Гласът на България

Национален новинарски портал

 

 

 

   НАШИЯТ КРЪСТ   Издание за Вярата, Надеждата и Любовта

Споделете ме

Църквата винаги е възприемала войната като грях, докато светската власт я идеализира

armaПротоиерей Георгий МИТРОФАНОВ

Профанация и безпаметство

В днешно време не виждам нито желание за действително историческо увековечаване на паметта за войната, нито някакви опити да се

осмисли по християнски това събитие. Затова пък има опити да се говори за войната чрез дегустация на 150 „блокадни“ грама или, когато се отбелязва годишнината от края на блокадата в Санкт Петербург, чрез превръщане на част от Италианската улица в участък от обсадения град – само дето не са разхвърляли наоколо тела на покойници. Същинско кощунство, както и още един патологичен опит, при който на учениците се предлага да напишат съчинение във вид на писмо до бащата на фронта. Това говори за атрофия на всякакво нравствено чувство.

А не по-малко кощунствена е фразата „Можем да повторим“. Какво да повторим? Да погинат още десетки милиони ли? Понякога ми се струва сякаш мнозина наши съвременници са обзети от ужасяваща инфантилизация на съзнанието. И кой ако не Църквата най-вече трябва да извиси глас при тази толкова печална обществено-психологическа деградация.

Но първо въпросът трябва да се поставен по-широко – за нашата историческа памет. За съжаление, характерно за нашето общество е историческото безпаметство. Думите на Пушкин за това колко сме лениви и нелюбопитни не губят своята актуалност и днес. Вярно е, че в днешно време размислите и спомените за войната се усложняват от още две обстоятелства. Първо, трябва да признаем, че живеем в епоха на многобройни имитации, ролеви игри, всякакви реконструкции, които далеч не предполагат дълбоко, да не кажа християнско, но просто духовно-нравствено преживяване на това, за което говорим.

Не бих искал да кажа, че обществото е съставено само от лоши хора – то е съставено от равнодушни хора, които не се задълбочават в предлаганите им разнообразни ролеви игри. Дали ще е празникът на абитуриентите „Алените платна“ (традиция, свързана с романа на Александър Грин „Корабът с алените платна“ – бел. прев.) или годишнина от края на блокадата – все едно. Ритуално-атрибутивна имитация на памет – ето какво можем да кажем за подобни мероприятия. Те ни дават не толкова жив спомен за войната, колкото профанизират тази тема.

Пък и за какво увековечаване на паметта говорим в нашата страна, ако до ден днешен не просто не сме погребали, но дори не сме преброили жертвите на войната?

Данните за загубите във войната горе-долу могат да бъдат изведени от сведенията за личния състав, но загубите на гражданското население са неизвестни – тези убити не са отчетени в сведенията. А става дума за конкретни хора. Ние обаче някак успяваме да се гордеем дори със своите непълно преброени жертви!

И второто обстоятелство – има опит войната да се използва като обосноваване на тезата, че главните събития в руската история са били войни и главното събитие и в руската, и в световната история на 20. век е Втората световна война. Аз съм дълбоко убеден, че това е абсолютно нехристиянска гледна точка за историята като цяло и за историята на нашия народ. Според мен – говоря не като църковен историк, а преди всичко като свещеник – този подход, насаждан сега и в културните учреждения, и в разни исторически дружества, често споделян и от представители на Църквата, е напълно неприемлив.

Избор между един грях и друг грях

Забравяме, че Църквата винаги е възприемала войната като грях. И главната греховна същност на войната не е само в това, че тя предполага погазване на една от заповедите „не убивай“, която не се отменя нито в мирно, нито във военно време. Войната обаче винаги е изкушаваща, тъй като възниква мисълта, че като убиваш на война, извършваш не убийство, а благоугодно дело, подвиг.

rusПо време на война убийството получава определена оценка, която в едни или други обстоятелства го оправдава, вместо да признаем, че ужасът на войната е тъкмо в това, че човек избира не между „да съгреша“ или „да не съгреша“, а между по-голям и по-малък грях.

Само си представете: един мирен добър човек, който никога не е размишлявал за войната, надява против волята си военна униформа и е поставен в ситуация, когато трябва да убие някой непознат, с когото не е имал някакви лични конфликти, само за да остане жив. Ако не убиеш ти, ще убият теб.

Може ли убийството на друг човек да бъде оправдано със защитата на собствения живот? По принцип не може да бъде оправдано, но е възможно да гледаме на това като смекчаващо вината обстоятелство при покаяние. И по време на бойните действия хората разбират, че често техният живот зависи от действията на другарите им, затова братството на фронта е характерно за всички честни и порядъчни люде, независимо за коя армия се бият. Защитаваш не абстрактната родина, фюрера, вожда, президента, а своите другари, те пък защитават теб и това има нравствен смисъл, но не отменя същността – грехът си е грях.

