Гласът на България

Национален новинарски портал

  ШЕСТОДНЕВ    Литературна зона свободна от словоблудство!

Споделете ме

(по действителен случай)

Пламен се роди през студения декември на 1979-та във Враца. Израсна обаче в Стара Загора. Беше живо и будно момче. Тичаше по прашните улици на един от панелните комплекси в града и мечтаеше за подвизи и приключения. Годините бяха тежки. Родители му трудно свързваха двата края и понякога бяха тревожни. Това смущаваше Пламен и тогава той ги гледаше тъжно с големите си, невинни очи. Скоро обаче забравяше за това и пак поемаше, яхнал пръчка или седнал на лагерната си количка, по градските улици.

Бъдещето му носеше куп неизвестни, но той нямаше как да знае това.

Беше около десет годишен, когато във въздуха замириса на промяна. Като на шега, една вечер съобщиха по телевизията, че първият човек в държавата подава оставка. В очите на родителите му се появи блясък. Този блясък се появи в очите на милиони българи тогава.

Следващите години бяха динамични и емоционални. Трудностите се увеличиха, но заради заряда от станалите промени се изнизваха някак неусетно. Настъпи краят на века. Забраненият западен свят беше вече достъпен. Хората повярваха, че щастието е реално. Десетки хиляди се редяха пред посолствата за визи. Самолетите с емигранти започнаха да излитат.

Една зимна вечер, връщайки се от работа, изтощена от умора, Антоанета – майката на Пламен – седна пред тихо работещия телевизор и заяви, че вече не издържа.

„Животът е твърде кратък, за да го изживее човек в недоимък и стрес“, разсъждаваше тя.

Бащата на Пламен я подкрепи. И така, от дума на дума, стигнаха до кардинално решение: да емигрират. Антоанета обаче бе премислила всичко предварително. Тя планираше да започне собствен бизнес. Имаше опит в прането, гладенето и химическото чистене. Мъжът й умееше да поправя автомобили. Пламен, междувременно, бе завършил техникума по електротехника в града и вече имаше занаят. Имаше си и годеница.

Нещата сякаш се подреждаха естествено.

През пролетта на 2005 година багажът бе събран и семейството отлетя за Англия да търси така жадувания по-добър живот. С тях замина и Ваня – годеницата на Пламен. Тя бе красавица, с интелигентно излъчване и добро сърце.

Скоро находчивостта на Антоанета даде очаквания резултат. След като отвори  пералня и бизнесът бързо потръгна. Само месец по-късно нещата се подредиха и за останалите. Пламен бе нает за електротехник в добра английска компания. Баща му се подреди като работник в автомонтьорски цех. А Ваня като продавачка в магазин за дрехи.

Годините се занизаха безгрижно.

Животът бе труден, но им се усмихваше ласкаво.

Неусетно Пламен бе навършил тридесет и една. Като грижовна майка, Антоанета започна да го подканя, че е време да се задоми. Пламен така или иначе вече бе узрял за решението и не му трябваше смелост, за да поиска ръката на Ваня. Любовта между тях бе преминала през добро и лошо. Те се познаваха отдавна и се обичаха чисто и истински.

В навечерието на Коледа на 2011 година двамата решиха да сключат брак идното лято.

Новата 2012 година настъпи и те символично започнаха да броят дните до тържествения момент. Междувременно си намериха самостоятелна квартира, в близост до къщата на родителите на Пламен, и се отделиха.

Новото начало бе положено.

Беше събота, 19-ти май, двамата отидоха до Лондон, за да изберат сватбена рокля за Ваня. Спряха се на леко натруфена в долната част, но изчистена от талията нагоре рокля с нежни дантели и цвят – слонова кост. Пламен не бе планирал да купува за себе си костюм, но продавачката го убеди. Избраха стилен жакард. И така, в този ден от сметката им излязоха над четиристотин паунда, но пък дрехите си заслужаваха.

В сряда сутринта, 23-ти май, поръчаха пръстените и след кратко обсъждане запазиха и дата за ритуала – 1-ви юли.

В четвъртък вечерта на Пламен му се наложи да остане до по-късно на работа. Прибра се след полунощ. Къщата бе тъмна. Ваня спеше. Той влезе тихо. Взе си душ. После се облече, без да вдига шум, и седна на дивана във всекидневната. Докато чакаше да изсъхне косата му, защото не искаше да включва сешоара, незнайно защо, и откъде в главата му нахлуха странни мисли. Дали ще имат деца. Здрави ли ще са те. Дали ще ги види пораснали и т.н.

Заспа неспокоен и на няколко пъти се събуждаше без видима причина.

На другия ден се чувстваше леко уморен и през целия ден си представяше как ще се прибере и ще си почине. Обикновено в петък вечер излизаха на бар, но този път той спомена за неразположението си и решиха да останат вкъщи.

