Гласът на България

Национален новинарски портал

  ШЕСТОДНЕВ    Литературна зона свободна от словоблудство!

Споделете ме

Опитът за самоубийство е още един щрих към личната драма на една лирична душа

vapМарин ГЕОРГИЕВ

23. юли е трагичен ден за разстреляните на Стрелбището през 1942 година. Пак ще има тържества, венци… Нека има. Но защо с тях пак ще се опитват да покрият фактите, помагащи на истината?! 

Писмата са непубликувани досега. Кътах ги за по-добри дни. Както се вижда – не се задават. По-скоро аз може да се не весна някой ден: на 9 април 2016 г. навлязох в десетилетието, от което обикновено не се излиза жив.

Част от историческата истина за Вапцаров се съдържа в тези текстове.

Първото писмо не е пряко до мен, но се отнася до темата, предмет на всички останали.

Е, притурям и малко бодлива сол от 1992 г., която не бе лесно да изближеш, когато не бе лесно да си смел. Всичко наоколо бе настръхнало и нямаше как да не се поуплаша…

За мен и досега е цяло чудо как съм съхранил тези писма, защото повече от едно десетилетие се занимавах не със създаване, а с издаване на литература. Може би защото това бяха единствените одобрения на усилията ми, дошли от чужбина и две изключения у нас – текстовете на Енчо Мутафов и на Виолета Радева… Всичко друго бе огън по врага и… колегиално мълчание…

 

* * *

ПЕТЪР СЕМЕРДЖИЕВ

(Писмо до Радой Ралин)[1]

Ерусалим, 23 април 1993 г.

Драги Митко,

Великденският ти подарък ни изненада, но и създаде приятно настроение. Красиво боядисаните яйца поставихме на масата в хола, за да им се радваме и да ги виждат приятели. Книжката с твоя автограф пък прочетохме заедно с Ема още вечерта на деня, в който я получихме.

Досега не бяхме участвали в прояви на гости от България, но този път нарушихме нашите навици. Присъствахме при откриване на международната изложба на книгата в Ерусалим и на малкото тържество пред българския щанд. Там се запознахме с почти всички български гости. Това беше в понеделник, а в сряда бяхме на тържеството, организирано в Тел Авив. Многобройната публика на него посрещна с изключителен възторг Йорданка Кузманова, Йосиф Финци и Борис Христов. Ти наверно вече си чул впечатленията на непосредствените виновници за всичко това. Инициативата на Фондацията „Отворено общество“ оправда положените усилия и изразходваните средства.

Аз лично съжалявам, че не можах да купя няколко книги, изложени на щанда, които търсех чрез някои познати в България. Когато посетих повторно българския щанд през последния ден (петък), почти всичко вече беше изчезнало от рафтовете. Твои(те) познати бяха много настойчиви да предам мои ръкописи, за да ги издадат в отделна книга. Лошото е, че в момента нямам нищо в завършен вид. Не можах да откажа и обещах да подготвя някоя тема, макар и не най-исканата.

Следя с интерес публикациите на Марин Георгиев във в. „Литературен форум“ за Вапцаров, макар да не съм получил всички броеве. Желанието ми е да напиша кратки бележки, след като се запозная с пълния текст и да ги изпратя на автора. Тук научих, че предстои да излезе от печат книгата, като ми обещаха да получа екземпляр от нея. Не познавам автора, но те моля да го поздравиш за гражданската и писателска доблест, коятo прояви, като се осмели да документира едно важно събитие от недалечното ни минало, в което беше въвлечен и Вапцаров. Ти знаеш, че лично го познавах, както и че следях творчеството му, макар и не толкова отблизо, бих казал опосредствано, повече чрез Николай Хрелков и частично чрез Васил Воденичарски. Освен това имах дългогодишно познанство с Иван Масларов и Никола Павлов, които са участвали в изясняване на поведението на Вапцаров по време на тъй наречения провал на ЦК на БКП през 1942 г. Може би на Марин Георгиев са известни някои подробности от това, което е известно на мен, но ще го разбера след като прочета книгата му. Струва ми се обаче, че едно много важно обстоятелство около поведението на Антон Иванов остава все още неизвестно.

Желая да се спра и на един личен въпрос. Намирам, че е необходимо да направиш едно посещение в Израел, където могат да се видят много интересни неща. Споделих това с твои познати и те не само го възприеха, но се оказаха много по-настойчиви и мислят, че трябва да го сториш, колкото е възможно по-скоро. Ти ще решиш кога може да пътуваш, но знай, че ще бъдеш наш гостенин, на Ема и мен. Очакваме да ни съобщиш намерението си, за да се заемем с уреждане на формалностите. Колкото и да е скромна обстановката ни, винаги може да се намери място за близък човек. Добре е да се съобразиш за по-благопрятното в климатично отношение време. У нас то е през април и май, когато горещината е търпима и не се появят дъждове. Друго благоприятно време е през втората половина на септември и октомври. Пред твои(те) познати се изказах, че това е най-благоприятното време, но все пак ти ще решиш.

