Гласът на България

Национален новинарски портал

  ШЕСТОДНЕВ    Литературна зона свободна от словоблудство!

Споделете ме

На 10 ноември в музей „Чудомир“ е премиерата на „Без право на завръщане“

sbШЕСТОДНЕВ

Една знакова, както за българската белетристика, така и за демократичните промени в Казанлък фигура – писателят Стефан Бакърджиев - ще представи на знаковата дата 10-и ноември своята нова книга. Историческият роман-хроника „Без право на завръщане“ проследява героичната и трагична съдба на Царство България по време на участието ни в Първата световна война. Всъщност, това е продължението на нашумелия роман „EX ORIENTE LUX. Фердинанд и мечтата за Константинопол“, който бе отличен с Голямата награда на Националния литературен конкурс на корпорация „Развитие“. „Без право на завръщане“ ще бъде представена от историка Чавдар Ангелов, директор на Националния парк-музей „Шипка – Бузлуджа“. Началото на премиерата е насрочено за 17:30 часа в музей „Чудомир“. За феновете на българското историческо четиво предлагаме откъс от романа…

БЕЗ ПРАВО НА ЗАВРЪЩАНЕ

ferdiТрета глава

месец септември 1913 година

Безпокойството на цар Фердинанд се предаде и на престолонаследника Борис. Настроенията в Двореца се сменяха ежедневно. “Облекчението” след договорите от Букурещ и Цариград*/* Съгласно договора от Цариград /29.09.1913г./ България губи Одринско/ бързо отстъпи пред страха от негодуванието срещу съседите и Великите сили. На път бе в София да се върне атмосферата на нетърпимост отпреди 16 юни, опасно нажежавана от искането да се потърси лична отговорност и от министрите, управлявали по време на войните. Притиснати от критиката, че са сключили нескопосани договори със съюзниците, привържениците на Гешов* /* Министър-председател 1911-1913 година/ и Данев заплашваха, че на предстоящата първа сесия на Народното събрание ще разкрият истинските, “мистериозни причини да се стигне до погрома”. В Двореца се мълвеше, че след дебатите радикални социалисти ще внесат предложение за обявяване на България за република, повлияни от примера на Португалия.

Фердинанд не пропусна да покаже презрението си към новите веяния. Борис подозираше, че баща му се опитва да омаловажи своето стъписване пред постоянството на една опасност, неподвластна на волята му. Тежката сянка на третата страна република в Европа бродеше в българския дворец още от 1908 година, когато в центъра на Лисабон бяха застреляни крал Карлуш и престолонаследника му принц Луиш Филип. Тогава Борис се молеше новият 18-годишен крал Мануел I да успее в политиката си на помирение. Мануел I отмени цензурата, обяви амнистия за републиканците. Но през 1910 въстание го принуди да абдикира и да отпътува за Англия. Оттогава Португалия даде възможно най-добрите примери за слабостите на едно ново републиканско управление: затвориха се манастири, премахна се религиозното образование, анархисти и социалисти подхванаха поредица от стачки, последвани от опити за преврати на монархисти и непримирили се военни... На някои в София всичко това им се струваше нищожна цена, която българите с удоволствие биха платили за радостта да видят Кобургите прогонени от Царството.

Фердинанд повика Радославов и Борис. Оплака се, че е болен и устрои сцена, която не въздейства особено на министър-председателя, но извади от равновесие престолонаследника, който за кратко се видя в незавидната роля на последния португалски крал Мануел I.

- Отритнат от Европа, ненавиждан от съседи, неразбран от своите, аз, господин Радославов, съм готов на крайности, на най-голяма жертва!

- Измъчвате и себе си и нас, Ваше величество! Вече говорихме за това. Ваш дълг е да останете докрай на поста си. Националното обединение нас чака!

- Мои роднини, владетели, с коварството си затвориха Запада за мен, тук пари под краката ми. Не ще понеса унижението да изрекат в очите ми, че съм нежелан. На никого не искам да натрапвам стремежа си да видя България велика!

- Бог ще ни помогне да започнем отначало. Пак ще потрябваме на империите. Трябва да вървим заедно в една бразда...

- Стамболов все така ме успокояваше...

- Оставете на мен да се справя с политиканите. През юли в кризата ги канехте с бъклица да вземат властта, дърпаха се, сега отново побесняха... Гледайте здравето си, аз, ако трябва, ще прочета Тронното ви слово!

