Гласът на България

Национален новинарски портал

  ШЕСТОДНЕВ    Литературна зона свободна от словоблудство!

Споделете ме

Един родолюбив труд на преводача на Маркес

sprпроф. Румен СТОЯНОВ

… няма нищо скрито,

                                     което да се не открие, 

и тайно, което да се не узнае.

           (Матей, 10:26) 

 

                                                                      По плодовете им ще ги познаете.

                                                                                       (Матей, 7:16)

                                                                     … вярата, ако няма дела,

                                                                       сама по себе си е мъртва.

                                                                                       (Иаков, 2:17)

                                                                      … ние сме осъдени справедливо,

                                                                       защото получаваме заслуженото

                                                                          според делата си. 

                                                                       (Лука, 23:41)

 

     На 2.08.1944 г. шепа майкопродавци, кощунствено събрани в манастира “Св. Прохор Пчински”, официално пръкват македонисткия език. Колкото и да ни е мъчно от престъплението и макар историческата истина да е неотменно, неотменимо с нас, в Република Македония (РМ) съществува езикодействителност, различна спрямо тукашното положение. Тя е издънка на коварно и платено отцепничество, яростно тъпкана с диалектни, сръбски, западни плънки, че да бъде постигната по-бързо противобългарската ѝ разподобеност. Предназначението на тия редове обаче е не да обърнем самоцелно глави назад, как било, що било, кой прав, кой седнал, а да вървим напред: какво да правим сега и в бъдеще с оглед възстановяване целокупността на българския език!

     Въпросът, който пръв възниква, е: искаме ли нещо да се промени и какво е то? Едва сетне идва питането - как ще стане. Говоря от мое име и тук споделяното другиго не обвързва.

     Нека приемем, че сме за възобновяване българското езиково единство. Изхождайки от тая постановка, трябва да посочим как то ще бъде постигнато. Най-добрата възможност би била един прекрасен ден Скопие да възприеме книжовния български. От това по-хубаво няма. И по-лесно: стоим скръстили ръце, точим лиги, чакаме нещата да се оправят без никаквичко наше участие. Тогаз най-сетне правдата ще изтържествува и нас тя ще осени с твърде приятна тегоба да учим жителите в югозападната съседка що е красна словесност. До него въжделян ден нищичко не правим, сиреч водим политика на зрелия плод, кротко ожидаме той да тупне връз тучната морава, пък ние да го вдигнем с трепетни от величието на мига ръце. Но: ако въпреки нашата блажена мечта не стане точно тъй, какво ще правим, пак ли ще чакаме?

     Никой не знае как ще се развият събитията из Вардарско, затуй едва ли ще бъде съвсем излишно да предприемем нещо. Според мен, то е сведимо в

две задачи:

 -- отказ от пълното бездействие, в което от десетилетия сме затънали  (сме се самообрекли),

-- настъпателно сближаване с язикот.

 

Защото досега, а и неизвестно докога, именно тия две начертания са изключени от подхода ни към езиковия македонизъм.

     Институтът за български език (ИБЕ) при БАН през 1978 г. изрази своето мнение двукратно, в кн. 1 на сп. “Български език” и с отпечатък: “Единството на българския език в миналото и днес” (но след десетгодишен запор срещу обнародването му, виж “Историографията за “македонския език” 1945 – 2001”, М. Любенова-Бакалова, кн. 1/2005 на сп. “Македонски преглед”). Изложеното е правилно, лошото е, че на дело нищо не променя: отдалечеността и отдалечаването на македонисткия език по прежному са в ход. Чрез упоменатия документ БАН и неговият Институт гаче приключиха с язикот. По-точно - ловко си измиха ръцете: ето черно на бяло нашето становище и то не какво да е, а безупречно издържано от научно гледище, какво повече, кой е писмовен, нека чете. На което може да се отвърне, уви, с обезсмислящото го: 

Е, и? Кво от туй? Кел файда?