Научихме, че си проявявал интерес към тъй наречените кибуци, комуналните земеделски стопанства. Ема има близки, родени и израснали в такова стопанство. Те ще ни улеснят с удоволствие, когато ги посетим, за да получиш впечатления от организацията и живота в техния кибуц.

Двамата с Ема очакваме твоя отговор. Заедно с теб ще направим най-подходяща програма, за да видиш повече и интересни места. Имай предвид, че за да бъде посещението ти по-полезно, необходимо е то да продължи поне две седмици.

Приеми най-сърдечни поздрави от двама ни!

ТВОЙ: (подпис)

П.П. Поради интереса към „Ескимоски плаж“ сред някои познати мога ли да получа поне два-три екземпляра.

 

* * *

ПЕТЪР СЕМЕРДЖИЕВ

Ерусалим, 19 август 1993 г.[2]    

Уважаеми г-н Георгиев,    

Моля да ме извините за толкова закъснелия ми отговор. Дължи се единствено на това, че току-що се завърнах от близо едномесечен престой в чужбина. Голяма изненада за мен са получените Ваши две книги, съответно подписани, за което искрено Ви благодаря.

По въпроса, който Ви интересува, съм длъжен да направя известно пояснение. На срещата ни с г-н Борис Христов тук разговаряхме по много въпроси, но аз исках да узная докъде е стигнала работата Ви върху книгата „Третият разстрел“. В тази връзка му разказах за случая с направената анкета в Софийския затвор, след като приключило следствието на арестуваните по тъй наречения процес срещу Централния комитет на българската компартия. В миналото това бе партийната практика, за да бъде изяснено поведението на арестуваните партийни дейци по време на следствието, на което са били подложени. Правеше се с цел да се установи какво е станало известно на полицията за нелегалната партийна дейност и какво е посочено за неарестувани партийни дейци, за да бъде съобщено на заинтересуваните партийни органи. В този случай анкетата е извършена от комисия, съставена между арестуваните лица. За неин ръководител е определен Трайчо Костов, а като членове са Никола Павлов-Комара и Иван Масларов. Разпитвани са почти всички от присъствуващите, включени като обвиняеми в предстоящия съдебен процес. Най-голямо внимание е отделено естествено на Антон Иванов като един от най-отговорните партийни дейци, направил и най-големите разкрития почти веднага след арестуването му. Интересен е бил и разговорът с Георги Минчев, който е арестуван преди предприетите арести на отговорни партийни дейци и приел да сътрудничи с полицейските органи за установяване на факти от нелегалната дейност на компартията и ролята на отделни ръководни дейци в нея. Интерес представлявало и разказаното от Атанас Романов за следствието, на което е подложен и как е стигнал до признанията, които направил след очните ставки с Цвятко Радойнов и др. На фона на такива разговори при анкетата се стига и до разговора с Никола Вапцаров, който още с арестуването си съобщава пред полицията не само, което ѝ е било известно, но и други подробности от своята нелегална дейност, ангажиран в нелегалния партиен военен център.

По време на тази анкета са водени подробни бележки от Никола Павлов. След приключването ѝ те са подредени и препратени навън от затвора за сведения и съхраняване. По-късно, вече след 9 септември 1944 г., при организирането на Централния партиен архив, те са предадени към неговия фонд и тяхното наличие там ми е известно до юни 1973 г., когато напуснах страната. Лично аз не съм ги преглеждал и не разполагам с извадки или копия от тях. Някои подробности около тази анкета обаче са ми известни от случайни разговори с участници в нея непосредствено след 9 септември. Повече научих от разясненията, направени от Никола Павлов след изнесения от него доклад за разкритите провокатори в редовете на българската компартия пред пленума на Централния комитет, състоял се през февруари-март 1945 г. За този кратък период от време, от края на 1944 и началото на 1945 г., разговорите сред ръководните партийни дейци за участниците в съдебния процес против Централния комитет имаха в значителна степен двусмислен характер, главно поради поведението на Антон Иванов и Цвятко Радойнов в следствието, а се прибавяха и неудобствата за изясняване ролята на Георги Минчев, защото е привлечен за деловодител на Централния комитет по предложение на Цола Драгойчева, която по онова време можеше да влияе при определяне на отношение към него. Що се отнася до Никола Вапцаров, на него не можеше да се гледа като на главна фигура в следствието и в самия съдебен процес. Без да се разгласява обаче поведението му, направените признания се порицаваха, определяни като капитулантство, имайки предвид и опита му за самоубийство. Малко по-късно тази му характеристика е изоставена напълно по две причини. На партийното ръководство стана необходимо да посочва примери с жертви, дадени от интелигенцията и специално из средата на творческата, в тъй наречената съпротива. Макар постиженията на Вапцаров в поезията да се оценяваха с големи резерви, нямаше възможност за по-широк избор между другарите му по перо и съдба. Участието му пък в такъв важен съдебен процес, в който е осъден, от партийна гледна точка можеше да съдейства да бъде създадена подходяща и неоспорима версия около името му. За нейното създаване съдействаха и изказванията на някои съветски поети, посещаващи страната. Колкото и да бяха сдържани в общите си оценки, някои от тях, например Николай Тихонов, посочваха като постижения някои стихове на Вапцаров, без да надценяват цялостното му творчество. Така беше даден тласък за възвеличаване на името и творчеството на Никола Вапцаров.