Борис си отдъхна едва когато царят и неговият министър-председател започнаха да се уверяват взаимно в непоколебимостта си да останат докрай верни на “националната идея”. А след прегръдката, която трябваше да скрепи този епически израз на съглашение, Фердинанд му заповяда да напусне - като поанта на урока за неписаните закони на съзаклятничеството.

Понякога Борис съжаляваше, че съдбата не го отведе в някое европейско училище. Знаеше, че правителството на Малинов е предлагало на баща му тази възможност като най-добрата за един бъдещ просветен владетел. После Гешов беше подготвил покани към видни професори да започнат академичното му образование, в краен случай и тук, в София.

Борис разбираше по-добре от всички причините това да бъде отхвърлено. Монарха*/* Така децата на царя го наричат помежду си/ смяташе, че се наследява не само трон, наследяват се маниери, политика, общуване, традиции, които според него съзнателно се пренебрегват в университетите. А сина си той обвиняваше в лековатост, съзерцателност и непостоянство и приемаше за своя заслуга, добра или лоша, стремежа на Борис напоследък да бъде сдържан, непроницаем, но и хаплив. Фердинанд не се напрягаше да разбере доколко вярна или ценна за Короната е представата, която синът му сам желаеше да натрапи на околните. Борис от своя страна си налагаше ограничението да приема всяко неодобрение на баща си единствено като съществена брънка от подготовката на престолонаследника за бъдещите му отговорности.

Случваше се по пътя между католическия параклис и православния храм да се усъмни в разумността да бъде непрестанно поставян в изпитанието да понася като нормална двойствеността. Борис изучи лютеранството заради мащеха си царица Елеонора, юдейството и мюсюлманството - заради бъдещите си задължения като владетел, но в многообразието на тези усилия изпъкваше устремът да разбере духовния си наставник отец Василий. След мистичните истории на отеца, монотонните ритуали в храмовете сякаш служеха само за да възстановят спокойствието на Борис. В устата на неговия наставник традиционната неприкосновеност на свещените текстове отстъпваше на драматичната земна взаимовръзка и уязвимост, безпристрастните подвизи се превръщаха в чудеса, зависими от земните превратности. С Божията намеса отец Василий свързваше деяния извън обсега на неоспоримите догми на християнството и бързаше да признае, че извън божествената воля все пак струи сила, подвластна на човешката ежедневна вяра, страшна, изненадваща, могъща... Езически поверия и заклинания той вписваше в катехизиса на православието без угризения, сякаш земният живот през вековете бе придобил от Светия дух правото на собствен избор между доброто и злото. Необичайно съжителство на доктор по философия от Хайделберг и православен митрополит.

Отец Василий разказваше за родния си Цариград и за храма “Свети Стефан”, в чието училище бе учил, с благоговението на българин, който още в ония времена, като помощник на Иларион Макариополски, е прозрял какво очакват от бъдещето  сънародниците му. С вълнение говореше и за приятелите си, с които бе общувал покрай пребиваването си в Белградската гимназия - Георги Раковски, Левски, Хаджи Димитър, Караджата, от чието име малкият Борис потръпваше, и за наставниците си Макариополски и Григорий, по-сетнешния русенски владика. В един от първите спомени на Борис като дете отец Василий слизаше след родителите му от огромен параход по дълга стръмна стълба и видът му се беше запечатал като видението, с което околният свят засвидетелстваше уважение към собственото му невзрачно присъствие в него. Учудваше се на търпимостта, с която отецът го посрещаше в православния храм минути след католическата служба.

 Докато изненадваше всички с ревностното си участие и в двата ритуала, понякога си мислеше, че и с Бог не всичко можеше да се обясни. По чия вина го въвличаха в роли една от друга по-трудни. За кратко католик, сега православен, но все още под надзора на баща, който не се е отказал да го върне в католицизма; обучаван в България, за да е българин по дух и светоусещане по желание на владетел, който открито подценяваше поданиците си; заклеван да бъде силен като Бурбонските крале и поощряван в послушанието и безличието, с които откупуваше свободни мигове в самота или в компанията на сестрите и брат си; обречен от потеклото си да познава един-единствен свят с подтискащ, непредсказуем Дворец като символ, но и предопределен да усеща с порите си близостта до друг, земен свят, примамлив и непознат... Фердинанд не искаше от него сам да избира, но в същото време го плашеше с времето, когато щеше да му се наложи да го прави заради оцеляването си.

