Гласът на България

Национален новинарски портал

   ГЛАСЪТ НА МАКЕДОНИЯ

Споделете ме

Според управниците-сърбомани в Скопие, българите закусват с македонци

69/продължение/

Крачим по улиците на Щип, търсейки български следи. Всъщност, искаме да намерим родните места на големите войводи на ВМРО Тодор Александров и Иван Михайлов. Спираме трима около 40 - 45-годишни минувачи, които вдигат рамене.

-  Отдека сте? – питат.

-  От България... – отговаряме.

 

-  Ааа! Как е, харно ли е тука?

- Много е харно! – отвръщам им аз, искрено.

- Ааа, ама и в Бугария е убаво! – връщат ми комплимента мъжете.

Тъй, с питане до Цариград се стига. И ние откриваме най-после мястото на родната къща на Ванче Михайлов. Той е роден на 26 август 1896 тука, в Ново село, което вече е квартал на Щип. Завършва с отличие гимназия в Скопие през 1915 година и сръбските окупатори му предлагат да учи в който си избере белградски университет. Само че Иван избира да отиде на фронта, и да воюва в състава на българската армия. След войната става личен секретар на вожда на ВМРО Тодор Александров. А след неговото убийство през 1924 година се налага като безспорен лидер на Организацията. Умен и хладнокръвен, той методично ликвидира убийците на Александров и разгромява левицата. Михайлов се заема с всички сили да неутрализира съветското (болшевишко) влияние, проникващо в македонското освободително движение чрез Вътрешна македонска революционна организация (обединена). В цяла Македония под негово ръководство на практика се подновява

нелегалната борба срещу сръбската и гръцката власт,

които издевателстват на българите в Македония. ВМРО извършва редица нападения на полицейски участъци, военни обекти, минира мостове, взривява жандармерийски станции и складове, прави динамитни атентати по ж.п. линии. Освен това, наказва със смърт и лично отговорните властимащи лица за провежданата антибългарска асимилационна държавна политика.

След Деветнадесетомайския преврат през 1934 година в Царство България новото правителство взема решителни мерки за прекратяване на дейността на ВМРО в страната. В началото на септември Ванче Михайлов и жена му Менча Кърничева са принудени да емигрират в Турция. Там ги заварва новината за Марсилския атентат, при който Владо Черноземски застрелва югославския крал Александър. Сърбите, разбира се, съзират в атентата дългата ръка на ВМРО и в знак на безсилна ярост разрушават до основи родната му къща в Ново село.

Ето ни и нас на това историческо място – само че вместо къща сега там се издига един трафопост. После си давам сметка, че това е страхотна метафора! И възможно най-красноречивия паметник на тази противоречива личност - оплискана с много кръв, но и заредена с високоволтова, неоспорима любов и преданост към българщината!

От трафопоста, на който някой е надраскал ВМРО-ДПМНЕ, тръгваме нагоре по стария сокак на Ново село. Тъжната ирония е, че улицата е кръстена на Кръстьо Мисирков – учителя от Карлово и платен сръбски агент, който върши много мръсна работа по пропагандирането на македонизма в началото на ХХ век... По-късно, през 1913 година по време на Междусъюзническата война пише в Русия свой дневник, в който признава, че се чувства „македонски българин”. През 2006 година въпросният дневник бе открит случайно в един софийски антикварен магазин и удари най-звучната плесница на

съвременните шамани на македонизма край Вардар...

В горния край на улицата срещаме едно младо момиче, което питаме за къщата на Тодор Александров. Девойката ни повежда обратно, за да ни покаже някаква паметна плоча за големия войвода. Отделя ни близо 20 минути, за да ни доведе до един каменист баир, където трябвало да е паметникът. Така и не я откриваме тази паметна плоча, но сме повече от доволни от любезното и топло отношение на тази млада щипянка. Накрая момичето ни показва друга „забележителност” – точно срещу трафопоста на Ванче Михайлов се строи една богаташка двуетажна къща във „възрожденски” стил; оказва се, че това е къщата на премиера Никола Груевски, чиято майка е от Щип. В следващия момент смрачилото се небе затрещява и ние се скриваме в опела, докато се извали пороят на лятната буря...

Още не са се оттекли мътните дъждовни потоци по улиците, когато стигаме до черквата в Ново село. Тя е забележителна и с това, че в двора и е бил погребан известният войвода Христо Чернопеев, дал живота си за освобождението на Македония от сръбското робство. На юг черквата граничи със старото училище, в което е учителствал навремето Гоце Делчев; пред училището има негов паметник, но макетата не искат да си спомнят, че Гоце е бил учител по... български език!

След голямо търсене, най-после откриваме на един хълм старинния параклис, пред който е гробът на друг войвода – Михаил /Мише/ Развигоров. Интересното за него е, че той е учил в Казанлъшкото педагогическо училище през 1893-94 година. Върл защитник на българщината от сърбоманските попълзновения, през 1907 загива в сражение с турците в покрайнините на Щип. Почивай в мир, войводо!