По-подробни разговори за извършената анкета в затвора и материалите, свързани с нея, съм имал значително по-късно, когато през 50-те години се оказахме заедно в затвора – най-напред с Иван Масларов, а след това и с Никола Павлов. Тогава сме разговаряли твърде много за арестуваните партийни дейци през 1942 г. и специално за учудващото поведение и уж пълни признания на Антон Иванов. Пиша „уж“, защото проучванията на Никола Павлов установяват, че още с отвеждането на Ан. Иванов в Дирекция на полицията, той започва своя разказ за нелегалната си дейност. Според твърденията на Павлов само четири часа, след като най-висши полицейски служители изслушват началото на неговия разказ, по решение на ръководството на Дирекцията неговото следствие е преустановено временно, за да бъде установена връзка с Гестапо в Берлин за съгласуване на по-нататъшните действия с арестувания. Този момент на своето поведение Ан. Иванов признава пред другарите си от анкетната комисия и с плач порицава проявената слабост. Не може да се твърди дали е бил искрен, защото остава открит въпросът защо е постъпил така, без да е приложено някакво насилие над него? Има някои подсказвания, че Ан. Иванов е изпратен нелегално в България освен като член на Политбюро още и за изпълнение на някои специални задачи на съветското разузнаване поради дългогодишния му опит по време на емигрантския живот, прекаран в Цариград, Виена и в Испания през годините на гражданската война в тази страна.

Случи се така, че след като бяхме освободени от затвора, Никола Павлов се зае да напише книга за предателството в редовете на българската компартия. Той я завърши през 60-те години и я представи в партийното издателство, включена беше в издателския план, но не беше допусната за печат. Във връзка със събирането на материал за тази книга Павлов можа да работи малко време в Централния партиен архив и успя да преглада материалите от анкетната комисия, които сам е подготвил. Впечатлението му беше, че всичко е запазено в този му вид, както го е писал навремето. Тъй като до моето напускане на страната тримата, Павлов, Масларов и аз, общувахме, както се казва, всекидневно, разговорите ни често се връщаха към съдебния процес от 1942 г., в който и двамата са подсъдими. Сведенията на Павлов бяха по-общирни и засягаха по-широк кръг партийни дейци, Масларов пък се считаше между близките на Никола Вапцаров и затова говореше по-често за него. В спомените, писани от Масларов за Никола Вапцаров в различно време, обаче е необходимо да се посочва през коя година го е правил за по-голямо уточняване на отношението му. Може да се каже, че Масларов се отнасяше, общо казано, положително към него, но не възприемаше възхвалителния тон, с който се представяше образът му.

По време на нашето общуване той не обясняваше поведението на Вапцаров в следствието само с неговата неопитност в нелегалната партийна дейност. Това му поведение той определяше като капитулантство според партийния език, който се използуваше в подобни случаи. Той обаче изтъкваше, че Вапцаров осъзнава поведението си като такова и смяташе, че то го е подтикнало към опита за самоубийство[3]. Този му акт оправдаваше, защото го считаше за честен човек и идейно приобщен към комунистическото движение. Подобно изказване за Вапцаров правеше и Пъша Павлова, съпруга на Никола Павлов, която е подсъдима в същия процес и е имала възможност да размени няколко реплики с Вапцаров, като изразява учудването си пред него, че пожелава да сложи край на живота си. С нея сме разговаряли неведнъж през продължителната подготовка на своята книга-спомени „Явки и пароли“, която аз трябваше да редактирам, преди да бъде представена в партийното издателство за печат.

Уважаеми г-н Георгиев,

Пиша Ви набързо след завръщането ми. Разбирам, че не мога да улесня работата Ви, защото не разполагам с материалите от някогашната партийна анкета, извършена в затвора. Реших все пак да разкажа някои подробности, които по разни поводи са ми станали известни. Моля да ме извините, че ще отнема малко от времето Ви за прочитане на написаното. Вие сте се заели с една крайно необходима работа, като изяснявате проблеми, за което поехте и риска на необосновани, нелепи и чужди на истината обвинения. Силите, които ги подтикват, са известни, както и тяхната ретроградност.

Не зная дали ще имате макар и малка полза от това, което Ви съобщавам, но аз Ви благодаря за вниманието, с което сте се обърнали към мен. Ако прецените, че мога да съдействам и на други въпроси, с които се занимавате, бих го сторил с удоволствие.

Желая Ви успешно завършване на втората част на Вашата книга. Искам да се надявам, че ще успеете да подготвите нейното цялостно издание, което и според мен е крайно необходимо за интересуващия се читател.

Приемете най-сърдечните ми поздрави!

ВАШ: (подпис)

 

* * *

ХРИСТО ОГНЯНОВ

Залцбург, 18 януари 1994 г.

