Гласът на България

Национален новинарски портал

  ШЕСТОДНЕВ    Литературна зона свободна от словоблудство!

Споделете ме

От новата книга „Дърводелецът“ на Деян Енев

ddeШЕСТОДНЕВ

В този час на деня барът беше празен. Всички вече си бяха в къщи за Бъдни вечер. Но барманът Мишо беше самотник и знаеше, че трябва да има едно отворено място до късно и за самотниците. Преди да стане барман, той беше работил като учител и понякога обичаше да съзерцава подобни евтини фрази и дори да им вярва.

Буковите цепеници в камината се разсипваха с тих пукот и преди да потъмнее, жаравата за миг светваше и изтръгваше от наредените по рафтовете зад бара бутилки алкохол ветрила от червени лъчи. Щеше да мине време и алкохолът от тези бутилки щеше да се превърне в думи, в смях, в сълзи, в любовна пот, в крясъци, в разкаяние. Но имаше време дотогава. Барманът Мишо се беше убедил в едно – че не остава неизпита бутилка.

Всъщност в бара имаше един човек. Някак не върви барът да е съвсем празен. Трябва да има поне един посетител. Тъй че и тук беше така. Седеше на високото столче, подпрял лакти на полираното от стотиците лакти дърво и равномерно отпиваше от чашата си с уиски. Щом изпиеше питието си, той засилваше тежката чаша по плота към Мишо и барманът пак му я напълваше до половината. И на свой ред я засилваше по гладката повърхност към единствения си клиент. Този човек не разреждаше уискито. Пиеше го чисто.

Мъжът беше облечен в дълъг кожен шлифер. Беше свалил шапката си и я беше поставил до себе си на бара, само че обърната наопаки, както би я оставил на паважа някой уличен музикант.

Мишо не знаеше много за този посетител, но знаеше достатъчно. Беше дошъл преди шест месеца, за да организира предстоящия златодобив. В селището имаше дом за сираци, построен преди години от някакви чужди дарители. Златотърсачът си хареса за база точно сградата на дома. И за два месеца успя да изхвърли децата от него. Сега чакаше да пристигнат тежките земекопни машини. Беше разпуснал работниците си за празниците, беше се обръснал, беше си лъснал чепиците, беше облякъл дългия кожен шлифер и преди час-два се беше изтърсил тук.

Мишо пак хвърли поглед към лицето му, което се отразяваше в старинното помътняло огледало отсреща. Това със сигурност не беше лицето на човека, който някой би искал да покани на сватбата си. Клепачите му бяха тежки и виолетови, такива клепачи щяха да подхождат единствено на погребален агент. За сметка на това устните му бяха месести и червени, като на някой, който цял ден се е упражнявал, защото е решил за един ден да се научи да свири на тромпет. На всичкото отгоре беше без вежди и вероятно за да компенсира този жалък факт, беше оставил дългите си старомодни бакембарди да растат на воля, а това, няма как да не признаем, му придаваше ни повече, ни по-малко вид на изтънчен орангутан.

Мишо знаеше и името му. Наричаха го Легионера.

В този момент летящата врата на бара изскърца – Мишо много се гордееше с тази летяща врата, която поръча при най-добрия дърводелец в околността и която му излезе страшно солено, толкова, сякаш я беше поръчал не на дърводелец, а на златар. Но Мишо знаеше – един добър бар се познава още от прага, от вратата. Това беше още една от евтините фрази, с които беше пълен цилиндърът на мъдростта му. Но толкоз бяха възможностите на един бивш учител в областта на мъдростта.

Мишо вдигна глава и видя, че в бара влиза най-очакваният на Бъдни вечер човек. В бара влезе самият Дядо Коледа. Само че Мишо не очакваше никакъв Дядо Коледа и доста се изненада. Новодошлият наистина се беше постарал с костюма. А май и дългата му сива брада беше съвсем истинска, не беше от залепен памук. На всичкото отгоре в движенията му не се забелязваше онази скованост, която е характерна за изпълнителите на тази роля. Той съвсем свободно отиде до бара, зае стола вдясно от първия клиент и високо и ясно, макар и дрезгаво, каза:

-  Едно уиски! Чисто!

Още един, дето го пие чисто, помисли си Мишо. Когато се съберат двама, които пият уискито чисто, това не е на добре. Но побърза да изпълни поръчката.

Докато чакаше питието си, Дядо Коледа не си губеше времето. Той извади от гънките на наметалото си тежичка на вид кожена кесия, дрънна я на плота, развърза я и измъкна от нея една монета. Повъртя я в пръстите си, за да се види добре, че е златна, а сетне, с ловко движение, я изстреля нагоре, като я завъртя с палец, тя прелетя през главата на Легионера и се приземи право в шапката му от другата му страна. Сетне, доволен от себе си, Дядо Коледа отпи от чашата си и изпръхтя.