Вечеряха, той разтреби масата, а Ваня изми чиниите. Погледаха телевизия и малко преди единадесет часà си казаха лека нощ. Пламен се обърна с гръб към стената, отпусна се и затвори очи. Без да очаква обаче под клепачите му изведнъж заплуваха лоши спомени от миналото му. Те бяха толкова ясни и живи, че той се изплаши. Отвори очи. В стаята бе тъмно и тихо. Няколко минути по-късно умората му надделя  и той пое отново към съня. Спомените обаче бяха още там. Той се запита, какво ли може да значи това и неспокойно се обърна на другата страна. Картините следваха една подир друга. Бяха предимно лоши. Сякаш някой бе събрал цялото зло от миналото му в черно-бял филм и му го прожектираше в съзнанието. Пламен беше добър човек. Не бе пакостил никому. Но и той си имаше своите дребни прегрешения, за които явно бе забравил. Така измина повече от час. Той стоически търпеше и чакаше образите да си отидат. По някое време съзнанието му се освободи, неприятните спомени го напуснаха. Надяваше се най-после да заспи, но вместо това стана друго – съвестта му започна да го изобличава. Напразно търсеше логиката в тези събития, но не я откриваше. Нервността му растеше. Притиснат от необикновеното преживяване накрая, той се предаде и полугласно каза, че съжалява за всичко.

Минута след това заспа блажено.

            По южното крайбрежие на Англия, в продължение на стотици километри, се простират дълги, красиви плажове. В по-голямата част от годината те са пусти, но от средата на май до към края на септември по тях има плажуващи. Водата рядко надвишава 13 градуса и затова къпещите се са много малко, но все пак смелчаци не липсват.

            Пламен беше спал лошо. Той изпи едно силно кафе с малко мляко, за да се разбуди и изяде половин запечена филийка с кашкавал. После включи телевизора. Прогнозата бе обещаваща. След кратко колебание предложи на Ваня да се разходят по крайбрежието.

            Паркираха колата на платен паркинг и поеха към недалечния плаж на запад от Брайтън. Слънцето беше силно за сезона и много хора, подобно на тях, също бяха решили да се полюбуват на морето.

            Събуха се, взеха сандалите си в ръце и безгрижно поеха по пясъка. Високо над главите им прелитаха гларуси. Вълните се разбиваха и децата наоколо хвърляха в тях камъчета. Вятър почти не се усещаше. Хубавото време караше хората да се разсъбличат и някои по-смели дори да нагазват във водата. Но истински къпещи се нямаше. Водата бе твърде студена. 

            Двамата вървяха бавно и разговаряха за предстоящата им сватба. В душата на Пламен обаче имаше някаква остатъчна тревога от предишните дни. Зад един дървен пристан те забелязаха раздвижване на хората. Някаква жена изведнъж се бе развикала и сочеше уплашено към морето. Плажуващите се събираха около нея. Жената крещеше, че детето й е отнесено навътре и се дави.