Уважаеми господин Марин Георгиев,

Получих своевременно Вашата книга „Третият разстрел. Роман-разследване” на 10 май 1993 г. Съществена част от материала познавах от Вашите приноси във вестника. Но сега като книга, стъкмена с вкус и обогатена с много нови документални материали, тя пленява заинтересувания читател, който непременно иска да я прочете внимателно. А пък аз съм наистина заинтересуван читател. Писал съм по много поводи за Никола Вапцаров. Без оглед на това, че БКП е препоръчвала да не се възлагат опасни задачи на лица като НВ, тя все пак го е натоварила със задачи, които неизбежно водят към смъртта му. Стига да бъде пипнат от властта. А той, НВ, както изнасяте документално, не е бил добър конспиратор – обратно на моето предположение, че все нещо е усвоил от баща си и е вдъхвал надежда у партийните органи. В едно предаване бях предложил някой литературен критик да се заеме с неговото „конспиративно” и поетическо дело в една книга под заглавие „Пиринска целомъдреност”. Но всичко изнесено от Вас води до заглавие „Пиринска наивност”. Наистина смело, рисковано предприятие – както се вижда от самото Ваше изложение. Колко ровения, колко труд, колко преценки на везните на Вашата писателска и гражданска съвест. Който, след излизане на книгата Ви, се занимава с НВ, той трябва да вземе предвид книгата Ви. И това ще се окаже от полза за поетическото творчество на НВ. Истината тежи много повече, отколкото най-изкусителния мит. Вашата книга има стойността на „ДОТУК и ОТТУК”. ОТТУК нататък всички митотворчески измислици трябва да се проверяват в светлината на изнесените от Вас факти, документално потвърдени от самия трагичен поет.

Точно на българския Великден ни посети един тим на ЛФ[4], начело с Атанас Свиленов. По стечение на обстоятелствата ние не знаехме кога точно ще дойдат в Залцбург. Бяхме приятно изненадани, но се оказахме неподготвени да ги посрещнем по български, както трябва. Нейсе, всичко мина горе-долу добре, главно благодарение на професионалния и сърдечен такт на колегата Свиленов. Приятели ни се обадиха от България и изразиха задоволството си от предаването.

Можахме да си поговорим и извън интервюто. Попитах го колегиално какво става с моя ваджишки „Български исторически календар”. Свиленов ми каза, че издателството не разполага с пари. Това бе равносилно на отказ. Знаете, че такива „творения” са свързани и с време – колкото повече се отлага публикуването, толкова повече намалява и интересът на БИК. Опитах се да намеря друга възможност. Слава Богу, редакцията на вестник „Абагар“ се съгласи да поеме тоя финасов риск. И аз обещах на моя стар приятел архимандрит проф. Георги Елдъров да му доставя материалите. Това значи ново ксерографиране. За да се избегне това, осмелявам се да Ви помоля да предадете материали(те) на човек от „Абагар“. След време ще Ви се обадя по телефона, за да знам дали бихте ми сторили тази услуга. Прощавайте, ако с това Ви създавам главоболия. В края на краищата ще изпратя материала, новоксерографиран, оттук, от Залцбург.

Предайте, моля Ви се, моите най-сърдечни поздрави на колегата Атанас Свиленов и на всички от редакцията на ЛФ, които ме приеха толкова любезно. Макар и със закъснение за Новата година, Вам и на колегите от ЛФ желая здраве и успехи. Получавам редовно вестника и го чета с най-голямо внимание: главно чрез него се осведомявам за всичко по-важно в България (особено в областта на литературата).

Бих искал да прибавя още нещо като обикновен читател на книгата Ви.

Почти всяка страница ме кара да поспра, да препрочета някои места. Пренасям се във времето преди Втората световна война, мъча се да възкреся своя поглед върху тогавашните събития, както и да се спъна по пътя си. Тъй внушително комунистическата пропаганда в най-разнообразни изяви ни набиваше в главите, че Съветският съюз се е превърнал в рай Божи на земята, та противната пропаганда – за ада в Съв. С. – ме убеди в едно поне: всичко трябва да се провери на самото място. Събитията ме заведоха още през август 1941 в С.С. Това, което видяха очите ми, ме потресе за цял живот. Затова и анализите, които правите за лутанията на НВ, ме вълнуват тъй много като безпощадна истина. Характеристиките Ви за майката, бащата и сина са плод на толкова чиста добросъвестност, че всяка предвзетост изчезва: читателят се сблъсква с една трагична трилогия.

С най-добри чувства!

Христо Огнянов

 

* * *

ФИЛИП АСТРОФИЛ

Чрез в-к „Литературен форум“ до г-н Марин Георгиев[5]

Уважаеми г-н Георгиев,

Имах добрия шанс да получа вашата документална книга „Третият разстрел“, която прочетох с повишено внимание. Бързам да ви поздравя за дълбоката проницателност и смелостта да излезете от шаблонното мислене, в чието тресавище очевидно много български автори се чувствуват все още добре, ако съдя по злостните отзиви срещу вас в печата. Благодаря ви от сърце за удоволотвието да прочета една българска книга, от страница до страница изпълнена с факти, размисли и анализи, които са на нивото на най-добрите световни образци в изследователската литература. Позволявам си да дам тази оценка от позицията на човек, изучавал световна литература в САЩ.