Освен ако документът не е бил работен по изпитания способ хем Кумчо Вълчо сит, хем Ваклуша читава, тоест - не да се принася осезаема полза, а колко ред да мине. Ще ми бъде отвърнато: при оновавремешните условия България надали можеше повече да стори. Мен комай ми призлява като видя и чуя зад пуста обстановка вечно да се бъзливо тулим. Как Унгария, Югославия, Албания, Румъния, Полша, Чехословакия можеха и можаха да водят къде-къде по-дръзка политика за отстояване своята национална самоличност, нали и там свирепствуваха комунисти, защо ние държахме най-унило на своето? За да онагледяваме на калпав кое му пречи?  

     (През 1997 брошурно излезе “Меморандум на Македонския научен иститут - София във връзка с взаимоотношенията между Р България и Р Македония (по повод на езиковия спор)”. Текст изряден, впечатляващ, необорим, ала не предлага средства как да бъде превъзмогнато езиковото разцепление и противопоставеност. Този научен институт тоже губи се в неведение как да бъде построен необходимият мост или не сака да изплюе камъчето?)

     Каква е била истинската подбуда за изготвяне на “Единството” не знам, знам, че тридесет години следхождат появата му, а ИБЕ не е предприел нищо повече и лежи на онуй ухо. Много вода изтече и в Боянската река, и по Вардаро, много неща коренно се измениха и тук, и там, и в Европа, и в света, пък Институтът все с онзи документ си остава, сякаш още властват коминтерновщината, сталинизмът, интернационализмът, чиято (на всички тях) галена рожба е язикот. Писано е: по плодовете им ще ги познаете. А от наша страна плодове, сиреч дела няма никакви, има един труд отпреди три десетилетия и точка, най-много предшествана от запетайка. В сегашния ускорен живот тридесет години са прекалено много време, особено ако го измерим в несторване.

     “Единството на български език в миналото и днес” за лишен път утвърждава според мен

най-лошата черта на отечествената наука:

кабинетщина.

Относно тридесетата годишнина на “Единството” нека с ръка на сърце се запитаме - какво то допринесе за единството на българския език? С какво спомогна да бъде преодоляна трагично зейналата пропаст между книжовния ни език и неговата писмено-регионална форма? Благодарение на “Единството” какво именно се промени во Бугарско и во Македония към посока на езиково сближение?

     За БАН язикот е втора норма на българския книжовен език, а пък БАН държи тая наша втора норма разлъчена от първата, ибо ей тоничко не са сторили, нека бъдат живи, живи и здрави, господа академиците, че двете да общуват и се приближават, сиреч единство осъществяват. Времето на Берлинската стена безповратно мина, трябва най-сетне и веднъж за винаги да проумеем, че държим ли непокътнат дувара между книжовния език и неговата изкуствена, издевателска областна разподобеност, това, каквито и основания да изтъкваме, облагодетелствува единствено противобългарския македонизъм.

     За да падне дуварот не е изрично потребно сътрудничеството на македонистите, а и те никога не биха го оказали, но, слава Богу, съмва без петел. Най-хубаво, още мило и драго, би било София и Скопие с радостни песни дружно да сринат дуварот. Понеже тая не ке я биде, може и сами да го катурнем. Нужно е не тамошно, македонистко позволение, а наша работеща воля за единство на българския език.

     Нека вмислим: официално се твърди, че има втора норма на книжовния български. (И това изчерпва случая). Оттук обаче да продължим с разсъжденията. Щом тя е писмено-регионална норма на българския език, тя е негова собственост, дори невръстните дечица знаят, че “на” сочи принадлежност (кукличката на Марийка, лигавникът на Иванчо), следователно тая пуста норма е притежание на българския книжовен язик, още по-следователно ние, носителите/ притежателите/ собствениците/разпоредниците му няма защо да молим чието и да било изволение какво да правим с нормата на своя език.    

     За зла врага трябва да изповядаме, че ако нещо все пак се промени, дължи се основно на люде тамошни, а не тукашни. Погледнато с възможно най-благосклонни очи, “Единството” равнозначи с правилно установена диагноза. А искаш ли наистина да се изцериш, трябва да пристъпиш към лечение, диагнозата, колкото и да е сполучлива, щом с нея изчерпваш битката срещу заболяването, безпомощна е. Именно така сме постъпили ние: поставили сме точна, вярна диагноза и сме спрели, установили сме причината за нарушеното здраве, ала не вземаме никакви мерки тя да бъде превъзмогната. Каква ни е тогава ползата от тая диагноза? Никаква, болният с или без нея продължава да страда и не искам да помена какъв ще му е краят.

