Гласът на България

Национален новинарски портал

  ШЕСТОДНЕВ    Литературна зона свободна от словоблудство!

Споделете ме

Историите са от второто издание на сборника „Клането на петела“

denШЕСТОДНЕВ

Белетристът Деян Енев е роден на 11. август 1960 в София. Завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия

и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ “Комуна”, учител.

Бил е журналист във вестниците „Марица”, „Новинар”, „Експрес”, „Отечествен фронт”, „Сега” и „Монитор”. Зад гърба си има над 3 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони.

Две години е работил като копирайтър в рекламна агенция. През 2010 г. в СУ „Св. Климент Охридски” е участвал като лектор в курса по творческо писане, организиран със съдействието на издателя Георги Гроздев.

През 2012 г. бе лектор в юбилейното пето издание на семинара по творческо писане, организиран от фондация „Елизабет Костова” в Созопол. Понастоящем е колумнист в „Портал Култура”. Издал е деветнайсет книги.

Сборници с разкази: "Четиво за нощен влак"/1987/ - Награда в конкурса за дебютна книга «Южна пролет»; "Конско евангелие"/1992/, "Ловец на хора"/1994/ - Годишната награда за белетристика на ИК “Христо Ботев”, преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела"/1997,2017/, "Ези-тура"/1999, 2000, 2014/ - Националната награда за българска художествена литература “Хр. Г. Данов” и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй"/2004/ - Голямата награда за нова българска проза “Хеликон”; „Градче на име Мендосино” /2009/, Национална литературна награда „Милош Зяпков”, номиниран за наградата „Хеликон”; „7 коледни разказа”/2009/; „Българчето от Аляска. Софийски разкази” /2011, 2012/; „Внукът на Хемингуей”/2013/; „Гризли” /2015/, номиниран за „Хеликон” ; „Християнски разкази”/2016/; „Мария” – 55 разказа и 2 новели, подбор и послеслов Светлозар Игов /2016/

Есета:

„Малката домашна църква. Съвременни притчи”/2014/; „По закона на писателя”/2015/

Очерци за писатели:

„Хора на перото” /2009/

Християнски есета:

„Народ от исихасти” /2010/

Поезия:

„Стихотворения” /2012/ - Националната награда за поезия „Николай Кънчев”

 

Сборникът му с избрани разкази “Всички на носа на гемията” претърпя три издания /Изд. “Фама”, 2005; Изд. “Фабер”, 2007; Изд. “Сиела”, 2009/

Лауреат на голямата награда „Златен ланец” на в. „Труд” за къс разказ през 2006 г.

Лауреат на Националната награда „Чудомир” за къс хумористичен разказ /2015/

Носител на орден „Св. св.Кирил и Методий” първа степен /2016/

През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике” издаде в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България”. Преводът е дело на Норбърт Рандов и Катрин Цемрих, послесловът и съставителството - на Димитър Динев.

През август 2010 лондонското издателство „Портобело” публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България”. Преводът е дело на живеещата в Единбург българска писателка Капка Касабова. Изданието влезе две поредни години / 2010, 2011 / в дългата листа на най-престижния конкурс в света за сборник с разкази на английски език „Франк О’ Конър”.

 

 

      Господин Слънчице

 

Полицаят Юри изпи една чаша вряло кафе в тенекиената барака с гръмкото име „Космос“, вдигна си яката, извъртя патлака отпред на колана, излезе навън в падналия здрач и се насочи към кварталната градинка със запустелия параклис. Параклисът от години насам неумолимо се рушеше. Около тухлените му стени, а и вътре в помещението постоянно смърдеше на пикоч. Отдавна той служеше за подслон на разни пропаднали типове.

Напоследък тук бяха пребили и ограбили едно семейство.

Но тази вечер Юри щеше да им даде да разберат. Щеше да ги разпердушини. Докато вървеше по замръзналата пустош на алеята, той си представяше как ще ритне вратата на параклиса, как ще заслепи цялата гмеж с прожектора, как ще ги нареди един до друг покрай стената, всички тези наркомани, проститутки и алкохолици, а накрая и как ще подкара по-подозрителните в индийска нишка пред себе си към участъка.

Беше му писнало лейтенантът все с този параклис да го занимава.

С ръка на кобура Юри стигна до постройката и се ослуша. Някъде в другия край на градинката с неистов лай профуча безчислена кучешка глутница. Старите върби наоколо поскърцваха като бесилки, чакащи осъдените. Юри измъкна пистолета и го стисна здраво в дясната ръка, а с лявата хвана прожектора и после ритна силно вратата.