Според мен книгата ви трябва да има второ – допълнено – издание, в което да разгърнете някои от точните попадения на вашите изводи, а също тъй да се добавят и нови. Това що позволи на непредубедените читатели да разберат истинската трагедия на заблудения Никола Вапцаров. Аз самият не съм чужд на неговата поезия. Мисля, че тя не се отнася само за едно поколение или само за една идеология. Спомням си, когато бях млад емигрант във Франция, вървейки сред житата по една железопътна линия – уморен, без ясна цел къде отивам, обезверен – ненадейно ми дойде желание да рецитирам „Вяра“. Никога преди това не бях чувствал силата на Вапцаровото слово, макар да го бях чел, рецитирал и слушал безброй пъти. Излишно е да уточнявам, че моята вяра беше насочена против потисниците в България, от които успях да избягам.

– Може би ще я сразите моята вяра?…

В по-подробно писмо, което ще изпратя допълнително, ще споделя своите конкретни виждания за вашата великолепна книга. Сега искам само да заявя своята съпричастност към стореното от вас честно дело. А що се отнася до воя на комунистите, отразен в купа изрезки от вестниците, които получих по мое искане от България, а после четох с отегчение, мога да кажа: не им обръщайте внимание! С изключение на отвореното писмо на Магдалена Шишкова, поместено в „Култура“, в което се съдържат факти, даващи възможност да задълбочите своите изследвания, всичко останало е само ЕКЗАЛТАЦИЯ НА БЕЗМИСЛОВНИ МОЗЪЦИ. Безспорно доказателство, че сте на прав път! В мое лице имате искрен привърженик и съмишленик.

С уважение и най-добри чувства към вас.

31 януари 1994, Финикс, Аризона, САЩ

 

* * *

ДИМИТЪР СТАТКОВ[6]

Бохум, 23 ноември 1995 г.

Драга госпожа Георгиева!

Драги господин Георгиев!

Изпращам списанието „Остойропа“ с рецензията – както казах при разговора ни по телефона: бях приятно изненадан, когато получих броя. Бях очаквал рецензията да излезе през декември или януари. Радвам се, че по този начин въпросът получава известност и тук – при всички мои разговори с познати, които би трябвало да „знаят“ (слависти или специалисти по източноевропейски въпроси), установявам все едно и също: че не са чули нищо, дори името на Вапцаров не им е известно.

С най-добри поздрави: (подпис)

 

* * *

ДИМИТЪР СТАТКОВ

ВАПЦАРОВ – ЕДНА ЧОВЕШКА ТРАГЕДИЯ[7]

(списание Osteuropa, бр.11, ноември 1995 г.)

Никола Вапцаров (род. 1909 г.) бива определян понастоящем за най-значителния поет, произлязъл от средите на „културния фронт“ на комунистическата партия в България от епохата между двете световни войни. Той е осъден на смърт на 23 юли 1942 г. заради снабдяване с оръжие и взривни материали на нелегални комунистически групи по време на т. нар. „процес на ЦК“, като още същия ден е разстрелян. Като „втори“ и „трети разстрел“ определя Марин Георгиев някои важни моменти от по-късната дискусия около поета. Назованият в заглавието „изкусител“ е българският кадрови комунист и полковник от Червената армия Цвятко Радойнов – по време на конспирацията непосредствен ръководител на Вапцаров и негов учител, от когото той се възхищава.

Предмет на „съдебното разследване“ е героизираната след завземането на властта в България от комунистическата партия биография на Вапцаров и особено неговото държане след арестуването му на 5 март 1942 г. Според официалната версия той, въпреки жестоките, продължили четири месеца мъчения, не направил никакво признание и не издал ничие име на свой съратник. Марин Георгиев, който за пръв път през 1992 г. е проучил разсекретеното досие от следствието, доказва, че случилото се е тъкмо обратното: още наскоро след арестуването му Вапцаров, по всяка вероятност без да бъде измъчван, прави собственоръчно писмено признание на повече от 200 страници, където разкрива факти и имена. Като причина за този драматичен обрат авторът предполага душевния срив у Вапцаров след неговото арестуване. Не героичен епос – разиграва се една човешка трагедия.

Пътя до тази трагедия описват обозначените като „роман-разследване“ в заглавието и изключително старателно документирани биографични глави, които вместо стереотипния героичен портрет обрисуват вълнуваща житейска история, белязана от противоречия. Вапцаров произхожда от уважавано семейство в провинцията, поддържало дори тесни връзки с българския царски двор, но е станал комунист. Неговият житейски път бележи много поражения – така например той приживе изобщо не намира признание като поет (дори от страна на лявата литературна критика). Неговата свързаност с комунистическата партия е свързаност на един честен идеалист и същевременно – изхождайки от начина на конспирация – на един новак. Последното поражение той не е могъл да понесе.

В книгата се засяга и въпросът дали между тогавашния режим и комунистическата партия не са съществували понякога договорености, засягащи в отделни случаи живота и смъртта на отделни лица. Авторът разглежда в случая твърде показателния факт, че незначителния в политическо отношение Вапцаров бива убит, докато присъдата на осъдения на смърт по същия процес член на политбюро Трайчо Костов в последния момент бива заменена с доживотна. Този въпрос ще бъде разгледан във втората част на книгата.