Днес, след срещата с министър-председателя, Борис се усъмни дали някога ще е подготвен да избира и решава. Надежда му даваше споменът за лекотата, която усещаше далеч от двореца по време на пътуванията си в Турция и по Средиземноморието с яхтата “Талия”. Разбра, че, свободен, умее да разпознава хората, че се разпорежда с другите непринудено. Но по отношение на себе си...

На другия ден Фердинанд, за чиято болест бързо се разчу из София, прати да му съобщят, че го иска с военна униформа на входа след час.

Излязоха само двамата. Царят вървеше приведен, подпирайки се на бастуна като ранен в двата крака и недвусмислено подсказваше на сина си как трябва да се представя пред народа си владетел по време на униние и тревога. Софиянци се спираха, изненадани да го видят излязъл болен. Някои тръгнаха на разстояние след тях като на поклонение, други - за да разберат дали ще влязат в размирното Народно събрание, където течеше първото бурно заседание. Но Фердинанд дори не погледна натам, продължи все така мрачен като невинно наказан за чужди прегрешения.

Тълпата нарастна, когато стана ясно по следващата плавна маневра, че царят е избрал да се помоли в неосветената още катедрала “Александър Невски”. Борис помнеше с какво желание баща му следеше строежа на храма и тръпнеше в очакване там, покровителстван от руския светец и от Николай II, да застане до владиката по време на тържествената литургия в чест на обединена България. После Фердинанд обичаше да повтаря, че най-добрият начин да се освободиш от магията на несбъднатото, е да преживяваш сам, смело, до втръсване, несъстоялия се вдъхновен ритуал в негова чест. 

По знак на царя хората се спряха, в храма влязоха само двамата. Фердинанд коленичи. Борис го последва, внезапно усетил надигаща се в гърдите му болка... Опита се да си представи за какво се моли баща му и спокойното безразличие на зависимия се върна. Надигна се, чак когато бе сигурен, че не различава познатата сянка отстрани.

Щом излязоха, Фердинанд се спря и без да сдържа сълзите си, захлипа пред множеството. Оттам се отделиха депутати, които междувременно бяха излезли от Народното събрание и започнаха да го успокояват. Борис забеляза и някои от политиците, които се бяха заканвали да кажат истината за 16 юни, а сега гледаха разтърсени сцената и също не криеха сълзите си.

Когато следобед царят се оттегли в покоите си, Борис поръча да извикат поручик Пешев. Поручикът знаеше, че трябва да започне с описание на младите дами, които красяха всяка вечер градските разходки между “Алабин” и “Дондуков”. След това се впускаше из потайностите на “Леге”, чиито малки сладкарници приютяваха ученици и ученички, за които официалното стъргало беше забранено.

- Обикалям базарите и се наслаждавам на девическата изобретателност. Там съм с костюм, за да не стряскам гражданството. На “Алабин” - сериозен офицер, на “Леге” - бонвиван. Баща ми настоява да се сгодя.

- “Соаретата в сепаретата” ще ти останат добър спомен...

- Момичетата, ако не са готови да ни дарят с любов веднага, са склонни да споделят с нас усилията да я разгадаем. На фронта обещах да ви дегизирам и разведа като млад обещаващ адвокат...

- Остави сам да подготвя самоубийството си, ако някога го реша. Монарха ще ме изпрати пеш до Парма, на гърба с торба българска пръст.

- Кой знае. Може да ви се зарадва. Особено, ако се ограничим с безстрастно обучение от зряла жена...

- Остави. Аз съм от папагалите, които, и да им отворят клетката, ще си останат вътре, за да не ги изяде котарака.

Познаваше поручик Пешев от лятото на 1912 година като командир в артилерийските войски, които заедно с неговия Шести пехотен полк участваха в комбинирани учения в Рила. Двамата едновременно се озоваха през август прикрепени към Главното командване. Оттогава започнаха и опитите им заедно да коментират военните операции. После сравняваше споделеното помежду им с анализите на военните си наставници Христо Калфов и Александър Кисьов. В началото на Първата балканска война се разделиха.

Когато се озова при Солун като свръзка в разположение на Генералния щаб, там отново срещна Пешев. Поручикът беше разстроен под влияние на висш офицер, чието име така и не назова, заради “съзнателното забавяне на Седма рилска дивизия в първите дни на войната”, което позволило на гърците без жертви да вземат ключа на Солун. В замяна се очаквало Атина да приеме спокойно завземането на Цариград от българите!

