Гласът на България

Национален новинарски портал

   НАШИЯТ КРЪСТ   Издание за Вярата, Надеждата и Любовта

Споделете ме

Един православен поглед към две популярни книги

rozmМартин РАЛЧЕВСКИ

Би било редно някой друг да напише следващите редове, защото като автор по презумпция не е красиво да критикувам чуждо творчество. Но тъй като вече повече от година

никой църковен общественик не реагира, реших, че няма повече да мълча.

Става дума за две изключително емблематични книги, които ще останат за дълго на предните стелажи на книжарниците. Това са „Стопанката на Господ“ на Розмари де Мео и „Възвишение“ на Милен Русков.

Искам в самото начало да поясня, че акцентът тук не е върху художествената стойност на въпросните произведения, защото от тази гледна точка те са добри. Дори бих казал – грабващи. Написани са талантливо и заслужено предизвикват читателски възхищения. Моят кратък коментар обаче не е предназначен за някой литературен сайт, в който суперлативите към тях се леят един след друг, но е за съвсем друг вид читателска аудитория – православните християни.

Господ Иисус Христос казва, че добрият човек от доброто съкровище на сърцето си изнася добро; а лошият от лошото съкровище изнася лошо; и добавя: „За всяка празна дума, която кажат човеците, ще отговарят в съдния ден: защото по думите си ще бъдеш оправдан, и по думите си ще бъдеш осъден (Мат. 12: 36 – 37). Оттук се вижда колко важно нещо са думите. И особено записаните! Затова е нужно да обърнем внимание не върху умелото боравено на авторите със словото, а върху посланието, което те оставят на читателите си.

Започвайки с „Господарката на Господ“ трябва да призная, че авторката е напълно права, че всеки чувствителен и добър човек, когато е далече от родината си, истински страда и се измъчва. Това е безспорен факт. Но, за съжаление, сякаш с тази емигрантска носталгична констатация до голяма степен приключва и истината в книгата. Нека се замислим над заглавието. То е толкова провокативно, че всеки нормален човек, в който има частица християнска съвест, би се възмутил. И с право! Кому е нужно да кръстиш едно животно, един козел, с името на Този, Който умря за човечеството на кръста! С името на Този, Който възкръсна от мъртвите, за да живеем ние. Със святото име Господ! Пояснявам – козелът на героинята се казва Господ! Това може би е добър търговски похват, но определено е проява на много лош вкус. Бог заповядва на човека: „ Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог, защото Господ няма да остави ненаказан оногова, който изговаря името Му напразно (Изх. 20:7). А авторката Розмари де Мео (българка с италиански произход), нарича едно безсловесно с това свято Име, което е и богохулство и светотатство. В един от основополагащите откъси от книгата се казва: ,,В старата народна вяра съществуват единадесет български повели. Църквата си е взела много от тях и ги е оплела в десетте си заповеди. Единайстата повеля гласи: ,,Почитай вярата всекиму, било тя чужда на твоята, че тя е най-скъпа потреба и право на всеки човек!“ Това, макар на пръв прочит да звучи донякъде логично, по съдържание е невярно и е в противоречие с християнската вяра. Църквата нищо не е взела от тези народни повели и отникъде нищо не е оплела, защото тя е съществувала много преди тяхната поява. Христос казва, че който не е с Него е против Него (Мат. 12:30). Е, как тогава е възможно да почиташ вярата на другия? Тук, разбира се, не става дума за оплюване на чуждата вяра, но за изповядване на Истината! Никой християнин не може да допусне дори, че будистите, мюсюлманите, юдеите, индусите, шинтоистите и т.н. имат нещо общо с Истината. Тогава за какво почитане на чуждата вяра става дума в книгата на Розмари? Христос ясно ни казва, че среден път няма. А авторката твърди обратното. Четейки тази книга всеки интелигентен човек не може да не си зададе и въпроса за нейния бог слънце. Според Розмари слънцето е бог! Според християните обаче това е смехотворно. Оттук следва и най-естествения въпрос – кой е истинския бог? Дали това е слънцето, което всъщност е само едно космическо тяло, или е Този, Който възкръсна от мъртвите – Господ Иисус Христос? И ако се вслушаме в съвета на авторката и започнем да се молим на слънцето, както ни призовава, какво би последвало? Въпросът, разбира се, е риторичен. Книгата показва също така колко суеверен продължава да е днешния българин. Древни божества, магически ритуали, заклинания, разкриване на стари тайни, загадки, мистериозни обичаи и повтарящото се послание, че християнството няма Божествен произход! Какво можем да добавим още освен, че, за съжаление, това е книга, която обругава и осмива Господ Иисус Христос и Православната църква. Това е книга, която отнема вярата и надежда на обикновения човек в Бога и с лека ръка го тиква във властта на поднебесните духове на злобата, за които говори Свети апостол Павел (Ефес. 6:12). Това е книга, която може да обогати и разшири познанията на читателя в областта на етнографията, народните обичаи, мистериите и старите вярвания по нашите земи, но неизбежно с това и да навреди на безценната му душа (Мат. 16:26).

