Гласът на България

Национален новинарски портал

  ШЕСТОДНЕВ    Литературна зона свободна от словоблудство!

Споделете ме

Един родолюбив труд на преводача на "Сто години самота"

rsРумен СТОЯНОВ

/продължение/

Словесната действителност в Република Македония буди неради мисли у българите, ратуващи за истина в историко-филологическото поприще.

Гледната им точка общо взето се изчерпва с упреци към великосръбския шовинизъм, коминтерновщината, сталинизма и македонизма. Ни най-малко не оневинявам техните всеизвестни грехове и кръвнишки изстъпления, обаче това ни възмущение равнозначи с яростен бой по самара вместо по магарето: възтрудничко ще накараме Сърбия да изостави своята вековна политика, целяща - и повече или по-малко постигнала - отбългаряване в Повардарието; Коминтернът отдавна изчезна и как да му тропнем с юмрук; тоже издъхна сталинизмът, та не можем и нему гневно скръцна зъби; на македонизма, бидейки одържавен, също мъчно ще му повлияем с благовъзпитаност, колкото и злосторен да е той, колкото и да са правдиви усилията ни. В духа на предходното вече излишно е да пердашим самарите на упоменатите добичета: след дългите тоталитарсоциалистически недомлъвки, възбрани, люшкания, обусловени от липсата на избистрена и последователна политика спрямо македонизма, вече за всички желаещи да узнаят истината как се стигна до избабуването на служебния език тя или им е известна или могат без спънки да я научат, сиреч изнизаха се годините, кога беше нужно да осведомяваме обществото ни какво сполетя югозападното землище на българските говори. Отдавна ден дошъл е да не се ограничаваме с разгласяване на истината, подир литналите десетилетия то (и повтарянето ѝ) нахалост е. Въпросът не е толкова какво стана с общобългарската езикова и духовна цялост, а

може ли нещо положително и

полезно да се направи: какво, как?

Според мен, то изисква да видим действителното място на РБ в създаването на язикот. Уви, то не е никак завидно: македонисткият език бе измайсторен с прякото и първостепенно заговорничество на тогавашната ни държава, в която разпореждаха комунистите. Не друг, а тя/те изхвърли/ха Е двойното и с това непростимо предадоха отвътре крепостта на отечествената езикова целокупност. Защото наши власти подготвиха - и то дважди! - благоприятни условия за ображдането на язикот и в най-голяма степен го улесниха.

     Никак излишно не е да припомним следното. Когато държавното кормило е в коравите селяшки длани на Българския земеделски народен съюз неговото правителство въвежда нов правопис. Промяната махва Е двойното и е одобрена от Народното събрание. Тя предизвиква ропот сред македонците, намерило израз в писмо с дата 24.11.1922, което Управителният съвет и редакционният комитет на организация “Илинден” отправят до Стоян Омарчевски, оглавяващ Министерството на народното просвещение. Възражението е прието и македонските издания съхраняват дотогавашния правопис, с ятовата гласна. Ето какво Иван Михайлов казва по същия повод: “Тая молба биде удовлетворена - македонските издания продължиха да се печатат по стария правопис, Кирило-Методиевският, който българското правителство не искаше да се признава и прилага занапред като общобългарски. Организацията “Илинден” заяви, че македонските българи ще запазят тоя правопис - свят за българщината - като македонски” (“По трънливия път на македонското освободително дело”, 1939, второ издание 1989, Здание, стр. 128). Преиздаденият труд помества и цялото протестно писмо (стр. 127-128). Професор Любомир Милетич изразява несъгласието си в нарочно писмо, а негодуващият Софийски университет дори заплашва, че ще захлопне двери.

Цанковото правителство отменя (1923)

нескопосния правопис,

разбунил общественото мнение.

     “Кратка българска енциклопедия” (БАН, 1967) твърди: “Прогресивните общественици и книжовници, които са се ръководили от интересите на народа, са се стремили към по-опростен правопис, например П. Берон, В. Априлов, Л. Каравелов, Хр. Ботев, М. Дринов. Такъв характер носят и правописната реформа от 1921 на правителството на Ал. Стамболийски и особено реформата от 1945. Консервативните и реакционни дейци пък са се придържали към сложните и закостенели форми на старата правописна традиция, особено когато тези форми са могли да бъдат използвани за целите на господствуващата националистическа политика (например употребата на буквите “Ъ“ и “Е двойно” да се поддържа отдалеченост между българската и другите славянски писмености). Такъв е и случаят с правописната практика на българския консервативен цариградски печат, с тъй наречената Пловдивска правописна школа преди Освобождението и особено с реакционната правописна реформа на Ал. Цанков”.