Борис беше присъствал на спора между Станчов* /* Посланик на България във Великобритания /1908/, Франция /1908-1915/, Италия /1915/ и генерал Тодоров*/* През Първата световна война генерал Тодоров е командващ на Втора и Трета армия, помощник-главнокомандващ и главнокомандващ след 08.09.1918 г./ пред Солун. Станчов не изразяваше своя позиция - преди това се оплакваше, че царят го наругал заради “прехласа” му по Македония, след като забравил “най-важното - Константинопол”. В щаба също се плашеха да не би гърците да оттеглят своята флота и да оставят турските кораби да действат необезпокоявани в Бяло море. Изборът на Константинопол пред Солун не беше само на баща му. Но и това престолонаследникът не можеше и нямаше да сподели с никого. Пред себе си обаче Борис още тогава отбеляза, че тази склонност да слуша в захлас и до безкрай подобни твърдения, да се опива от мисълта за тайни, неочаквани причини и обрати, е опасна.

Пешев и днес като че се почувства поощрен, когато за пореден път Борис отрече в Двореца да е имало нагласа за подобни споразумения с гърците. Колкото по-категоричен беше отговорът му, толкова по-свободни да се съмняват в него бяха събеседниците му. Те допускаха, че в своята мнителност ги предизвиква да бъдат и те крайни в оценките си, да се впускат в игра, която можеше после по някакво негласно разбирателство помежду им да бъде оправдание и за много откровени признания. Борис не криеше, че ролята на великодушен изкусител му харесва и се усъвършенстваше в прикриването на конфуза, когато съзнателно или не му поднасяха неприятна истина. Перспективата да разполага с големи възможности за манипулации не го плашеше, уверен в умението си да внушава у другите доверие, че няма да злепостави никого...

Последното твърдение на Пешев, че царят с авторитета си е могъл да спре всеобщата лудост да се иска незабавно наказание за съюзниците Гърция и Сърбия след Лондонския договор, развесели Борис:

- Това би се случило, но само ако някой първо успееше да събере съседните балкански владетели във Врана, за да изслушат там една поучителна лекция на българския цар и така да заслужат великодушното му опрощение.

Спомни си как за съвсем дребно свое прегрешение беше наказан да разнася из двора часове наред войнишка раница пълна с учебници. А на Пешев припомни каква пропаганда за наказателната акция срещу сърби и гърци струеше отвсякъде. От салона “Нова Америка” се започна свикването на митинги за превземане с меч на цяла Македония и Солун. Някои твърдяха, че ако преди войните бе избрана линията Търново-Хаинбоаз-Нова Загора пред действително построената Търново-Борущица-Стара Загора, по нея през 1912 година армията на Димитриев щяла да стигне по-бързо в Турция и битката при Чаталджа щяла да бъде спечелена...

- А през юни Генадиев*/* Журналист, деец и водач на Народнолибералната партия/ от Битоля и приятелите му крещяха под прозорците ни по-скоро да вземем своето. Всички очакваха някой друг да поеме отговорността за нападението, дори тези, които про форма бяха срещу войната. И ти клатеше многозначително глава и твърдеше, че старческа деменция пречи на генералите да осъзнаят унижението ни...

Пешев не отговори. Този път не упрекна и членовете на някогашния екип от царски съветници като Иван Мандов, които се противопоставили на нападението срещу бившите съюзници Сърбия и Гърция, уверени, че няма да ги послушат след като самите те бяха размътили главите на всички с мечтата за велика България. Вместо това каза, че е впечатлен от присъствието на Борис до своя опечален баща при днешното появяване пред гражданите:

- Имаше нужда Негово величество да покаже какво чувства. Критиците му пак няма да му вярват, но ще се сдържат да го демонстрират наляво и надясно.

- Стараех се да изглежда нещо повече от акт на дисциплинираност от моя страна - усмихна се Борис и усети духа на съпротива, който му подсказваше, че той никога не би заплакал на площада, но продължи: - От малък съм по войсковите части, изпълнявам точно военните ритуали...  Дори свикнах с онази картина, на първа линия в много казарми - детето-престолонаследник сред войници до лагерните палатки...

- Покрай баща си от дете знам репродукциите на Вешиновото платно с вас, двамата князе. Но най-ярко помня как всяка неделя ви извеждаха от двореца. Каретите бяха охранявани от гвардейци в бяло и червено. Да си призная, виждах се на кон, с красивата униформа...

- И на мен ми се е искало да съм голям... За последен път се почувствах така, когато царят ме избра аз да връча отличията на ранените войници от Осми полк при Одрин. Днес обаче щеше да е по-добре да съм пак момчето от каретата.