Войната е противоестествена ситуация за човека от всяка гледна точка – някого може да пречупи за цял живот, както често се е случвало, а у другиго да събуди такива разрушителни страсти, които да го превърнат в убиец.

И ни един човек, който не е минал през този опит, не може да бъде сигурен какво ще се случи с душата му след войната.

Не подвиг, а престъпление

Във войната доминират не подвизите, а престъпленията – ето какво трябва да помним. И Църквата не познава понятието герой – „свръхчовек“ или „полубог“. Църквата познава единствено призванието на човека да бъде свят. А подвигът по време на война за разлика от престъплението (в миг от лицето на земята изчезва цяла воинска част, погубена с бомби и снаряди) може да бъде съвсем непретенциозен и не толкова ефектен.

Много харесвам един кадър от филма „Торпедоносци“ на Семьон Аранович, който разказва за действията на съветската морска авиация на Северния флот. По време на Втората световна война тя е понесла колосални загуби и командващият подразделението на морската авиация генерал, много добре изигран от Александър Филипенко, стои със свити рамене, угнетен, и издава заповед, осъзнавайки, че изпраща някого на смърт, а друг оставя жив. Какво е това? Това е подвиг – командирът притежава честността и мъжеството да осъзнае, че заради неговата заповед едни ще загинат, други може би ще останат живи, а трети осакатени? Но един нравствено развит и деликатен човек след това никога вече няма да може да живее леко и радостно.

А думата „подвиг“ като че отстранява всички проблеми. Определението за „военно престъпление“ в международното законодателство е достатъчно ясно, докато „подвигът“ и от юридическа, и от нравствена гледна точка е доста смътно понятие. И когато имп. Николай II награждава с ордени „Св. Георги“ офицера от кавалерията, бъдещия генерал П. Н. Врангел, за успешната челна атака в конен строй срещу немска артилерийска батарея, в резолюцията на заповедта за награждаването Господарят пише, че се надява ротмистър Врангел в бъдеще да не извършва подобни героични постъпки, тъй като при тази атака загива значителна част от ескадрона. Когато иде реч за човешки живот, границата между подвига и престъплението е много тънка…

А за какво трябва да се моли един свещеник, застанал пред войниците, които отиват на фронта, какво трябва да им каже? Да им каже: щом по волята на съдбата трябва да отидете на бойното поле, помнете, че убийството е грях и като извършите убийство, трябва да се покаете дори ако се озовете в ситуации, при които може и да е невъзможно да не извършвате убийство. И ако има възможност да не убивате, проявете милосърдие към падналия противник. Не причинявайте нищо лошо на цивилните, защитавайте другарите си. И само тогава ще преминете през това тежко изпитание и изкушение като истински християни.

Сега обаче бих искал да се върна към най-важното – грях, изкушение и, разбира се, най-голямо изпитание и нещастие за хората – ето това е войната. И когато някои свещенослужители казват, че по време на война се проявяват най-добрите човешки качества, това звучи толкова безнравствено, колкото и нашите популярни разсъждения, че страданията правят човека по-добър.

Страданията като цяло осакатяват човека. Дори когато доброволно избира за себе си тези страдания, той може да бъде смазан и разрушен от тях.

Безусловно различните хора в условията на война, както и в мирно време, се държат по различен начин. Но войната най-често провокира у хората най-лошите чувства и това трябва се знае. И от тази гледна точка е невъзможно да гледаме на войната като на основополагащо събитие в нашата история − та ние не сме диво номадско племе, нито канибалско племе, което живее като постоянно се сражава и убива някого.

В нашата история е имало събития и периоди не на разрушение, а на съзидание, имали сме култура, духовен живот. Може би това все пак е най-важната част от историята ни? Що се отнася до войната, за нея безспорно трябва да се говори, но честно, с опора върху основополагащите традиционни, както казваме, християнски ценности. И от тази гледна точка не бих могъл да разглеждам случващото се днес другояче, освен като гавра преди всичко с онези, което пострадаха в тази страшна война.

/със съкращения/

----------------------------------------------

Бел. ред. Предишната публикация на този текст е в „Двери.бг“; превод: Анна Георгиева

 

 

   Fluida

 

Порталът "Гласът на България" е създаден с иждивението на Нина и Илия Чирпанлиеви, за упокоение на душите им.

12659614 1036633103064017 1199327596 n


halba