     Тая за “прогресивните общественици и книжовници” дърпа неудържимо към устното определение що е социализъм: победа на прогресивните сили над здравия разум. Другарите енциклопедисти користно заобикалят, че въпреки стремежо си към по-опростен правопис изброените книжовници не прогонват гласната Ят. Значи, изхвърляме Е двойно, за да се приобщим към останалите славянски писмености. А защо те не дойдат към нас, щом трябвало сближение (нужно кому)? А че като как ша са сближим с онези десетки милиони славянски братя, дето пишат на латиница (поляци, чехи, словаци, хървати, словаци, померанци)? Вкратце, обосновката срещу Е двойно е съшита с бели конци.    

     Премислим ли отпред назад кое-що, неизбежно се набива в поглед, че и дружбаши, и комунисти през глава търчат да заличат тям ненавистната кръстоносна буква. Безенесарите поемат страната непосредствено след злощастната за нея Първа световна война. Държавата ни е обременена с непосилни обезщетения, с глад, международна враждебност и прочие беди. Затънали сме из всички тях и затуй буди най-дебело недоумение, че тъкмо тогава, с още съвсем пресни човешки и стопански рани правителство се хваща правопис да оправя, сякаш това е въпрос не траящ никакво отлагане. Кому е било тъй спешно да преинакова граматически правила тъкмо след току-що прегазила ни национална катастрофа? И защо? В името на какво? И случайно ли точно македонците настръхват и отказват да съблюдават новоизлюпения кривописен правопис? Те са далновиидно прозрели

неговата крайна - предателска - цел:

да бъде разсечена на две хилядолетната българска езикова цялост!

     Чак пък, ще рече неверник. Ала нека обясни с какво толкова двойното Е предизвиква гнева на овластения БЗНС, че бързешком и бързешката подпрята се да го унищожи? Образованието, кай, щяло било да станело по-достъпно за народа. Нека подминем пълната несъстоятелност на лукавото твърдение: (мнозина “улеснени” сънародници говорят, пишат "бяли", "голями", зер не им е понятно защо в единствено число това “я” е правилно, а в множествено - хич биля; мигар немци, французи, англичани, китайци, японци, притежаващи къде-къде по-трудни правописи от “сложността” с нашата двугласна съкровена буква, са по-неграмотни от нас? И защо те не си “оправят” кривите краставици по наш образ и подобие?), а да кажем: на каква цена? Защо ни е “опростен” правопис, щом той разрушава езиковото и национално единство на българите?! Кел файда, че реформата щяла по-сгодно да притули простотията, щом с трион на две разрязва живото народно тяло? Кое е по-важно: бълхата или юрганът? Кой и защо втълпи на земеделци и комунисти ради бълхата да изгорят юргана, че и кревата? Ама с прокудването на Е двойно демократизирваме, кай, образованието си. Виж ми окото, особено едното. Ако тъй беше, защо сега ние, баш демократясали демократи над демократите, с подсмърчане, почесване и потриване, с триста зорища и деветстотин закъснения и неизвинени отсъствия зубрим уроците на демокрацията, които снизходително преподават ни същите ония управници, дето с векове не си побарват буквите, пък то, глей моля ти се, не им пречат да вървят напред, а ние с улесненото си правописченце им гълтаме пушилката. В Сърбия, Русия без е двойно белким демократичността б/е на по-висока спрямо нас, когато го имахме? Китай, Япония са челни стопански мощности, как така го постигнаха с мъчни, та мъчителни писмена? Ето въпрос с пределно понижена лекост, тъкмо по фокуса на свръхдемократясващи отечествени вождове, толкоз, ама толкоз народолюбиви, че да има как в един хубав ден за българската демокрация ша направът такъвъ правуписнъ риформъ, чи изкуству ша съ пиши искуфству, та съфсем дъ улисним маси и стулови.

     Стане ли престъпление, криминалистът, дирещ поръчител, извършител, винаги се пита кой има полза от стореното. Приложим ли към свалянето - дважди - на ятовата гласна този отдавна изпитан способ, той неминуемо ще ни отвърне, че

между изкярилите на първо място е Сърбия!