Легионера завъртя глава и известно време гледаше монетата в шапката си. Сетне се обърна към Дядо Коледа.

-    Имаш ли още? – попита.

-    Имам – отвърна Дядо Коледа. – Защо?

-    Ами продължавай да хвърляш тогава.

-    Не бързай. За тебе има друг подарък. Това беше само така, за разгрявка на пръстите. Можеш вече да ми я върнеш.

 Легионера не помръдна. 

-    Това беше чиста случайност – каза той. – Другият път ще издрънчи на пода, ще видиш. И ще трябва да лазиш на четири крака, за да си я намериш. Защо не опиташ пак?

 Изведнъж се чу изстрел, куршумът закачи периферията на шапката и я събори на пода. И монетата шумно издрънча върху дъските.

-    Прав си – каза Дядо Коледа. – Сега трябва да лазя, за да я намеря. Слушай, защо не ми я подадеш ти? Така и така си по-млад.

 Легионера слезе от стола, наведе се, взе си шапката и дълго я нагласяше на главата си. Сетне се наведе още веднъж, вдигна монетата и я остави пред Дядо Коледа.

-    Заповядай – каза той.

-    Благодаря – отвърна Дядо Коледа.

 Пистолетът беше изчезнал от ръката му отново някъде в гънките на наметалото му. За сметка на това там се беше появил някакъв свитък.

-    Преди да ти дам истинския подарък, ще трябва да прочетеш това.

 Дядо Коледа разви свитъка върху плота и го затисна от двата края с ръце. Върху свитъка бяха написани четири точки:

  1. Легионера да забрави за златодобива.
  2. Легионера да върне дома на децата.
  3. Легионера да си вдигне чуковете и да се разкара от селището.
  4. Като уверение, че ще изпълни горното, Легионера да се подпише на свитъка.

 Дядо Коледа измъкна дебел черен фулмастер.

-    Ето – каза той и го подаде на Легионера.

Легионера се подписа.

Дядо Коледа не си губеше времето.

-    А сега дойде ред и на истинския подарък – каза той.

И се видя, че държи в пръстите си един патрон.

-    Върхът е позлатен – каза той. – Специално за теб. Това е, така да се каже, коледният ти подарък. Надявам се, че оценяваш истинската му стойност и значение за теб.

В този момент двете крила на летящата врата се отвориха тъй, сякаш някой ги отвори с шут. Така си беше. В помещението влетя режисьорът на клипа.

-    Окей! Окей! Край на репетицията. Започваме снимките.

 В помещението шумно нахлуха още хора. Те носеха камери, прожектори, кабели и огромни, мъхнати като пчели, но с размерите на зайци микрофони. Някой пъхна под летящите крила на отворената врата дървени клинове, за да стои така - отворена. Отвън на площада вече беше спрял рекламният камион-цистерна на най-продаваната марка безалкохолна напитка в света. Мишо беше клекнал до камината и пушеше. В ушите му ехтеше като сирена гласът на режисьора.

-    Радостта на децата е по-скъпа от златото. Това е нашето послание. Актьорите да си прочетат отново сценария, за да влязат в ролите си. След пет минути започваме. 

На площада вече се въртяха група деца, те по подразбиране трябваше да бъдат изгонените сираци от дома, на които гримьорките от екипа вече поставяха върху лицата съзвездия от блещукащи лунички в знак, че радостта се е завърнала при тях с любимата напитка.

Но Мишо не се трогна от призива на режисьора и остана клекнал до камината да пуши. Той нямаше нужда да влиза в никаква роля. Той наистина навремето беше работил като учител. И като барман беше поработил доста. Затова нямаше нужда да чете сценария. Реши да излезе навън да си проветри главата. Излезе и огледа площада. В средата имаше заградено с мрежа пространство, с размери четири на четири метра. Вътре беше разстлано сено, върху което пристъпваха четири еленчета. Това сигурно бяха еленчетата на Дядо Коледа и когато им дойдеше редът, щяха също да вземат участие в снимките. Но сега просто им беше студено. Мишо, незнайно защо, сякаш тласнат от невидима сила, пристъпи към заграждението, хвана мрежата и протегна ръката си над нея. Едното еленче пристъпи и го подуши. Дъхът му пареше. И в този миг в главата на Мишо се появиха кой знае кога и къде прочетени стихове:

Животните Го топлеха с дъха си!