Другото въздействащо литературно произведение, което също завладя мислите на хиляди българи е романът на Милен Русков „Възвишение“. По този роман бе направен и игрален филм. Признавам, че книгата е силна, думите си тежат на мястото, образите са реалистични, изтънчения хумор е на ниво, а сатирата и индиректната връзка от миналото с днешния образ на българина е превъзходна. Написана е на интересен предвъзрожденски жаргон, който днес не се среща. Безспорният талант на автора се усеща с пълна сила и затова той заслужено получава високата оценка на литературната критика. За съжаление, обаче, този талант не е използван за нещо добро. При внимателен прочит лесно се забелязва, че неговия оригинален подход всъщност е откровено подривен по отношение на националния ни идеал и на българската ни идентичност и история. Сигурен съм, че ако авторът беше подходил с добри намерения и любов към родината и църквата и бе приложил този успешен писателски подход към друга тема, която да е положителна и градивна, щеше да се получи истинска безценна художествена творба. Незнайно защо обаче той е избрал да критикува и да осмива онези, които положиха живота си за свободата на България. Разбира се, не е изключено да има и тъмни страни в образите на Левски, Ботев, Хаджи Димитър, Каравелов и другите борци за свободата на родината. Едва ли има човек на тази земя, който в даден момент от живота си да не е изпадал в малодушие, да не се е страхувал, да не е мразил и т.н. Никой не оспорва това. Но тук възниква принципния въпрос – нужно ли беше изобщо да се говори за тъмните страни на нашите герои? Затова, моля да ме извини талантливият автор, но цялата тази очерняща картина, колкото и да претендира за обективност, по-скоро прилича на преднамерено охулване на най-светото, което ни е завещала историята. Дори бих го оприличил на вид национално предателство, защото индиректното послание е подривно, а на моменти и съвсем антибългарско. Разбира се, това е така в очите на тези, които имат християнско самосъзнание и патриотични чувства. Обидна, ненужна и невярна е също така и прословутата протяжна реплика, която засяга религиозните чувства на всеки християнин по отношение на монашеството в онзи период по нашите земи: „Това не са... монаси, а... манафи!“ За тази книга би могло да се напише много и няма как да се анализира такъв обемен труд в няколко изречения, затова само бих си позволил да попитам – кому беше нужно всичко това? Какво беше посланието на автора? Неговото историческо завещание? Тези ли са мислите и чувствата, които той желае да предаде на читателите и които копнее да живеят и след неговата кончина? Защото написаното слово никога не се губи. Това ли, че сме народ от страхливци и предатели? Или може би, че е настъпило времето да развенчаем националните си герои? Че вече можем, без капка свян, да наругаем и нашата света Православна църква, която ни е избавила и спасила от безкрайно много перипетии и неволи през вековете? Разбира се, въпросите тук, както и при „Стопанката на Господ“, са риторични.

Цялото това несъответствие между литературното слово и словото на Духа обаче не може да бъде усетено и разбрано от душевния човек, т.е. от този, който не вярва в Бога и не изпитва любов към Него. За тази разлика и неразбиране между двата типа хора ясно говори Свети апостол Павел: „ Душевният човек не възприема онова, що е от Божия Дух: за него това е безумство; и не може да го разбере, защото то се изследва духовно (1 Кор. 2:14).

Накратко казано, от литературна и художествена гледна точка, това са две завладяващи и интересни книги! Но, от християнска и духовна гледна точка, те са подвеждащи и душепагубни!

 

 

sa

 

   Fluida

 

Порталът "Гласът на България" е създаден с иждивението на Нина и Илия Чирпанлиеви, за упокоение на душите им.

lo

12659614 1036633103064017 1199327596 n


halba