     Не обич към народа (как така народа си любиш, пък тоя същ народ на две го разсичаш и едната му половина подаряваш на сърбокомунисти и коминтерновци?!!), а угодничене към чужди, противобългарски интереси стои в дъното и на земеделското, и на комунистическото правописно преобразование, дори ако ще би някой да го е подкрепял или осъществявал ради плиткоумие. Както въже стяга в житния сноп стеблата и свалиш ли го те се разпиляват, така стана и с Е двойно: извергнаха го и езикът ни бе скършен, поломен. Някой някъде (дано гори в пъклото даже подир свършека на времената) отдавна и прозорливо е проумял необикновената обединителна мощ на отечествената кръстоносна буква, та дваж (1921 и 1944) я сваля от всебългарско езиково и духовно въоръжение. За буква тук говоря, но тя не е само начертание, а празнината, оставена от нея, уви, прогизнала е в кръв, кръв българска. Ибо стотици хиляди пострадаха бранейки своята българска чест: убити, измъчвани, затваряни в концлагери, тъмници, изселвани в Титова Югославия, пък в основата на българската езикова целокупност стои незаменимото двойно Е.

ti

    

 

 

 

 

 

 

 

Мустакатият сипаничав баща на народите думал има човек - има проблем, няма човек - няма проблем. Тази мудрост, отнесена към нас, гласи има Ят /двойно Е/ - има българска езикова цялост, няма Ят - няма българска езикова цялост. Именно затуй щом чужбински слуги вземат властта, веднага против спояващата всите българе гласна скачат: въжето да бъде тутакси свалено, златните класове да бъдат разпилени, снопът да бъде пръснат. За награда в тоталитар-социалистическата ни столица булевард “Васил Левски” нямаше, а само едноименна къса улица, но булевард “Александър Стамболийски” имаше, има, при туй баячко по-длъжък от първия, гаче Апостола е по-малко заслужил пред Родината. На Дякона и улица му бе много, половината ѝ бе посветена на съветския маршал Толбухин, па я красеше и негово бронзово изваяние. Името на министър председателя, изгонил безценното Е двойно и по тоя начин лично способствувал за кървавия противобългарски македонизъм, кичи не улица, а булевард в сърцето на България (?!). Любопитно: той почва с православния храм “Света Неделя”, взривен през 1925 г. от убийци по заръка на Коминтерна и с близо двеста загинали покушението ще бъде в продължение на десетилетия световният връх на тероризма. Любопитно: пак невинна българска кръв ще леят и македонистите, улеснявани от премахването на ятовата гласна, одобрено от Стамболийски. Любопитно: булевардът му води в посока Сърбия, най-облажилата се от дружбашкия кривопис. Любопитно: подир славния и героичен 10-и ноември множество улици, площади, наречени в чест на комунисти, бяха преименовани, никой не изрече упрек против Стамболийски, чиято статуя пред Операта е по-ръстата (?!!!) от тия на светите братя Кирил и Методий пред Народната библиотека, да не говорим за скромнейшия паметник на Левски. Явно, другарите са твърде прекалили с размера на овещественото възвеличаване, и то в чест на особа, за която “Не е известно както на българската общественост, така и на международната, че на 15 март 1923 г. министър-председателят Стамболийски злоупотребява с 4 милиона швейцарски франка от държавното съкровище, които разпределя между свои роднини и близки,

а основната им част укрива у себе си.

Заведеното углавно дело срещу Стамболийски от Софийския апелативен съд - дело номер 11 от 1923 г. е съзнателно укривано, както от царската юстиция, така и след победата на БКП и до днес. Научната група към Постоянното присъствие на БЗНС беше формирана изцяло от историци членове на БКП. Но това не е целият парадокс. Нито правниците, нито политците, нито журналистите, нито историците посмяха да анализират дело номер 11 от 1923 г. Върху него цареше дълбока тайна. Мълчание, прах и забрава. Защото изяснявайки, че злодейски убитият лидер на БЗНС и предводител на българското правителство е ограбил 4 милиона швейцарски франка държавни пари е равно на неописуем финансов, политически и международне скандал. (…) За подробност ще цитираме писмо № 1165 от 26 февруари 1924 г. от Министерството на финансите, подписано от министъра Петър Тодоров и Юрдан Тотев, началник на Отделението по инспекцията:

     “До господин председателя на Апелативния съд:

     Съгласно чл. 10 и 11 от закона за отнемане в полза на държавата на незаконно придобити имоти, изпраща ви се един екземпляр от акта за произведената ревизия на отпуснатите 4 000 000 шв. фр. на бившия министър Ал. Стамболийски, заедно с приложенията му, за да се възбуди, ако намерите основания, углавно дело против лицата, за които ще бъде дума по-доле, за отнемане от тях в полза на държавата на незаконно придобитите имоти…” (“Личността на Александър Стамболийски и Тодор Живков”, статия на Искрен Азманов, предоставена ми от него).  