Превод от немски Федя Филкова

 

* * *

ПЕТЪР УВАЛИЕВ

Най-сетне стигна до мен книгата Ви и за да Ви поблагодаря в стил за любезното внимание, издирих съвсем специална пощенска марка.[8]

Ваш Петър Увалиев

 

* * *

Непубликуван откъс от книгата „ТРЕТИЯТ РАЗСТРЕЛ“

ИЗ ДНЕВНИКА

Изглежда, че който се стреми усилно към бъдещето, бъдещето си го прибира преди другите. Навярно в това е смисълът на смъртта, опиташ ли се да изпревариш времето, ако под бъдеще разбираме „Нея – Вечната Разбойница“.[9]

Убеден съм, че не само Вапцаров, но и поетите от близките десетилетия в едно нормално общество, ще имат друга стойност.

На 30-31 години усещах смъртта покрай себе си. Сега, на 47, се замислям отново за нея. Давам ли си сметка какво правя? Създадох си толкова врагове! И никой няма да ме защити. Усещам отмъщението на мита; отмъщението на мъртвия.

На 5 декември, един ден преди Никулден, отидох в „Свети Седмочисленици“ да запаля свещ за Вапцаров – да ми прости, да се успокоят духовете…

Първо запалих свещ за здравето на жена си. Тя, горката, отслабна със 7 (седем) килограма. Вълнува се за мен повече от мен. А аз дали се вълнувам за себе си – почти не разбирам. Нямам време, потънал в работа – не осъзнавам доколко съм напрегнат, какво правя…

Но – за смъртта!

Нищо не е помръднало в България. Комунистите пак си държат властта: в икономиката, в медиите, в администрацията. Затова и не стрелят. Изчакват удобния момент. И тогава… Кой ги знае какво и как ще го направят. Хората от тайните служби са навсякъде около нас. Техният октопод мина в нелегалност, но ще размърда пипалата си. А аз така се натресох….

Преди десетина дни се разхождахме с жена ми. И тъкмо пресичахме площад „Македония“, зададе се отсреща бившият следовател от ДС Чавдар Новански. Не беше сам, а с някакъв приятел. Наближиха ни. И тъкмо да се разминем, нещо опали бедрото ми. В ръката си държеше тънка, жилава пръчка, шибна ме с нея и с думите: Внимавай! Ти какво си мислиш… Много се увлече…

Преглътнах, скрих-покрих болката, премълчах случката пред жена си, но вече имах едно на ум.

В целия си досегашен живот мечтаех тайно за свобода; да дойде ден да си кажа всичко. Нали в това е смисълът на писателството. Знаех, знаех, че трябва да се съобразявам с неписаните правила на живота; съобразявах се, не бях борец на дело, но в мислите си бях смел – неизказаните, задръстващи ме мисли! Стори ми се – дойде денят да не удрям самара, за да се сеща магарето, а самото то най-после да изреве.

Нима ще ми простят Левчев, Левчевци и хората около него. Та тайните служби му бяха под ръка. Той ли ще се смили? Той е способен на всичко!

Знаех го, знам го, а какво направих…

Нима ще ми прости написаното за него в „Крах на митологията“? Всичката си ненавист ще стовари върху ми чрез Вапцаров. Той и обкръжението му. А и не само за казаното за Вапцаров, но и за казаното за единосъщността на съветската и руската имперска политика спрямо България. Снощи Татарчев говори за опасността от руската мафия, за лекотата, с която тя убива. Колко му струва на нашия човек и приближените му да платят на гавазите си за едно убийство. Хем имат и държавни пари в наследство, няма да се бръкнат в личните си джобове.

Не, България никога няма да е свободна и независима. Прав е Стамболов: стъпи ли един път руския ботуш у нас – няма отърване. Пък и да дойдат тук демокрацията и свободата, ще е след 30-40 години. Не ще ги видя! Жестоко, безмилостно жестоко е да се бориш за нещо, което не ще видиш и навярно не ще и дойде. (Вапцаров поне е вярвал, че ще дойде).

На 1 декември, понеделник, Ивайло Петров ме покани в дома си. Говорихме повече от час – за книгата, за Вапцаров. Съветва ме да се пазя, да не излизам вън от София.

Във вторник, на 2 декември, по втора програма на БНТ имаше разговор с Блага Димитрова. Предчувствах, че няма как да не я попитат за Вапцаров.

Тръпнехме с жена ми и дори се чудех защо още се бавят. Кръвта напираше от корема, през гърдите, стигна лицето ми. Пламнах, потта изби…

Попитаха я.

И как само я попитаха: Какво ще кажете по повод на публикациите, които излизат в един литературен вестник срещу Вапцаров?

– Той е романтик, мечтател за по-хубав живот. Така навремето, когато се спънал, са бутнали полуслепия Яворов в купчината въглища…

Ама нали уж сме политически съмишленици…

Съблякох се гол – толкова гореща пот не можех да понеса облечен; потта ручеше, намокрих чаршафа…

Два дена преди обявения разговор с нея бях свехнал, увиснал като мокър парцал. След разговора се наточих: в сряда, 3 декември, написах главата „Изкусителят“.

