Гласът на България

Национален новинарски портал

  ШЕСТОДНЕВ    Литературна зона свободна от словоблудство!

Споделете ме

4Петър МАРЧЕВ

Ооо, твърде похвално е това, че сте чували за романа „Трикракото куче” на Мария Станкова. Аа, дори някои са го прочели? Супер! Аз не съм го чел, но за сметка на това познавам лично авторката, която е родена в Бургас и се е учила да свири на виолончело в Плевен.

После на 40-годишна възраст прописала стихове и романи. Срещнах Мария Станкова в самия край на второто хилядолетие /от новата ера/ в редакцията на вестник „Литературен форум”. Наскоро бях прочел неин криминален разказ и си я представях като 27-годишна, с късоподстригана тъмна коса, иронична възпитаничка на специалност „културология” на Софийския университет, да речем. И задължително с очила с диоптър, с черни правоъгълни рамчици… Но стиснах топлата ръка на една приятно пухкавичка, дългокоса, внушаваща доверие дама на видима възраст /ако се плъзнем по параболата на хиперболата/ малко над 30-те. „О, но това е самата Мария Станкова”, казах с усмивка. Тя също беше чувала за Петър Марчев... /Спирам обаче дотук с увода, защото усещам, че историята ми заприличва на разказ от Стефан Кисьов. Него също го познавам, но ще ви го опиша в друго четиво, обещавам./

И така – трикракото куче в нашия случай е една трикрака котка. Маца беше симпатична, беличка като лански сняг писана. Беше майка-първескиня, когато попадна под гумите на една кола. Премазаната и лапичка на задния десен крак скоро окапа и тя остана инвалид. Куцукаше нагоре-надолу, мяукаше жалостиво, но успя да отхрани трите си невръстни котенца. От всичко на света бай Стамбо мразеше най-много котките – ама котка да не види! Защото като дете се заразил с котешка тения и го оперирали един-два пъти в болницата в Хасково. Оттогава беше обявил война на котешкото племе. Наричаше ги „бълхарници”, замеряше ги с камъни, връзваше им тенекии за опашките, залагаше им капани за порове. Ожесточи сърцето си. Разправят, че веднъж като младеж даже залял една котка с газ и я запалил, но тя от зор се навряла в плевника на съседите и станала голяма беля… После се оженил, родили им се две деца. Но жена му се разболяла от карцином и се споминала набързо, само на 36 години. Стамбо не можал да я прежали и така и не повторил. Отгледал сам сина и дъщерята, изучил ги, задомил ги. Като се пенсионирал, искало му се да поработи още, за да може да помага на децата. Обаче взели да го въртят ставите на краката. Хеле тия горните, тазобедрените – най-много. Коксартроза. Тъй му рекли докторите. С лекарства и без лекарства – все тая. Синът му донесе от града две патерички-канадки – и бай Стамбо закуцука из селото. Дъщерята пък му беше донесла някакви църковни книги, да се развлича. Чете той, чете, пък по едно време каза: „Не, няма Бог!” Недей приказва тъй, тате, че е грехота – смъмри го щерката. Ами ако има Господ, и ако той наистина е милостив, както пише, защо ми дава цял живот само мъки и страдания, възропта Стамбо…

Старецът едва креташе по пътечката през градината, когато съзря трикраката Маца. Вай, горкото хайванче, изпъшка бай Стамбо и не усети как трупаната с десетилетия омраза към котките се изпарява от сърцето му. Натопи парче хляб в блажната си гозба и я нахрани. Оттогава трикраката котка стана най-добрият му приятел. Ела, колежке – викаше я той. И докато Маца мъркаше доволно в скута му, той и разправяше колко хубаво са си живели с Недка, как дума напреко не са си казали никога. А със децата си не можеше да се нахвали. Понякога я питаше как мисли – дали пък няма наистина и друг живот, подир гроба? Тъй, тъй, сигурно си права – съгласяваше се той – щото и аз си мисля, че тая обич, дето я имахме с Недка, не може да изчезне току-така, в нищото…

Веднъж, като се връщаха двамата от хлебарницата, един помияр налетя на Маца и взе да я дави на убиване. Бре! – сепна се Стамбо и посегна да удари побеснялото куче с патерицата си. Ама как се извъртяха патравите му крака и той се сгромоляса на пътя. Чу само как нещо изхрущя и го заболя много, ама много…

Счупил си ябълката, дядо Стамене… - каза докторчето, като видя рентгеновата снимка. – Сега трябва лежане, и да не мърдаш много-много…

Дъщеря му си пусна болничен и дойде на село да го гледа. Синът и той прескачаше с колата през ден, през два. Добри си му бяха децата, човечни – радваше се бай Стамбо в себе си. И макар да знаеше, че счупена ябълка на неговите години все едно няма да зарасне, беше му леко на душата. Нахрани ли колежката, Райне – питаше час по час дъщерята. Една сутрин пък я посрещна с новината, че нощес идвала майка им и казала, че го чака…

Беше неделя. Април се беше преполовил и зеленината превземаше двора на къщата. Райна бе ходила до смесения магазин за памперси и сега внимаваше да не настъпи по пътеката изпълзелите след снощния дъжд охлюви. Когато влезе в стаята, баща и я повика с ръка. Тя се наведе над него, хвана го под мишниците и го издърпа нагоре. Забеляза, че в ъгъла на едното му око се е спряла сълза; избърса я и погали татко си по небръснатата буза.

Има… има Бог… - прошепна Стамбо и главата му клюмна на една страна. А на устните му се кротна едва забележима усмивка. 

-----

от "Извънземното от Долна Митрополия", ИК "Сиела"

 

   Fluida

   Lema BG

12659614 1036633103064017 1199327596 n

Стихотворения

Made in BALGARIQ
Сряда, 05 Февруари 2020
article thumbnailПетър МАРЧЕВ               Кубрат се бие - за България уж,                                                          но за бели парици. Аспарух портокали бере -                                              там, нейде край град Ница.   Тервел сарацини вкарва в Европа                                                            /300 евро парчето/. Крум краде луксозни коли в...
Повече в: Стихотворения  

Магазинче за душата

article thumbnailБарабанистът на легендарния „Цепелин” Джон Бонъм се пробужда в лудницата, за да разбере, че истинското му име е Иван Бонев... Рейнджър застрелва неволно свой колега в Камбоджа; укривайки вината си,...

halba