            Пламен на секундата осъзна, че става нещо страшно. Пусна топлата длан на Ваня и се затича към жената, която с ужас сочеше към морето. Миг след това той забеляза далече от брега дребно момиче на около пет години, което се държеше за малък надуваем пояс. То бе на около двеста и петдесет – триста метра навътре в морето. Това го шокира. Жената не спираше да крещи, че има силно течение, че детето току-що било ей тук, пред очите й, до самия бряг, а сега е чак там. Момиченцето пищеше и се бореше за живота си. Пламен погледна към събралите се хора. Повечето се бяха скупчили и се чудеха какво да сторят. Някои се държаха за главите. Други бяха нагазили във водата, викайки и ръкомахайки към детето. Една единствена жена се събличаше, възнамерявайки явно да се притече на помощ. Колебанието на Пламен трая кратко. Той хвърли на пясъка сандалите си и с бързи крачки, без да се съблича влезе във водата. А тя бе истински студена. Толкова студена, че когато стигна до слабините му, за момент дъхът му секна. Той обаче преглътна болката и решително се хвърли напред, като заплува енергично. Прободоха го сякаш милион карфици. Координацията му се наруши и той спря. Водата бе мътна и под нея не се виждаше нищо. Огледа се. Момичето бе едва на около стотина метра от него. Той се изненада колко бързо бе изминал разстоянието. Причина за това беше течението, което като река бе повлякло момичето, а сега влачеше и него. Тялото му конвулсивно затрепери. В цялата глъч, идваща от брега, един глас се открои в този миг сякаш по-силно, това бе тъжният и провлачен писък на Ваня, която го викаше по име. Без да се обръща назад, той пое въздух и продължи да плува навътре. Бе добър плувец и знаеше, че няма начин да не се справи. Някога бе плувал с часове в Черно море и бе уверен в себе си. Но това тук не бе родното море. Тази вода беше като че от разтопен лед. Пламен плуваше все по-навътре и по навътре. Движеше се сравнително бързо, но и момичето също се движеше. И двамата се отдалечаваха от брега. Достигна я след около три минути. Когато я доближи, тя пусна пояса и инстинктивно, като пиявица, се вкопчи в него. Това не беше го предвидил. Трябваше да я отстрани, за да не потънат и двамата. Подхвана я отзад така, че главата й да е над водата и да може и той да диша. После се извърна, за да потърси пояса. За няколко секунди обаче вече бе се отдалечил на около двадесет метра навътре. Пламен знаеше, че ако момичето се държи за пояса ще му е по-лесно да я тласка към брега, но вече бе късно. Течението, отнасяше пояса, доста бързо навътре. Макар разумът да му говореше, че е по-добре да го догони, той се довери на инстинкта си и пое към брега. Момиченцето бе в шок. Беше посиняло от студ и се тресеше. Пламен отдели вкочанените й ръчички от себе си, обърна я с лице към брега и, държейки я под мишниците, заплува само с крака към брега. Усилието му бе огромно, а резултатът незначителен. Плуването срещу силното течение бе почти невъзможно. С огромно усилие на волята и пренапрежение на мускулите той правеше всичко възможно, за да достигне брега. Така изминаха около десет минути. Десет измъчени, страшни минути. Брегът обаче бе все така далеч. Тялото му изнемогваше в ледената вода. До този момент и през ум не му бе минавало, че от студ е възможно толкова много да боли. Беше ужасно. Морето го бе сграбчило в мъртвешка прегръдка и не искаше да го пусне. Силите му свършваха. Още миг, и щеше да отпусне ръце и да се предаде. Погледът му се замъгли. Единствено, което го крепеше да продължи, бе момичето. Нейният живот беше в неговите ръце. Пламен плуваше със сетни сили, водата заливаше главата му и той гълташе, без да иска, големи глътки. Не биваше да спира нито за миг. Ако спреше, силното течение щеше да го отнесе навътре. Борбата със стихията беше безмилостна. В следващите шест – седем минути той успя да измине около петдесет метра. От брега вече го делеше сравнително малко. Пламен знаеше, че при нормална температура на водата би се справил със силното течение, но тук всичко беше наопаки. Температурата бе нетърпимо ниска, ръцете му бяха блокирани, а течението го дърпаше неумолимо назад. Положението бе наистина зле. Надеждата гаснеше. Пламен губеше сили. Още най-много минута и щеше да изпусне детето. Тогава забеляза жената. Онази жена, която се събличаше преди това, сега идваше на помощ. Плуваше към тях, решена на всичко. Това го мобилизира и той, с огромно усилие на волята, заплува със сетни сили към нея. Срещата се осъществи скоро. Жената пое детето от ръцете му, обърна се и продължи към брега. След като предаде момичето, Пламен за миг изгуби съзнание. Опомни се на около метър под водата. В дробовете  му бе нахлула вода. Той изплува нагоре, показа се на повърхността, изкашля се и повърна водата. Това го обезсили до краен предел. Едва успя да се извърне. Опитваше се да се задържи по гръб над водата. Прекара така около минута и нещо. Обърна се с намерение да продължи, но забеляза, че се е отдалечил от брега. Нямаше вече никакви сили да плува, нито пък воля. Не усещаше тялото си. То бе сковано. Стихията го поглъщаше. С последни напъни надигна глава, за да види къда са жената и момичето. Жената вече ходеше по дъното. Виждаха се раменете и гърбът й. Момичето бе спасено. Пламен въздъхна с облекчение. Опита се да открие в далечината и Ваня, но сред многото човешки силуети не я разпозна. Нямаше сили да продължи. Течението бе неумолимо. С всеки изминат миг фигурите на хората ставаха по-малки. Отново глътна вода. Опита се да я върне обратно, но  погълна още. И още. В този момент пред него се появиха същите онези, страшни картини от изминалата нощ. Но този път те се движеха стократно по-бързо. После за миг видя Ваня в булчинската рокля. Беше красива. Невероятно красива и усмихната. Пламен не знаеше дали диша или не. Не виждаше нито вода, нито небе. Имаше само отделни образи от миналото и настоящето. И тогава настана тишина. Такава дълбока и плътна тишина, че сякаш светът бе престанал да съществува. Чуден, светъл юноша с неописуема красота бе застанал пред Пламен. Присъствието му го зарадва и той инстинктивно протегна ръце към него. Юношата му се усмихваше. Борбата с водата; болката от студа; далечната глъчка – всичко бе изчезнало. Пред него сега беше същество от друг свят. Отново понечи да го докосне. Юношата се наведе и го хвана за  ръката. Саможертвата на Пламен бе оценена. Очакваше го наградата.

 

Послепис:

Фамилията на Пламен е Петков.

Той бе погребан с почести за герой.

 

----

Бел. ред. Този разказ е от новата книга "Емигрант" на писателя Мартин Ралчевски, който живее във Великобритания.

  

 

12659614 1036633103064017 1199327596 n

Стихотворения

Made in BALGARIQ
Сряда, 05 Февруари 2020
article thumbnailПетър МАРЧЕВ               Кубрат се бие - за България уж,                                                          но за бели парици. Аспарух портокали бере -                                              там, нейде край град Ница.   Тервел сарацини вкарва в Европа                                                            /300 евро парчето/. Крум краде луксозни коли в...
Повече в: Стихотворения  

Магазинче за душата

article thumbnailБарабанистът на легендарния „Цепелин” Джон Бонъм се пробужда в лудницата, за да разбере, че истинското му име е Иван Бонев... Рейнджър застрелва неволно свой колега в Камбоджа; укривайки вината си,...


halba