     Позволявам си още един дълъг откъслек с автор известният проучвател на документални източници за историята ни Цочо Билярски. Ето какво заявява той в “Кой създаде първите концлагери в България”:

     “До идването на власт на правителството на БЗНС в отношенията между Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) и българските правителства винаги е търсен синхрон и с малки изключения действията са били винаги в една и съща посока, към една и съща цел. Но земеделското правителство има неправилно отношение към разрешаването на националния въпрос и в интерес на добросъседските отношения със Сърбо-хърватско-словенското кралство то започва все по-често да жертвува Македония. В тази дейност знамето на предателството на националните интереси се носи от самия Стамболийски. През ноември 1922 г. при посещението си в Белград в интервю за сръбския печат той казва дословно следното: “Що се отнася до македонствуващите, те са в по-голяма тежест на нас, отколкото на вас… Ние се борим енергично против тях, но нищо особено не можем да им направим, защото техният щаб е във вашата страна. Само вземете македонците, които са ни дошли до гуша, и направете, ако можете, от тях мирни и почтени граждани.”

Думи, от които всеки българин

трябва да се срамува…

     Скоро след това той подписва Нишкото споразумение със Сърбо-хърватско-словенското кралство, което е ново предателство спрямо националните интереси. И с това се опитва да направи обрат, твърде неудачен, в традиционната българска политика по отношение на Македония. Многократно Тодор Александров и Централният комитет на ВМРО отправят предупреждения до Александър Димитров, Райко Даскалов, Александър Стамболийски и другите министри от правителството на БЗНС.

     ВМРО въпреки несъгласието си с нихилистичната политика на правителството на БЗНС се стреми да изглади отношенията си с него и да се върне доверието между тях. Но отношението към ВМРО остава не само враждебно, но и провокативно - преследват се и се избиват без съд и присъда изявени дейци, създават се контрачети, в които влизат ренегати от македонското движение и които обслужват не само политиката на БЗНС, но и денационализаторската и антибългарска дейност на сръбските и гръцки власти. А след подписването на предателското Нишко споразумение правителството на БЗНС предприема открито крути мерки срещу македонските дейци с цел да угоди на сърбите.

     На 7 май 1923 г. се провежда заседание на Министерския съвет. След като се опитва да аргументира дейността на ВМРО като предизвикателство срещу българското правителство, Министерският съвет взема решиение да се арестуват в Петрички и Кюстендилски окръзи “всички нелегално действуващи лица” и “техните ятаци и идейни вдъхновители и ръководители из горните окръзи, столицата и вътрешността на царството”, както и да се разтури Илинденската организация. Че това постановление има ясно изразен репресивен характер, говори нареждането арестуваните да се разпределят

в “разни концентрационни лагери в страната”

и да чакат там да започне следствието срещу тях, “след като се създаде специален закон за съденето им”. (Сп. “Македония”, бр. 4/11.1996 г., стр. 16 - 19).  

     Към текста са възпроизведени преснимъци на протокола от 7.5.1923 и други документи с него свързани, между тях списък на лицата от Дупнишко, които трябва да бъдат задържани. В горното смислообкръжение (контекст) проличава като на длан, че изритването на + съвсем няма за първоначален тласък искрено езиковедско рвение или пък несвястно престараване, а дял е от дружбашкото челобитие пред сърболята. Колко свиден за геополитически заговори против България е буйнокосият се онагледява от бетонно-металния факт, че даже мумията на Димитров бе скътана, статуята на самси Ленин бе капичната, обаче Стамболийската стои ли, стои. Може и да е ради келепир: само да разтръбим сред западняци, че демократично спастряме грамаден паметник на човек, подписал изграждането на концлагери, ще се юрнат да гледат, ние само ще събираме звонковите им благодарности, а след туй екскурзоводи ще ги развеждат по булевард “Стамболийски”.    