Пешев попита дали е вярно, че заповедта на крал Петър била готова преди началото на Втората война, а след нашия удар само й сложили дата - като последно, печелившо обявяване в игра на карти... Преди Борис възстановяваше произволно определеното от него нарушаване на “здравословната неравнопоставеност” помежду им с кратка пауза и лаконичен отговор, сега за това бе нужно още едно “нервно” помръдване. Наистина, самият Фердинанд определяше участието си в загубената кратка война като наложена му от други игра на покер, игра, която той ненавижда, с натрапени му от Великите сили непечеливши карти. Като надничаше зад дворцовите завеси и подканяше Борис да го избере за свой Вергилий в града, Пешев добиваше известна неприкосновеност спрямо желанието да показват пред него превъзходството си. Забавно беше да се гадае докъде щеше да го доведе това...

На вратата се почука и веднага след това се появиха двете княгини. Борис все не успяваше да разбере как научаваха за идването на офицера. И сега се разигра познатата сцена - Пешев се изправи и побърза да се сбогува, а Евдокия го застави да разказва случки от “свободния свят”.

Борис се дразнеше, че отнемат събеседника му. Кой знае защо свързваше това раздразнение със страхопочитанието пред двусмислените представи, които преди поставяха под съмнение момчешката му самоувереност. Пътуванията го успокояваха, застояването му в двореца пробуждаше думи и жестове, станали в очите му символи на неясна и смущаваща го наследственост. Трепетът от любовните разкази на Пешев разграничи плътското му желание от желанието да се поглези като княз, но като реакция се засили стремежът му да се придържа към по-спартански начин на живот. Стараеше се да превръща неудобството от двусмислените шеги и подхвърляния за предпочитанията на баща му, които достигаха до него, в неприязън към лекотата, с която клюките се приемаха в Двореца, а после се повтаряха и от многобройните роднини в Европа. Всяко обявено неразположение на царя отприщваше нуждата всички да засвидетелстват респекта си към събитието, любопитни да видят как Вайх ще се включи по възможно най-разточителния начин. Някои от докосванията на страдащия заедно с господаря си германец наистина загатваха за свои еротични продължения - в потайни кътчета и в “мирновременна обстановка”. Веднъж царят се пошегува, че иска, колкото може, но не може, колкото иска: “Бих бил идеален цар само в грозен свят и с грозни поданици. Както се изрази един бивш царедворец - мечтаем според живота си, а вярваме, че живеем според мечтите си!”.

Докато наблюдаваше иначе сдържаната Евдокия, страховете на Борис придобиха по-разбираеми и дори практични очертания. Как би погледнал на тези срещи Монарха, как той би понесъл сериозно увлечение на някоя от дъщерите си по българин, пък бил той и един от любимите му млади офицери?

Сдържа се и остави решението за раздяла на Пешев, който изглеждаше не по-малко уплашен от него. Продължи да следи Евдокия със същата съсредоточеност, с която изследваше животински вид, заинтригуван от заложената в него природна сила. Сестра му постепенно овладяваше първоначалния порив, играеше и това му напомни думите на негов роднина, че всяка оставила се на разума си некрасива девойка свършва като стара мома, ако не я прикрепят навреме към подходяща зестра. Как би постъпил Пешев, ако му помогнеше да преодолее страха си, че дори с един-единствен насърчаващ поглед към Евдокия ще впрегне каруцата пред коня и ще остане насред пътя, уязвим и безпомощен!

Край на срещата сложи Надежда, която задърпа сестра си, напомняйки й за някакво обещание, явно сторило й се изведнъж достоен изход от пренебрежителната снизходителност, която вярваше, че не заслужава като момиче.

                   

 

   Fluida

   Lema BG

12659614 1036633103064017 1199327596 n

Стихотворения

Made in BALGARIQ
Сряда, 05 Февруари 2020
article thumbnailПетър МАРЧЕВ               Кубрат се бие - за България уж,                                                          но за бели парици. Аспарух портокали бере -                                              там, нейде край град Ница.   Тервел сарацини вкарва в Европа                                                            /300 евро парчето/. Крум краде луксозни коли в...
Повече в: Стихотворения  

Магазинче за душата

article thumbnailБарабанистът на легендарния „Цепелин” Джон Бонъм се пробужда в лудницата, за да разбере, че истинското му име е Иван Бонев... Рейнджър застрелва неволно свой колега в Камбоджа; укривайки вината си,...

halba