На сутринта, след обилната закуска в хотела поемаме обратно към България. Следим внимателно за отбивката за град Пробищип, тъй като натам е

пътят за древния Лесновски манастир.

След около 25 км и изкачване по тясното планинско пътче – ето ни навръх Лесновската планина. Оттук се открива страхотна панорама към долината. Още един километър и стигаме манастира в покрайнините на село Лесново. Обителта е известна с просиялия там български светец св. Гавриил Лесновски.  Преподобният Гавриил, заедно със св. Йоаким Осоговски и св. Прохор Пшински са тримата велики западнобългарски светци - следовници на рилския пустинножител св. Иоан Рилски. Св. Гавриил е роден е в с. Осиче, Щипска епархия през ХІ век. Произлиза от семейството на богати родители българи и получил добро образование. Когато станал на възраст, родителите му го сгодили за невяста от добър род. Скоро обаче годеницата му умряла. Тогава той постъпил в манастир и приел монашество. С наследството, което получил от родителите си, Гавриил построил манастир с църква на името на св. Архангел Михаил в Лесновската планина. Преподобният отец събрал монаси, поставил им игумен, а самия той се уединил в планината на пустинножителство и мълчание, като се подвизавал така 30 години. После се завърнал в своя манастир, където се представил пред Господа на 15 януари... 30 години след смъртта на преподобни Гавриил неговите нетленни и чудотворни мощи били извадени от гроба и положени в храма за поклонение. Дълги години при тях се извършвали много чудеса. През ХІІІ век те са пренесени в българската столица Велико Търново и били положени в църквата "Св. Апостоли" на Трапезица. След турското нашествие в България, обаче, следите на светите мощи на преподобния Гавриил Лесновски се губят...

Понастоящем манастирът е стегнат безупречно, а в него се подвизават 8 монаси начело с игумена отец Дамаскин. Той ни разказва за историята на обителта, купуваме си по една икона на св. Гавриил и шишенце с манастирска ракия, щракаме с фотоапаратите кадри за спомен и поемаме обратния път...

Когато на хоризонта се показва силуетът на Кочани, свиваме вляво от пътя. Няма как – решили сме да си купим от прословутия кочански ориз, пък и да похарчим денарите, които сме обменили. Аз за пръв път влизам в нашия побратимен град и съм приятно изненадан от спретнатия му вид. А коритото на рекичката, която тече през центъра, е оформена като истински парк – и ние си мислим, че и нашата Стара река би могла да се превърне в подобна декоративна зона за отдих. Въобще, всички сме въодушевени и сме на мнение, че протоколните братски отношения между Казанлък и Кочани трябва

да се активизират максимално и да се изпълнят със смисъл.

Като в общуването трябва да се включат не само общински съветници и хора от администрацията, но и обикновеният народ: учители и ученици, музейни работници и библиотекари /между другото, кочанската библиотека също се казва „Искра”!/, артисти, танцьори, поети, читалищни дейци, журналисти... Целта е да се опознаем, да изпием заедно известно количество бира /малолетните – лимонада или от тамошната „газоза”/ и да разберем, че говорим на един и същ език и че има толкова много неща, които ни свързват. И да покажем на братовчедите от Вардарско, че ние, българите, не закусваме с македонци /макар че там още стоят по къщите плочи в памет на Еди-кой-си, убит от „бугарскиот фашистички окупатор”/...

Напускаме Кочани и Делян дава газ към границата. Изкуствената граница, разделяща един народ надве. Напомпани сме от впечатления; приятно сме изненадани от топлото отношение на обикновените хора, като разберат, че сме от България. Но сме склонни да разберем и комичните гърчове на управляващите политици с тяхната „антиквизация”. Ами представете си, че Никола Груевски и компания признаят: „Добре де, не сме македонци, ами сме си българи”... Какво ще стане тогава – нали целият този управляващ елит ще остане безработен, ако Вардарско се обедини с България?! Е, от нас да мине - ние в опела сме великодушни и се спираме на варианта Македония и България да се обединят под формата на федерация. Тогава всяка от съставните държави ще си запази парламента, нека да има работа и за груевци...

Минаваме ГКПП Логодаж, но в нас вече е узряла нова идея. Да инициираме създаването на Дружество за приятелство „Казанлък – Кочани”. Ще го направим ли?

Петър МАРЧЕВ

 

   Fluida

   Lema BG

12659614 1036633103064017 1199327596 n

Времето в Битоля

Битоля
Битоля - Температура: <b/>12°C
Слънчево
Температура: 12°C
Усеща се като: 12°C
Вятър: север
Сила: лек полъх, 2.2 m/s

Времето със sinoptik.bg

Времето в Охрид

Охрид
Охрид - Температура: <b/>13°C
Слънчево
Температура: 13°C
Усеща се като: 13°C
Вятър: североизток
Сила: лек полъх, 2.1 m/s

Времето със sinoptik.bg

Времето в Скопие

Скопие
Скопие - Температура: <b/>15°C
Слънчево
Температура: 15°C
Усеща се като: 15°C
Вятър: запад
Сила: лек полъх, 1.7 m/s

Времето със sinoptik.bg

halba