Гласът на България

Национален новинарски портал

   НАШИЯТ КРЪСТ   Издание за Вярата, Надеждата и Любовта

Споделете ме

Сега у нас вече имаме нова ситуация – има желаещи да учат Религия, но няма учители

krestПолина СПИРОВА

Този сюжет е достоен за перото на Чехов. Тази героиня би могла да се нареди до трогателните образи и съдби, описани от руския писател… Тя е учителка по Религия в

България и от съдбата ѝ не се интересува почти никой. В началото на учебната година по традиция тя тича от училище в училище, от детска градина в детска градина и убеждава родителите в ползата от предмета, събира декларации за съгласие децата им да учат Религия, уверява ги, че ще научи отрочетата само на добри неща. За родителите тя е персонификация на вярващия човек, на посветилия се на християнската просвета, зад нея те подсъзнателно предполагат, че стои Църквата като подкрепа и гарант за нейната дейност.

Преди всяка среща с родителите учителката по Религия се подготвя старателно: събира всичките си сили, подтиска умората, разочарованието, самотата, бедността и безсилието, които я гнетят ежедневно. Пред родителите тя е мотивирана, енергична, позитивна. И така във всяко училище, във всеки клас… Докато една вечер, тичайки между две родителски срещи, забелязва, че единствените ѝ обувки са се скъсали – подметката се е отделила от горната част. Поправяни са много пъти, вече няма как. Спира, трудно ѝ е да ходи така, спъва се, а как ще изглежда в очите на родителите, които я чакат в поредната детска градина? Да се откаже от тази среща? Друга няма да има, никой няма да се сети да предложи на родителите Религия до следващата учебна година... Продължава със свито сърце…

Но Бог се намесва в тази критична ситуация. Директорката е наредила всички да влизат с калцуни на краката в детското заведение, за да се пази чистота. Какво облекчение за учителката! Тази божествена заповед я спасява и тя добива нови сили за срещата със скептицизма на родителите.

Тази учителка (а и много други) от двадесет години преподава Религия и вероучение в различни училища и храмове. Без заплата, без осигуровки, без здравни застраховки. Всяко посещение при лекар (а те са все по-чести) трябва да заплаща в брой. Доходът ѝ от мизерно хоноруваните часове на месец не надминава 350 лв., пенсия няма как да дочака...

Всеки здравомислещ човек ще попита: защо тази жена (и други като нея) си причиняват това?

Тя е убедена в ползата от своята работа, смята я за свой дълг. Тя намира потвърждение на това убеждение в редките срещи с църковната власт, когато чува браво и дерзай, и обещанието, че от догодина църковните чиновници ще измислят нещо, за да получава някаква заплата за труда си. Така година след година... Но щом се приберат в топлите канцеларии на митрополията, чиновниците мигом забравят за учителката. Сякаш никога не са чели думите св. ап. Яков: „Ако един брат или сестра са голи и нямат дневната храна, а някой от вас им рече: идете си смиром, грейте се и насищайте се, пък не им даде, що е потребно за тялото, – каква полза?“ (2:15-16).

Такава цена ли трябва да се плаща, за да си учител по Религия и преподавател в прицърковна школа? Кой следва да се грижи и подкрепя тези просветници? Кой има полза от тяхната работа и служение? Църквата, без съмнение.

Реално учителите по Религия и по вероучение са тези, които подготвят почвата в детски души (а понякога и на техните родители), за да приемат (евентуално) те един ден семената на божественото Слово, да потърсят в Църквата утеха и спасение.

Но все по-малко учители приемат работата си като служение, защото голяма част от тях не срещат подкрепа от страна на Църквата. Тогава се засилва усещането за самота, изоставеност, безсмислие на усилията. А това служение заслужава подкрепа. Но реална, не на думи, не само с послания и височайши посещения на концерти и награждавания на конкурси.

Църковното ръководство смята, че е взело решения, с които тези въпроси са уредени: заплатите на учителите по Религия се плащат от МОН, хонорарите на преподавателите в прицърковните школи да се плащат от енориите... Но организацията и подкрепата на религиозното образование в енориите и училищата не става с едно-две решения, които често в практиката са неприложими. Те изискват голяма и реална ангажираност на митрополита с просветното дело. В някои митрополии въпросът със статута и заплащането на учителите донякъде е уреден (понякога и благодарение на кметове), но в повечето – не.

Сега у нас вече имаме нова ситуация – има желаещи да учат Религия, да посещават неделни училища за деца и възрастни, но няма учители.

Затова въпросът със статута на учителите по Религия и тези в прицърковните училища е повече от актуален и отлагането на неговото решение от Църквата води до задълбочаване на проблема. Тези, които днес искат да се ограмотяват религиозно, но няма кой да ги учи, утре вече ще са далече от Църквата. Тези, които днес имат сили и желание да са учители по Религия и вероучение, но никой не се интересува от тях, утре ще си намерят по-добра и спокойна работа, в която ще ги ценят и подкрепят. И разбирате кой ще загуби от това. Но най-доволни от това ще са църковните чиновници, защото никой няма ги безпокои за нищо чак до пенсия.

Да не си затваряме очите пред реалността: скъсаните обувки на учителката по Религия са напълно реална история, но и алегория на нашата църковна мисия...

-----------------------------------------------------

Бел. ред. Първата публикация на този текст е в „Двери на Православието“

 

   Lema BG

 

Порталът "Гласът на България" е създаден с иждивението на Нина и Илия Чирпанлиеви, за упокоение на душите им.

12659614 1036633103064017 1199327596 n


halba