Гласът на България

Национален новинарски портал

  ШЕСТОДНЕВ    Литературна зона свободна от словоблудство!

Споделете ме

Затова сега бързам да говоря. Бързам да пиша. Бързам да ти кажа, че те обичам...

duМартин РАЛЧЕВСКИ

Здравей, прекрасна моя, но... тъжна. Здравей красива моя, но... похабена.

Здравей, моя любов.

Пиша ти, защото не мога да продължа да живея така. Толкова много грехове извърших спрямо теб. Толкова несправедливости, предателства, мерзости... Душата ми е притисната сякаш от воденичен камък. Едвам издържам под тази тежест. И... няма къде да избягам. От съвестта не мога да се скрия. Затова съм тук. Върнах се, за да ти кажа, че съжалявам и да те помоля за прошка.

Вече съм стар. Немощен. Болен... И знаеш ли, моя любов, реших да остана тук. До теб. Завинаги. Да... умра тук.

Мислих си, че с времето ще те забравя. По-точно казано, че ще забравя злото, което ти сторих, но уви, това не се случи. Чувството за вина ме гореше през всичките тези години, като горещ въглен, разпалван от вятъра. Където и да ходех, работех ли, пътувах ли, веселях ли се, това чувство винаги беше с мен и ме изгаряше.

Вече съм на прага. Неотдавна получих сърдечен спазъм. Поредният спазъм. За миг сякаш видях живота си като на лента. И разбрах, че няма да мога да взема нищо оттук. Освен спомените. А и греховете ми. Напоследък вечер щом се стъмни виждам вратата към оня свят. Тя е голяма, висока, масивна... страшна. На нея няма дръжка. Не знам дали е наяве, но я виждам. Заставам пред нея и се питам как ще премина отвъд без да съм се простил с теб? И... не мога да го направя. Не мога да тръгна без да съм ти поискал прошка.

Посях толкова много лъжи между нас. Амбиции. Скандали. Предателства. Грехове... които са като стотици ръбести камъчета. Или по-точно, като камъни, които съм хвърлял по теб. Едва ли сега ще повярваш на закъснелите ми думи. Но, ще го кажа: Съжалявам! Наистина съжалявам! Разкайвам се и те моля да ми простиш. Ти няма как да знаеш, но през последните години, когато бях сам, аз плаках. Плаках, молих се и се измъчвах заради стореното, но утеха не намирах. Никаква утеха. А само огън. Силен вътрешен огън, които ме изгаряше. И все още ме гори. Като неугасващ въглен в пазвата ми.

И тогава го реших. Стана случайно. Но всъщност и двамата знаем, че случайни неща няма. Беше студено и дъждовно. Излязох на верандата на голямата ми къща. Моята голяма, хубава, скъпа къща. Обзаведена изискано. С чудна панорама. Просторна градина, люлки, дръвчета, цветни храстчета и мека зелена трева. Стоях на верандата, а дъждът мокреше старата ми плешива и оглупяла глава. И гледах в нищото. Бях отпътувал при теб, моя любов. Душата ми беше при теб... И тогава го реших. Казах си, че трябва да го направя. Без да давам обяснение на никого стегнах един малък куфар и взех първия възможен самолет. По време на полета се вълнувах силно. Опитах се да хапна нещо и да поспя, но не успях. Сърцето ми биеше учестено. Не се успокоих през целия път. Самолетът кацна, вратите на терминала се отвориха и аз, като влюбено момче, се затичах. Шофьорът на таксито ме остави пред твоя дом и аз... зачаках. Чаках кротко и търпеливо, вперил поглед към портата, от която ти трябваше да излезеш. И ти се появи. Беше стара, уморена, съсипана, облечена с вехто палто. Имаше дълги бели коси и бръчки по лицето. Тъмни, дълбоки бръчки. За миг се смутих. Сякаш това не бе ти. От някогашната ти красота не бе останало нищо. Но... познах очите ти. Твоите тъжни, големи очи. Любимите ми очи. Които бяха видели толкова ужаси. Лъжи. Мизерия. Неправди. Предателства...

    Какво беше преживяла, мила моя? Какво ти бяха причинили? Защо изглеждаше така? Какво ти бях сторил аз? Въпросите летяха към мен като далечна глъч. Като далечна, грозна и страшна глъч. Обиди, ругатни, гаври. А сигурно и насилвания. Какво беше преживяла ти? Какво?! Не можех да го мисля дори. И не исках.