На 5, ден преди Никулден, запалих свещите: по една за живия (жена ми) и за мъртвия (Вапцаров).

Страхувам се за бъдещето, както в годините преди 1989 г. Ще ми се да не е така. И вярвам. И не вярвам. Като че ли всичко върви противоположно на надеждите.

7 декември 1992 г.

ПОСЛЕПИС

Не го публикувах този откъс, защото прецених, че ще издам слабостта си, а разбере ли, глутницата ще ме довърши. Сега мога да си призная тогавашните страхове.

Миналия петък имах разговор по повод книгата със Захари Карабашлиев; той разпитва, аз – отговарям. По едно време Захари вика: „Ти си герой, бе!“.

На мнозина така изглеждах и тогава. Сега мога да заключа: зад всяко геройство се крие един голям страх!

29 януари 2014 г.

------------------------------------------------------

[1] Отдолу на ръка с едри букви е написано с молив: Праща го Радой Ралин. Копие от писмото получих по човек, който ми го предаде лично на ръка. Не знам дали близките на Радой го пазят и затова го предлагам цялото, без съкращения, с правописа на автора. Бел. М.Г.

[2] Това писмо ми бе донесено пак на ръка в редакцията, тогава на „Ал. Батенберг“ № 4, пратено по човек от Борис Христов, по това време член на УС на „Отворено общество“. Не че тогава не съм мечтал и аз да ида до Ерусалим, даже от „Балкантурист“ обещаваха, но не стана. Тогава имах по-важна задача – чрез вестника се „борех“ за демокрация. И аз като моя герой Вапцаров вярвах; вярвах, че нещата ще се променят и работех за това, вместо да си вея куйрука по чужбина… Пък и кой ли щеше да ме изпрати. Винаги съм бил сред работещите… Бел. М. Г.

[3] И досега за мен е необяснимо как за по-малко от четири месеца, при това само до обед, защото следобед се учех да бъда управител на фирма, за което бях избран през февруари същата година, съм написал тази книга и то не каква да е, а документална. Трябваше да работя едновременно на няколко писти: документите от следствието, показанията на подсъдимите, спомените на оцелелите участници в събитията след 1944 г.; трябваше да съпоставям, да преценявам кое е възможното и кое фалшификат. Не, не разполагах с документите от вътрешно-партийното раследване на Никола Павлов, макар да бях разбрал, че ги има (нямах време да ги търся и чета), не разполагах и с тези ценни сведения на Семерджиев (писмото му е от 19 август 1993 г.), по това време книгата ми вече половин година бе факт, но все пак съм се догадил какво е изпитвал Вапцаров. Написано е между 5-10.09.1992 г.: „Той е „инквизиран“, но интелектуално и морално, с фактите, с аргументите и показанията на останалите „всичко са казали“ – потвърдили са го очните ставки, провокациите, че знаят всичко (бил е неопитен, според Масларов). Обезволен, поведен от инерцията на самопризнанията си, потресен дори от признанията на своите, в тези дни е възможно Вапцаров да е бил и най-свободният човек, отдаден на мазохистичната наслада да досрути всичко, щом вече е срутено от други, провидил е и приел смъртта като нещо заслужено; решил да жертва себе си докрай в името на непостижимата цел. Да не забравяме, че смъртта все още е реално далече и не толкова страшна; предвидима и затова красива; с поетичен ореол, а не с физически, животински ужас. Още е далеч „дивия поглед на бик“. Към края на март – според мен на 23-24, дознанието е приключено. Всеки ден е ден за самоизмъчване; с всеки ден Вапцаров е бил все по-смазан от вътрешната си слабост, а накрая вероятно е разбрал, че част от това, което следователят е твърдял, че знае, всъщност не е знаел, а той – Вапцаров – хитро е подмамен и е изказал сам. Или отгоре на всичко – бил е и излъган: веднъж от своите – предателите и далите показания; втори път от чуждите – опитността на следователя и агентите. Това са дните със стъпаловидно нарастващи угризения и морални терзания. Тъкмо поради тях той е блед, отслабнал, със зареян поглед, едва държащ се на крака, едва надигащ се на лакти, недокосващ храната и пр. Впечатлението за физическа немощ се е подсилвало от високия му ръст (поради отслабването – още по-висок), от придружителите, които са рутинни, от отварянето на вратата на мазето (възможно е за очна ставка с друг задържан – има такъв протокол за идентифициране на Стареца – Антон Иванов (арестуван на 26.ІV.), Васил (Цвятко Радойнов), Щерю (Иван Щерев). Очни ставки са се наложили и с Антон Попов, А. Романов и ако не с всички, поне с почти всички задържани. Сигурно е възможно в определени мигове човек сам да се превърне в машина на времето и да надникне в онова, което е било и на което не е бил свидетел. Бел. М.Г.