-    Започваме – ревеше отвътре режисьорът. Мишо обаче не тръгна към помещението. Той направи друго. Обиколи заграждението с еленчетата, видя откъде се влиза, отвори мрежата и влезе при тях. Те се сбутаха в отсрещния край, а той изчака да свикнат с присъствието му. После седна върху тънкия пласт сено. Едно по едно животинчетата пристъпиха към него. Подушваха го и той усещаше меките им бърни. Накрая останаха скупчени около него и почти го скриха.

Сякаш тъкмо те, животинките, най-добре разбираха какво се случва.

 

----------------------------------------------------------- 

 

Деян Енев

е роден на 11 август 1960 г. в София. Завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски".

Женен, с две деца.

 

 

Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ “Комуна”, учител.

Бил е журналист в „Марица”, „Новинар”, „Експрес”, „Отечествен фронт”, „Сега” и „Монитор”. Зад гърба си има над 3 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони.

Две години е работил като копирайтър в рекламна агенция.

През 2010 г. в СУ „Св. Климент Охридски” е участвал като лектор в курса по творческо писане, организиран със съдействието на издателя Георги Гроздев.

През 2012 г. бе лектор в юбилейното пето издание на семинара по творческо писане, организиран от фондация „Елизабет Костова” в Созопол

Понастоящем е колумнист в „Портал Култура”.

Издал е двайсет книги.

Сборници с разкази: "Четиво за нощен влак"/1987/ - Награда в конкурса за дебютна книга «Южна пролет»; "Конско евангелие"/1992/, "Ловец на хора"/1994/ - Годишната награда за белетристика на ИК “Христо Ботев”, преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела"/1997,2017/, "Ези-тура"/1999, 2000, 2014/ - Националната награда за българска художествена литература “Хр. Г. Данов” и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй"/2004/ - Голямата награда за нова българска проза “Хеликон”; „Градче на име Мендосино” /2009/, Национална литературна награда „Милош Зяпков”, номиниран за наградата „Хеликон”; „7 коледни разказа”/2009/; „Българчето от Аляска. Софийски разкази” /2011, 2012/; „Внукът на Хемингуей”/2013/; „Гризли” /2015/, номиниран за „Хеликон” ; „Християнски разкази”/2016/; „Мария” – 55 разказа и 2 новели, подбор и послеслов Светлозар Игов /2016/

Есета:

„Малката домашна църква. Съвременни притчи”/2014/; „По закона на писателя”/2015/

Очерци за писатели:

„Хора на перото” /2009/

Християнски есета:

„Народ от исихасти” /2010/

Поезия:

„Стихотворения” /2012/ - Националната награда за поезия „Николай Кънчев”

 

Сборникът му с избрани разкази “Всички на носа на гемията” претърпя три издания /Изд. “Фама”, 2005; Изд. “Фабер”, 2007; Изд. “Сиела”, 2009/

Лауреат на голямата награда „Златен ланец” на в. „Труд” за къс разказ през 2006 г.

Лауреат на Националната награда „Чудомир” за къс хумористичен разказ /2015/

Носител на орден „Св.св.Кирил и Методий” първа степен /2016/

През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике” издаде в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България”. Преводът е дело на Норбърт Рандов и Катрин Цемрих, послесловът и съставителството - на Димитър Динев.

През август 2010 лондонското издателство „Портобело” публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България”. Преводът е дело на живеещата в Единбург българска писателка Капка Касабова. Изданието влезе две поредни години / 2010, 2011 / в дългата листа на най-престижния конкурс в света за сборник с разкази на английски език „Франк О’ Конър”.

Най-новата му книга, „Дърводелецът”/ 2017/, също е сборник с разкази. Публикувана е от изд. „Рива”.

---------------

Бел. ред. Автор на снимката е Борислав Николов

 

 

sa

as

   niti

 

cr

12659614 1036633103064017 1199327596 n

Стихотворения

БЕЗ ЗАГЛАВИЕ
Петък, 27 Октомври 2017
article thumbnail              Гергана СУЛЕВА   Дъжда слушам нощем и се моля за още и със свещи го викам разпиляно да блика. Ти си тук, но скоро денят ще ни грабне и двамата, ще ни хвърли в реката на някоя драма. И се правиш, че спиш уж...
Повече в: Стихотворения  

Магазинче за душата

article thumbnailБарабанистът на легендарния „Цепелин” Джон Бонъм се пробужда в лудницата, за да разбере, че истинското му име е Иван Бонев... Рейнджър застрелва неволно свой колега в Камбоджа; укривайки вината си,...

abbort

halba