Помещението като че ли беше празно. Юри започна да обхожда внимателно ъглите с лъча на прожектора. В единия ъгъл забеляза някаква купчина и се насочи натам. Под тежките му армейски обувки хрущяха парчета стъкло. Отблизо купчината се оказа човешко тяло, легнало с лице към стената. „Полиция!“, изрева Юри, но човекът не реагира. Юри го побутна с крак, а сетне се наведе и обърна тялото по гръб. Прожекторът освети вкочанен труп на старец, загърнат в стар, препасан с канап шинел. Дългата брада на стареца се беше заледила и сега щръкна нагоре като километричен камък. Юри прибра пистолета и започна да претърсва трупа. В големите външни джобове на шинела намери няколко твърди като желязо парчета хляб. Във вътрешния джоб откри нещо като портфейл, почти изгнил и стегнат с ластик. В портфейла нямаше нищо освен прашинки от тютюн. Само в една от преградите Юри се натъкна на малко листче с няколко думи, надраскани с химически молив. Отне му доста време, докато разчете част от написаното на светлината от прожектора.

Господин Слънчице, пишеше върху листчето, моля ти се...

Другото беше зацапано.

 

 

      Света Ана

 

Докараха петте момчета в седем заранта. С леля Ани още не си бяхме изпили кафето. Двамата санитари ги намятаха като снопове напреки на каменните маси и се подпряха на стената да си поемат дъх.

— Това са Роки и хората му — каза важно високият, с окапалите вежди. — Държали са момичетата в хотел „Виктория“. Целият единадесети етаж е бил техен. Вече не е. Горките момичета. Новите господари винаги са по-лоши.

— Голяма патаклама е било — каза ниският.

Сетне те сгънаха носилката и поеха безшумно нагоре по стълбите.

Откосите от калашника бяха превърнали момчетата в дунапрен. Този или тези, дето бяха стреляли, навярно бяха разполагали с цяла раница пълнители и с предостатъчно време спокойно да презареждат. Четиримата с якетата бяха ниско остригани, само онзи с костюма имаше дълга до раменете руса коса. На единия куршумите бяха смлели часовника на ръката, сигурно се беше опитвал да се скрие зад него. На другия бяха изкарали токата на колана откъм гърба. А на русия — на русия бяха избродирали на лицето широка усмивка, от ухо до ухо.

Леля Ани ми сипа четвърт канче медицински спирт и ме накара да го изпия на екс, а после ми хвърли ръкавиците. Работихме мълчаливо около три часа. Най-сетне тя разви дебелия като питон маркуч, пъхна единия му край в крана на чешмата и хубаво изми всичко — и голите момчета, и масите, и пода със силната като гръмотевица струя вода. Накрая си обърса ръцете и отиде зад завесата да се обади по телефона. След пет минути отвън се почука. Тя отвори тежката като люк на подводница врата на моргата, пое пет еднакви пакета и веднага затвори. Във всеки пакет имаше черен костюм, бяла риза, чифт чорапи и чифт нови обувки, номер четиридесет и пети.

Работихме още два часа. Когато леля Ани се изправи, момчетата вече приличаха на абитуриенти, заспали здрав сън след тежката празнична нощ. Умениетоѝ да превръща мъртъвците в красиви покойници наистина нямаше граници. Само дето на русия обувките му бяха малко големи. Аз бях започнал да зъзна. Отидох до умивалника и повърнах. После си измих ръцете и лицето и като хванах с два пръста левия си клепач, за да не трепери, погледнах леля Ани. Тя също ме погледна. Онзи усмихнатият сякаш помръдна на масата. Леля Ани пак се пъхна зад завесата и след малко излезе оттам с малка иконичка, пет свещи и ножица в ръце. Закачи иконичката на един пирон, запали свещите, накапа восък и ги залепи на циментовия под и после постоя така, като си шепнеше нещо. Сетне угаси свещите с наплюнчени пръсти, събра ги, откачи иконичката, отиде до русия, отряза с ножицата кичур от косата му, занесе всичко това отново зад завесата, побави се малко там и като излезе, каза:

— Хайде да пушим.

Излязохме вън в коридорчето, седнахме край масичката и запалихме по цигара. Докато пушехме, край нас по стълбите се спуснаха тихо като призраци двамата санитари. Безвеждият носеше на рамо брезентовата носилка. Когато и последното заспало момче потегли нагоре в носилката по изтритите кехлибарени стъпала, столът под леля Ани изскърца.

— Защо отряза кичур от косата на онзи, русия? - попитах аз.

— За да го дам на майка му — започна спокойно тя, но изведнъж пред очите ми лицето ѝ се сгърчи и почерня като запален лист хартия, а огромните ѝ рамене неудържимо се затресоха.

 

----------------------------------------

Бел. ред. Автор на портретната снимка е фотографът Борислав Николов 

 

sa

as

   niti

 

cr

12659614 1036633103064017 1199327596 n

Стихотворения

БЕЗ ЗАГЛАВИЕ
Петък, 27 Октомври 2017
article thumbnail              Гергана СУЛЕВА   Дъжда слушам нощем и се моля за още и със свещи го викам разпиляно да блика. Ти си тук, но скоро денят ще ни грабне и двамата, ще ни хвърли в реката на някоя драма. И се правиш, че спиш уж...
Повече в: Стихотворения  

Магазинче за душата

article thumbnailБарабанистът на легендарния „Цепелин” Джон Бонъм се пробужда в лудницата, за да разбере, че истинското му име е Иван Бонев... Рейнджър застрелва неволно свой колега в Камбоджа; укривайки вината си,...

abbort

halba