     Да вмислим: ятовата незаменима гласна бива дваж изхърляна тъкмо при две национални катастрофи. Това случайно съвпадение случайно буди съвсем приемливо подозрение, че прогонването на свещения всебългарски знак е злосторство никак случайно, извършено от две леви правителства, то по непростим начин обслужва очевадно противобългарска алчност. Нека шавнем още по-надире, из Възраждането. Явно там, при изграждане основата, върху която ще се развива новобългарският книжовен език, не е постигната необходимата разумна равновесност между главните говори, съставящи нашето езиково землище. Тая липса на устойчивост не ми се чини да е последица само от вътрешни сблъсъци за филологическо надмощие между представители на различни области, както благовидно официалната наука го излага. С късна дата - и препатили с язикот - може да установим, че победата на среднобалканието придърпва на изток естествения вододел, който едновременно е и водослив, между екавост и якавост. Така се нарушава хилядолетната установеност, сплотила екане и якане: наложена е промяна в ущърб на югозапада, който се оказва изместен, изтласкан още по-надалеч в книжовно отношение, отколкото заслужава по географско нахождение. С узаконяване превеса на среднобалканската словесност югозападът е най-ущетен и, което е по-лошо, подготвен за следващото настъпление срещу него, а то и не закъсня, ибо при първа сгода (Стамболийски излагаше на показ своята ненавист към македонския въпрос) дружбашите учредиха през 1921 като изгониха двойното Е и така оголиха, съзнателно, югозападния - най-застрашения от сръбския незаситим шовинизъм! - езиков дял, който именно трябваше мъдро да браним повече от всеки друг, а извършихме точно обратното. Домогването бе пресечено от Цанков, ала не за дълго: само двадесет и една години, през 1944-та, ударът е повторен, отново бе махната ятовата гласна, отново югозападът бе предоставен в него безпрепятствено

да вилнеят македонистки езиковъди.

Спокойно може да се каже, че отдръпването на българския книжовен език от югозапада бе осъществено в три етапа. Ударът (изритан Ят) бе нанесен тъкмо върху най-уязвимия край на българското езиково землище, който ради сръбското господство, пред чиито диващини бледнее турското, изискваше най-големи грижи за опазване на българщината.

     И какво излиза? В свободната родина вместо да укрепваме, доколкото е възможно, неблагополучната езикова равновесност между югозапада и победилото среднобалкание, дваж (1921 и 1944) я подлагаме на допълнителен и сриващ целокупието ѝ трус, какъвто представлява отмяната на ятовата гласна. Трикратно и съдбовно сбъркваме в област, където граматически грешки безпощадно се плащат с кръв. И я платихме с македонска кръв, кръв българска.

     Списание “Български език”, орган на ИБЕ, в брой 3 – 4, стр. 294 – 295, от 1973 г. отпечатва “Правописният въпрос” на Димитър Осинин. Той оглавява комисията, зловредно унищожила свещеното Е двойно, а тук разкайно споделя:

     “Един въпрос, който предизвика най-много спорове в комисията, както това е ставало и в по-далечното минало, бе съдбата на Е двойно. Практиката показа, че това в същност е било въпрос за съдбата на западното произношение, екането. Оказа се, че тук сме сгрешили. Затова трябва да призная и собствената си вина като председател на комисията. Като си спомня за “революционното” настървение срещу тая така мъдро измислена буква, изпитвам тъга и срам. Сега окончателно се убеждавам, че стремежът към пълно уеднаквяване има повече формален смисъл, а по същество е обедняващ. Получи се така, че вместо да оставим свободно да се състезават двете произношения, както е било през много векове, подчинихме западното произношение на източното, изключихме говора не несвикналите да якат (това не е въпрос само на желание, а на физиологическо устройство) и затвърдихме едно якавско островче сред екащото славянско море. Нужно е още веднъж сериозно да обсъдим въпроса за Е двойно, особено при сегашното положение. Въпросът прераства от научен в политически. Единственият изход е да оставим свободно да се яка и ека, като отново върнем обединяващото формално Е двойно”.

