Гласът на България

Национален новинарски портал

   НАШИЯТ КРЪСТ   Издание за Вярата, Надеждата и Любовта

Споделете ме

Благодатният старец Георги Калчу си спомня за издевателствата в комунистическите затвори на Румъния

krustНАШИЯТ КРЪСТ

Радостта на празника Рождество Христово винаги се е усещала, независимо от външните обстоятелства или от социалните условия. Както в големите концертни зали, така и по малките улички на града, във величествените катедрали и в тесните монашески килии, в царските палати и в схлупените бедняшки къщи, пред камината или в ледените тъмници - вестта за раждането на Божия Син обикаля света,

укрепвайки слабите и оживявайки отчаяните сърца.

В съвремието, консуматорският дух ни шепне в ухото, че за да посрещнем Коледа имаме нужда от толкова много неща! Но нека си спомним в тези благословени дни как политическите затворници са посрещали Рождество, как истинската светлина на Коледа е озарявала душите им… Ето и част от спомените на благодатния старец Георги Калчу, които показват как Христос може да се роди в сърцето и на най-лошия човек...

„Преместиха ме в Аюд. Това е стар, много стар затвор с много лоши условия. Бях изолиран в една килия, съвсем сам, за седем месеца. През целия период не видях никого освен надзирателите.

Не чух нито дума, освен техните обиди.

Бяха инструктирани да ме обиждат непрестанно. Понякога ме биеха, но не твърде лошо. Бях свикнал с това. По-лошото бе, че бяха научени да ме удрят в най-чувствителните места на душата ми: да ме обиждат като свещеник, да ругаят Иисус Христос, да ми се подиграват докато се моля: защото аз се молех непрекъснато. Постоянно ме тормозеха, за да не ми дават възможност да се моля съсредоточено. Забравих да кажа, че килията нямаше прозорци, нямаше светлина. Нощем светлина влизаше от коридора, но съвсем нищожни лъчи. Живеех в полумрак.

Беше ми назначен нов надзирател. Той беше началник на комунистическата организация в затвора. Беше много лош човек. Не бях виждал толкова лош човек. Наистина: смятам, че беше бесноват, защото знаеше точно къде да ме нарани – имам предвид с думи, като ме обижда. През живота си никога не съм бил така унижаван както от този човек. Той бе прост човек, без никакво образование; но дяволът го подучваше как да ме удря в душата ми, във вярата ми, там, където бях най-чувствителен. Когато той беше с мен, беше като ден в ада. С дяволско постоянство той ме смущаваше всеки път, когато се молех, когато служех литургия, когато бях вглъбен. Знаеше точно кога да дойде, дори ако вървях в килията. Знаеше кога се моля. Дяволът знаеше, че общувам с Бог. Винаги ме смущаваше.

Казах ви, че получавах филия хляб. Беше за цял ден – в действителност за два дни. Така че, когато получех филия хляб в петък, запазвах малко парче за литургията в неделя.

Случваше се от време на време надзирателите да влизат в килията, за да я претърсят. Беше традиция. Не намираха нищо: нямах нищо в килията освен вода, кофа вместо тоалетна, дървена дъска изправена до стената (нощем ми служеше за легло, но през деня я изправяха и нямах право да я ползвам), една възглавница и нещо като одеяло (даваха ми ги нощем, сутрин ги прибираха). Всичко бе видимо, така че претърсването се правеше само за да ни тероризират и унижават. Бяха десет или дванадесет надзиратели; изпълваха коридора, а ние трябваше да се събличаме и да стоим голи пред тях. Бях много кльощав поради ситуацията и те си правеха всякакви шеги, за да ме обидят. „Вижте го“ казваха „този е човек Божи. Вижте го, този искаше да свали Чаушеску от власт.“ И т.н. Да стоиш 10-15 минути пред тях напълно гол – това беше възможно най-унизително и те го знаеха.

И така, веднъж месечно идваха в килията ми да ме унижават. Възползваха се от ситуацията, за да конфискуват всичко в килията ми. Парче въглен или парче хляб – каквото и да намереха – не ми бе позволено да го държа в килията. Една събота конфискуваха парчето хляб, което пазех за литургията, така че на следващия ден нямах възможност да служа литургия. По това време на смяна беше именно този особено лош надзирател, когото описах. Имах нужда от литургията, защото тя бе върховната утеха за душата ми. Отслужването ѝ ми даваше духовни сили за следващата седмица. Без литургия тази неделя означаваше, че оставам без нищо, без никаква подкрепа. Помислих си, че ще е добре да помоля надзирателя за парче хляб, но

знаех, че е бесноват и бях сигурен,

че няма да получа нищо от него.