[4] „Тим”-ът не е на „Литературен форум”, а е телевизионният екип на предаването „Форум” на БНТ, което водеше Атанас Свиленов; той, допускам съзнателно, го кръсти така, за да увеличи значението си; „Главен” бе и на двете места – гл. редактор на вестника и титуляр на предаването. Аз действително имах амбицията да издам „Български исторически календар”, голяма част от който публикувах във всеки брой на вестника, но „избързването” на Свиленов, който не се занимаваше с финасовата част на вестника, пресече тази възможност. Не-издаването ме сподоби с още едно запознанство – с проф. Георги Елдъров, и не промени отношението на Огнянов към мен: при следващото си посещение в България той ме покани, заедно с Тончо Жечев, на обяд; присъстваше и съпругата на Хр. Огнянов Инге; документирано е със снимка в биографията на Хр. Огнянов от Бойко Киряков. По някакво странно съвпадение на обстоятелствата моята съпруга е племеница на първата съпруга на Огнянов Маргарита – леля Миче, както я наричаме всички; тя е първа братовчедка на моя тъст, който ми е разказвал за нея и за Огнянов. С Хр. Огнянов не съм споделял този факт, защото до него неизменно бе втората му съпруга. Текстът в курсив в оригинала е написан на ръка от автора на писмото. Бел. М.Г.

[5] Писмото е получено по факса на редакцията. Бел. М.Г.

[6] Димитър Статков е преводач на „Фауст“ – най-преиздаваният превод преди емигрирането му във ФРГ. Статков (правнук на възрожденеца Петър Оджаков, юрист, преводач и автор на първата българска „Наука за стихотворството“ от XIX в.) е пръв наш носител на международната награда „Готфрид фон Хердер“ (1966 г.) за своя превод на „Фауст“ и за представянето на германската литература и култура в България. През есента на 1966 г. напуска родината и преиздаването на неговия превод тутакси бива забранено. (Преработен и с вече пълен превод на втората част, както и с коментар неговият превод на „Фауст“ излезе отново едва през 1997 г.). Установил се да живее в Кьолн, Статков става редактор в секцията „Източна и Югоизточна Европа“ на „Дойче Веле“. Едновременно публикува в германския и швейцарския печат есета, студии, статии и рецензии, занимава се с литературните и политическите процеси, критикува марксическата индоктринация и огласява факти за независимост и опозиционно поведение на български творци. С една от многобройните си студии – „Поетическият свят на Атанас Далчев“ – подготвя лаудацията за удостояването на Далчев с Хердеровата награда (1969), а в самата лаудация е цитиран откъс от студията. Бел. М.Г.

[7] Статията е препечатана от в. „Култура“ в бр. 6 на „Литературен форум“ от 1996 г. Прибегнах до този трик, първо, защото ми бе неудобно да публикувам статия за себе си във вестник, който оглавявам; използвах краткото „затопляне“ в отношенията си с Копринка Червенкова, за да излезе текстът първо в „Култура“. Тя обаче не пропусна по стар перестроечен обичай да сложи отдолу бележка на редакцията, че тя има различно мнение по въпроса, изразено още при публикацията на Магдалена Шишкова. Все пак тогава ми дадоха право на своевременен отговор. И тогава, и сега не разбирам само едно: как редакцията постига единомислие на всички редактори с главния редактор?! Бел. М. Г.

[8] Пощенска картичка с репродукция на Търнър, на чийто гръб е ръкописният текст. От пощенското клеймо на гърба на плика се разбира, че писмото е заведено на 02.12.1993 г. (пощенското клеймо от Лондон е доста размазано, но месецът е 12-и, годината – същата, което ще рече че писмото е пуснато на първи декември – т.е. предишния ден, рекорд, който днешните български пощи не могат да постигнат. На гърба има и бронзирана лепенка, на която ясно се чете: 46 Markham Square LONDON SW3 4 ХA. „Съвсем специалната пощенската марка” е с изображение на Шерлок Холмс и под нея е изписано: SHERLOCK HOLMES & MORIARTY THE FINAL PROBLEM (Смъртта е последният проблем). Писмото е по повод поисканата ми от Увалиев и изпратена му моя книга „Третият разстрел”. Изпратено е на предпоследния адрес на редакцията: София 1000, ул. „Княз Александър Батебрег” 4. Бел. М.Г.:

[9] Тоест смъртта, вж. Атанас Далчев, Вратите. Бел. М.Г.

 

 

12659614 1036633103064017 1199327596 n

Стихотворения

МОЕ МАЛКО ПРОЩАЛНО ЩУРЧЕ
Неделя, 23 Септември 2018
article thumbnailНиколай СТАНКОВ             Мое малко                 прощално щурче не осъмвай                 върху асфалта. Този град            няма да те разбере. Песента ти –                    още по-малко. Ще изписка трамвай                      или гума над теб, или нежна обувка                                със токче. Ще те...
Повече в: Стихотворения  

Магазинче за душата

article thumbnailБарабанистът на легендарния „Цепелин” Джон Бонъм се пробужда в лудницата, за да разбере, че истинското му име е Иван Бонев... Рейнджър застрелва неволно свой колега в Камбоджа; укривайки вината си,...

abbort

halba