     Извадката е набрана, както целия текст, с възможно най-ситни буквичета, сякаш има някаква боязън някой да не бъде разгневен, ох, пускаме я тая статия, ама дано той не забележи, та хем вълкът да е сит, хем агнето цяло. Ако не е тъй, дребнъцкият набор издава преднамерена омаловаженост към изложеното, като че ли то не е пряко допринесло за стотици хиляди убити, изселени, прокудени, затворници, сираци, вдовици, осакатени, озлочестени, прекършени българи. Ала нека отново прочетем горния откъслек, не само ради любопитство към палач, с подирна дата оплакващ жертва, чиято глава собственоръчно е отсякъл. Прави чест на Осинин,

дето си посипва главата с пепел,

изразявайки своето лично прегрешение - “тъга и срам” - и заявява, че ятовата гласна е “така мъдро измислена буква” и предлага тя да бъде върната. Може би покаянието иде от наближаващия край на тогава прехвърлилия осемдесет лазарника (роден през 1891), когато неминуемо се прави равносметка на извървения земен път, а и писателят е по образование богослов (завършил Духовна семинария, 1911), православната повеля за изповядване на греховете му е съвсем ясна. Видял бял свят в монтанското села Долна бела речка, той е закърмен с екането, а тъкмо срещу него, срещу говора на своите майка и баща, светотатствено дига ръка. Участва в Септемврийското въстание, след разгрома избягва в Югославия, сетне отива в Австрия, две страни, където се вихри коминтерновщината, чийто проводник става партиецът Осинин. Нямам за цел да опровергавам едно по едно негови твърдения, но “Въпросът (за махването на Е двойно, Р. С.) прераства от научен в политически” е изцяло несъстоятелен: той никога не е бил научен, а политически, от самото си начало и до ден днешен, спояващият всите българи Ят бе пожертван не в името на науката, а в изпълнение на отявлено и хищно противобългарска политика. Повикът на другаря комисионен председател да бъде възстановено Е двойно остава без никакво последствие, като ми пееш, Пенке ле, кой ли те слуша.                 

     В Буенос Айрес на два политически вестника редактор е Никола Поповски. “Македонски глас”, хулно противобългарски и отявлено македонистки, пуска своя първи брой през август 1935, а “Балкански глас” тръгва от 20.7.1941 и предназначението му е да сплотява около Съветския съюз. Най-изненадващо с оглед предмета на тук занимаващото ни е, че двенките издания с по четирки страници употребяват дружбашкия правопис. Нека вмислим. По времето, когато из Южна Америка биват разпространявани тия “Глас”-ове, у нас е в сила ятовата гласна. Човек трябва да си затули очите, за да не види, че никак случайно отцепници заобикалят буквата, въплъщаваща повече от всяка друга българската езикова неразривност. Дванадесет години след като Е двойно пак е задължително,

коминтерновските наемници

отново посягат срещу него,

сега под екватора. Битката за безценното Е двойно у нас те я печелят (1921) благодарение на Стамболийски, комуто комунистите статуя ще издигнат, губят я (1923) заради Цанков, но я продължават зад девет земи в десета. Какво означава това упрямство? Че съгласно кроежите на Комунистическия интернационал и Сърбия двойното Е трябва на всяка цена, рано, късно, да бъде премахнато. И че неговата днешна липса съответства точ в точенце на отдавнашни и несекващи попълзновения срещу България, предшестващи дори касапския Коминтерн. И още: унищожаването на Е двойно през 1944 не произтича от недоглеждане, неопитност или доморасли пориви към демократясване, а напротив, резултат е на отдавна съставен план, чието осъществяване бива прокарвано съвсем неотстъпно. За да не остане и сянка от съмнение накъде ще тегли своите читатели, в уводната статия “Вместо програма” на брой първи е залегнало: “Вестник Македонски глас ще бъде пропагандатор и будител на борческото македонско съзнание всред македонската емиграция в Аржентина и разпространител на идеите и принципите на ВМРО Обединена (рожба на Коминтерна - Р. С.) и ще подготвя и напътва македонската емиграция, за да се бори за извоюването на една народна Независима Македонска Държава”. Забележете: Коминтернът постановява съществуването на македонска нация и македонски език през 1934 г., а вестник “Македонски глас” начева през август 1935-та без Е двойно. Пъргавелци пъргави, не си поплюват.

/следва/

 

 

   rw

logo

 

12659614 1036633103064017 1199327596 n

Стихотворения

НОЩТА ПРЕЗ АВГУСТ
Четвъртък, 04 Януари 2018
article thumbnail          Нощта през август е като една сирена, която ме зове назад в годините. Към онзи бряг, където запленена душата моя плуваше с делфините...   Нощта през август е луна над лятно кино, където двойки шепнат си прегърнати. ...
Повече в: Стихотворения  

Магазинче за душата

article thumbnailБарабанистът на легендарния „Цепелин” Джон Бонъм се пробужда в лудницата, за да разбере, че истинското му име е Иван Бонев... Рейнджър застрелва неволно свой колега в Камбоджа; укривайки вината си,...

abbort

halba