През следващите два или три часа претеглях последствията от това да поискам хляб спрямо последствията от това да не поискам и да не мога да служа литургия.

Накрая почуках на вратата. Обикновено, ако почукаш на вратата, надзирателите не отговаряха. Караха те да чакаш един час. По тази причина избягвахме да чукаме на вратата. По време на този час, когато чакаш отговор, умът ти започва да си представя какво ще се случи, тъй като надзирателят може да повика други надзиратели, за да дойдат в килията ти и да те пребият, задето си почукал на вратата. Или двама или трима от тях може да дойдат в килията ти, да те обиждат и да я претърсват и т.н. и т.н. Умът ни се се превъзбуждаше до такава степен през този час, че изглеждаше по-добре да ни изтезават, отколкото да чакаме.

Душата ми толкова се измъчи от въображението ми, че страшно съжалих, че съм почукал на вратата. След един час надзирателят отвори процепа на вратата и попита какво искам. Казах:

- Господине, моля дайте ми парче хляб, защото искам да отслужа литургия.

Погледна ме сякаш съм луд! Разбирате ли, той е бил надзирател може би двайсет години, хиляди затворници молят за хляб, защото са гладни. Но да помолиш него – човек бесноват – за хляб, за да отслужиш литургия: това беше напълно ненормално. Той ме погледна, затвори процепа и си тръгна. Бях много нещастен и въображението ми отново започна да работи;

наистина, изглеждаше, че това е краят на живота ми.

Тогава, след като мина още един час, той дойде и ми даде хляб. Даде ми цяла филия – не малко парченце, а цялата ми дажба за деня. Не можех да повярвам. Държах хляба в ръката си и не бях сигурен – може би това беше въображението ми. Бях много щастлив. Отслужих литургия и надзирателят не ме прекъсна нито веднъж. Целият коридор – цялата секция – бе напълно тиха. Никога не бях имал такава литургия! Наистина, усетих присъствието на Бог, усетих присъствието на Христос. Малката салфетка ми беше антиминс. Още я пазя. Бях толкова щастлив. Молех се за него. Късно следобед, преди да дойде следващата смяна, той дойде отново. 

- Отче, – това беше първият път, когато се обръщаше към мен с „отче“ а не с пренебрежителното „попе“ – не казвай на никого, че съм ти дал хляб. Ако шефът ми разбере, това ще е краят ми.

- Как можеш да си помислиш това! – казах му. – Ти си Ангел Господен, който донесе в килията ми Тялото Христово. Ти отслужи литургията с мен! Ти си като свещеник.

Оттогава, той никога не ме обиждаше и по време на неговите смени имах най-много време да се моля и дори да отслужвам литургия.

Така че, виждате чудото. Не съм молил Господ да извърши това чудо за мен. Най-голямото чудо, което Господ извърши, докато бях затворен, беше чудо на сърцето: не да разбие вратата и да ме освободи, не да изпрати Своите ангели да летят в килията ми, а да промени сърцето на моя мъчител. Няма по-голямо чудо от това…

 

 +++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++

otec Отец Георги Калчу е роден на 23. ноември 1925 г. в с. Махмудия (Северна Добруджа) в многодетно семейство с единадесет деца. След създаването на Българската екзархия в 1870 година, българите от Махмудия молят Тулчанската българска община да им съдейства, за да бъдат приети под върховенството на Екзархията и да им се пратят български свещеници. До 1940 година в селото има българско население, което се изселва в България по силата на подписаната през септември същата година Крайовска спогодба. Така че, вероятността отец Георги Калчу да е с български корени, е много голяма.

Той умира през 2006 година; съгласно неговата воля е погребан в гробището на манастира „Петру вода” в Карпатите. На 16. ноември 2013 година тялото на о. Георги е ексхумирано и се установява, че е нетленно и благоуханно. Съгласно завещанието на отеца, тялото му е повторно положено в гроб.

 

   

   Lema BG

 

Порталът "Гласът на България" е създаден с иждивението на Нина и Илия Чирпанлиеви, за упокоение на душите им.

lloonnm

12659614 1036633103064017 1199327596 n