нека се знае от нашите управници, че у нас вече има зачатък на духовно възраждане от макар и малко на брой съзнателни християни, проблемите на църковното ни общество се обсъждат и не остават незабележими. От значение е да бъде дадена гласност на тези екзистенциални проблеми и те да бъдат дебатирани. Необходимо е нашето свещенство, преживяло изпитанията на атеистичния режим да седне и опише претърпените страдания, за да може да остане живо за нас, по-младите, тяхното изповедническо свидетелство на вярата.

Неведнъж в стремежа си за духовно ограмотяване на влизащите в храма подчертавам необходимостта от активна християнска позиция и участие в църковния живот посредством редовно приемане на Св. Тайни. Получавал съм отговори: „А четете ли Киприанови молитви?”, „Аз се занимавам с алтернативна медицина, чакри и затова няма да сваля червения конец”.

Нужни са ни повече дела на вярата и по-малко формопоклонничество.

От друга страна ме боли за завършили богослов(к)и, които поради различни причини не са се реализирали в църковната сфера и животът им няма нищо общо с изповядването на християнската вяра. Те дори на църква не ходят, имат червен конец на ръката и вместо „Бог да го прости” казват „Лека му пръст”…

 

Имах един приятел, който оправдаваше хладните си отношения с Църквата с „попщината“…

- В нашето общество съществува голяма доза на недоверие по отношение на всеотдайността и жертвоготовността на духовенството. Поради това мнозина оправдават липсата на отговорно и ангажирано християнско изповядване с определени наши /на свещениците/ дела. Но оправдано ли е да не се обръщаме към Христос, заради някои човешки слабости на Неговите служители? Смятам, че съзнателните християни следва да правят разлика в поведението на духовенството и да не поставят всички под една шапка на „поповете”.

Нашата основна задача е да привеждаме вярващите към Господ Иисус Христос. Мнозина споделят, че познават този или онзи свещеник, а като ги попитам: „Христос приемали ли сте наскоро?” обикновено ми казват: „Никога”. Това е повече от красноречиво. Някои възприемат духовника, като любител на еди си кое хоби и се ограничават до там. В същото време оставят децата си некръстени, като обясняват, че те сами като пораснат ще си изберат вярата. В същото време тези родители посрещат фолклорно празниците, които неминуемо настъпват, без да чакат децата да порастнат.

Други оправдават неходенето на църква с това, че Христос бил в сърцето им. Това, видите ли, било достатъчно. Ами къде другаде освен в храма реално приемаме Тялото и Кръвта Христови?!

Всъщност, нашият основен проблем е, че се опитваме да водим християнски живот без Христос.

 /следва/


[1]Revista Lumea credinţei (Списание „Светът на вярата”), nr. 6 (131), iunie 2014, p. 32-38 

 

 

sa

 

Порталът "Гласът на България" е създаден с иждивението на Нина и Илия Чирпанлиеви, за упокоение на душите им.

 

12659614 1036633103064017 1199327596 n

abbort

halba