 dia    Ако има промени, те стават единствено в РМ, гдето се надигат призиви да бъдат върнати светотатствено изхвърлените кирилски букви. Младен Сърбиновски излезе в списание “Гласът на ВМРО-ДПМНE” (Скопие) с доблестна статия, показателно озаглавена

“Българският книжовен език -

катаревусът на Македония”,

която софийският вестник “Македония” препечата в брой 43/13.12.1995. Сп. “Ек” помести статията “Разпадането на Югославия и бъдещето на македонския книжовен език” (бр. 1/1994) от проф. д-р Ото Кронщайнер, в която предлага, с подзаглавие “Възможности за решаване на “македонския въпрос” условия как то да бъде постигнато. Включена е и в авторския сборник “Истината за професор Кронщайнер” (Работилница за книжнина “Васил Станилов”, 2005), откъдето ги привеждам (стр. 90 – 91):

                     Възможности за решаване на “македонския въпрос”

     * Отказване от двуезичната теория

     * Предоставяне на възможност за използване на българския език наред със сегашната форма на македонския литературен език

     * Факултативно изучаване на българския език в основните и средни училища

     * Откриване на институт за български език и литература към Университета в Скопие

     * Употреба на българската азбука (правопис) за сегашната форма на македонския литературен език

     * Премахване на всички пречки за свободния обмен на вестници, списания и литература между Македония и България.

     * Новото приближаване на езика чрез общи предавания по радиото и телевизията, театрални представления и литературни четения в двете страни

     * Създаване на обща институция за македонско-български езикови въпроси, където сближаването отново на литературните езици трябва да се поощрява, при запазване на обоснованите регионализми в най-голяма степен. Това би обогатило стилистично българския език, а на българските македонци ще даде чувство за регионална идентичност (както в случая с Австрия и Германия)

     * Избягване на всякакво сърбизиране на езика

     * Ревизия на разделената историография и обмен на историческа литература между двете страни

     * Право на свободно избиране на формите на фамилните имена

     * Съвместни усилия на Македония и България за признаване на славянско-българската народностна група в Егейска Македония (Гърция) съгласно принципите на европейското право на малцинствата

     * Признаване на малцинствата в собствените страни по същите принципи

     * Обмисляне на правилна терминология за наименование на жителите в Македония (български македонци, албански македонци, турски македонци и т. н.) и в България (турски българи, македонски българи и т. н.).

     Толкова ли е непостижимо за наши учени те да предложат такива условия или сходни тям? Комай инородец по-милее за тукашни ядове. Не оспорвам четиринадесетте Кронщайнерови точки, лошото е, че бидейки чудесни те са изпълними само при искрено участие на РМ, пък тя е в сърбокомунистически ръце, та горните възможности остават невъзможности поне до близки иднини. Кога ще я бъде тая македонизмът, за който са хвърлени огромни пари и всякакви други средства в продължение на повече от век, доброволно да изостави двуезичната теория, да открие институт за български език и литература в Скопие и прочие? Великолепно ще бъде, ако там се подпретнат да осъществяват речените възможности, обаче ние трябва да мислим какво да предприемем дори в случай на яростна съпротива, което е и най-вероятно, съдейки по ставащото зад Шар планина.  

     От българска страна официална крачка в посока единение няма, ние разчитаме македонците да извървят всичкия път без пръст да мръднем. Държавата ни заема

позицията на безгрешница:

тя върло и родолюбиво пази българския книжовен език, да му мисли пред съда на историята кой е кръшнал встрани. За срам и жал, съвсем не е така: македонистите възгласиха през август 1944 язикот, пък в България техните съпартийци комунисти, едва докопали властта на 9.9.1944, незабавно почват да своеволничат езиковъдски, та броени месеци по-късно спретнаха правописна реформа (на 27.2.1945, в ония бавни времена, наредбата ѝ е отпечатана!), с която махнаха незаменимата ни буква Е двойно, над хилядолетие отстоявала непоклатимо българската езикова неразривност. Само крайно злонамерен, купен или незрящ от лекоумие човек би могъл да оспори очевадната съгласуваност между тия две мерки на марксистите отсам и отвъд границата ни. “Енциклопедия България” (БАН, 1986) окачествява тоя правопис като “едно от първите мероприятия на отечественофронтовската власт”. Безспорно: бушува световна касапница, българи се бият и ще изгубим 18 000 мъже, не турям в сметката осакатени, а прясно изпечени управници в граматика ровят. Защо тая им припряност? Защо туй бързане, какъв е тоя зор, нетърпящ никакво отлагане, нима родината ще пропадне, ако час по-скоро (чети урбулешката и в мътна вода се лови едра риба) не бъде въведено по-инакво правописание? Има ли в световната история друго правителство, което граматика нищи кога война води? С тоя умопомрачен и умопомрачителен подвиг, безподобен доказ за раболепие към чужди повели, Българската комунистическа партия заслужава почетно място в книгата “Гинес” и едва ли някое друго правителство някога ще ѝ го отнеме.

     За плитко паметливи, неосведомени, също и продухани мозъци, ще подрека още нещо, че да грейне по-отчетливо при каква вътрешна и външна обстановка Отечественият фронт ни ущедри с отлюспено Е двойно /или ятова гласна/. По него време комунистическите обвинители са подвели 11 024 души под съдебна отговорност (поради саморазправа с тях някои вече са трупове и биват привикани в качеството си на покойници!), от тях 2 730 предава на разстрел, а 1305 отиват в голямата къща с малкия двор, сиреч на топло, още по-сиреч - Пандиз палас. Нюрнбергският международен съд (чети победителите) ще издаде само 12 смъртни присъди, а се произнася срещу люде божем предизвикали Втората световна война. Значи по свирепост резултатът е 2730:12 в полза на тукашното комунистическо правосъдие. Добавим ли избитите без съд и присъда десетки хиляди българи начиная от славния и героичен 9-и септември, картината се очертава като върло подходяща за граматически умишления: откъдето и да погледнем, ятовата гласна бе изгонена в дни на ужасяващ терор и тя бе една от невинните му жертви. Не бива да пропуснем, че тогава сме и окупирана страна, туканък е кукнала с танкове, оръдия Червената армия. Какво обаче става навън, по земното кълбо и околностите му? Едва през август следващата година САЩ предстои да ощастливят човечеството с атомни взривове над мирни градове, световната рат още далеч не е приключила, но родните новоуправленци неотложимата задачка са изпълнили, затриха двойното Е.                

     Пак “Българска енциклопедия” наставлява: “Той (правописът - Р. С.) е демократизиран - освободен е от всички ненужни буквени знаци и от някои правила, които пречат на бързото му усвояване от народните маси: отпадат буквите Е двойно и Ъ като ненужни, защото с тях се означават звукове, отбелязвани и с други букви. Справочникът изтъква “предимства”, но премълчава отрицателните, несравнимо по-тежки, гибелни последици за народните маси, които най-безжалостно бяха разсечени, та от един народ да бъдат с жестокости стъкмени два.

     Досегателно язикот, той не е чудо над чудесата, както го възнасят до прехлас македонясващите сърбокомунисти. Ку шъ влаш - влай, ку ня - излай (Сливен) в книжовен български ще рече и каже ако ще влизаш - влизай, ако не - излизай. Те го те готово-готовеничко тесто за още едно клисаво езиченце от рода на папиаменто, колко му е.

/следва/

--------------------------------------------------------------------------------------------------------

Авторът посвещава своя труд на родителите си:

                                                                                 Мария Хайлазова

                                                                                                    и

                                                                              д-р Борислав Стоянов 

 

 

   rw

logo

 

12659614 1036633103064017 1199327596 n

Стихотворения

НОЩТА ПРЕЗ АВГУСТ
Четвъртък, 04 Януари 2018
article thumbnail          Нощта през август е като една сирена, която ме зове назад в годините. Към онзи бряг, където запленена душата моя плуваше с делфините...   Нощта през август е луна над лятно кино, където двойки шепнат си прегърнати. ...
Повече в: Стихотворения  

Магазинче за душата

article thumbnailБарабанистът на легендарния „Цепелин” Джон Бонъм се пробужда в лудницата, за да разбере, че истинското му име е Иван Бонев... Рейнджър застрелва неволно свой колега в Камбоджа; укривайки вината си,...

abbort

halba