    Ти стоеше срещу мен. Стара, отрудена, тъжна, но с достойнство. Беше слаба, съсухрена, уморена и болна, но в очите ти имаше светлина. Те бяха тъжни, но живи. Стоях и те гледах... Ти вървеше бавно срещу мен. Разплаках се, а сърцето ми без малко да изхвръкне от вълнение. Спрях те и те назовах по име. Усмихнах ти се и протегнах ръце да те прегърна. А ти... ти... моя любов... Ти, моя единствена и незаменима... Ти се смути. Стресна се. И ме... подмина.

Не можах да повярвам... Вцепених се! Замръзнах на място! Имах нужда от време, за да дойда на себе си.

Когато се опомних тръгнах към парка, надявайки се да те открия там. И ти наистина беше там. А около теб имаше доста хора. Бяхте разпънали подвижен навес. И се бяхте събрали мъже, жени и деца. Сигурно това бяха твои деца и роднини. Имаше и маса, на която бяха подредени пластмасови чашки с безалкохолно. А също и домашни сладки, мекици и бонбони. Явно празнувахте нещо. Децата тичаха наоколо. Бяха малки деца. Навярно твоите внуци. Учудих се, че са... толкова различни. Те бяха бели, черни, всякакви... Децата от твоите бракове. Знам, че си имала повече бракове. И... не те виня за това. Напротив – обвинявам себе си. Когато някога си тръгнах аз те оставих... на произвола. Захвърлена като мокро коте на улицата. Като скъсана, ненужна дреха на пътя. Като стар, прочетен вестник. Като... Стига толкова! Няма да продължавам с глупавите сравненията. За съжаление ти нямаше избор. Нямаше кой да ти подаде ръка. Нямаше кой да те пази. Да те защитава. Да ти помага... Ти остана сама. Съвсем сама, нежна и беззащитна. И тогава ония негодници изпълзяха от тъмното като плъхове, спотайвали се на скришно. Бяха бели, черни, всякакви... И се нахвърлиха върху ти като невидяли. И... Не, не ми се говори за това... О, ако тогава бях там. Ако бях останал... Това нямаше да се случи. Но, аз, като един истински подлец, те зарязах. Заминах за далечните страни. Да търся късмет. Да търся щастие. Да търся чужда любов... Някои приятели казват, че съм взимал нещата твърде навътре, че имало и много хора, които също са заминали, а и други продължавали да го правят сега. Така че не съм бил единствен. Това обаче мен не ме интересува. Чуждите грехове са си чужди грехове. Сега, когато съм на прага, усещам нещата иначе. Чувствам, че ще давам отговор не за постъпките на другите, а само за моите. Там, зад страшната порта, няма да ме питат за греховете на другите. Но ще ме питат за моите!

    Затова се върнах, моя любов. Да ти се извиня. Пък макар и късно. И да ти поискам прошка. Да падна в краката ти. Да ги прегърна. Да ги притисна силно в обятията си и да ги обсипя с целувки. Твоите груби, уморени крака... И да остана така. Наведен... Сломен... Молещ за прошка... А ти не ме позна! Изобщо не позна кой съм! Може би трябваше да предвидя подобен развой. Заслужавах го. Но... не го очаквах. Съзнавам вината си. Виновен съм, но... признавам, че очаквах всичко друго, не и това. Не и че няма да ме познаеш.

През всичките тези години трябваше да съм с теб. С теб и с никоя друга. А аз те предадох. Скитах се по тая чужбина като алчен скъперник, който съзнателно копнееше да се превърне в уседнала свиня. Исках да получавам. Да взимам от живота. И го правих. Бях като обезумял. Имоти, вещи, блага, наслади, признание, слава... Е, и? Какво излезе накрая? Колко беше мъдра ти някога когато казваше, че всичко е временно. Тихичко го казваше. Ей, така, между другото го казваше, докато седяхме заедно и се държахме за ръце. Казваше го... ненатрапчиво. Но аз ламтях за материални блага. Исках да притежавам. Да имам повече и повече. Ти беше твърде обикновена, кротка, позната. И бедна. А аз търсих приключения. Исках да бъда с по-красиви, с по-интересни, с по-богати от теб... и те изоставих. Ти беше честна, семпла и невинна. И затова... беше предадена.

    Някои казват, че това е живота. Всеки имал право да урежда първо себе си. Да гледа собствената си полза. Някога и аз мислих така. Тогава бях глупак. Сега обаче, застанал пред оная голяма порта, мисля иначе. И съжалявам. Къщата няма да мога да я взема с мен на оня свят. Нито пък любимата ми кола, а също и другите ми вещи. Ще отнеса само онова, което си е в мене. Угризенията ми. Вината ми...

    Тежи ми, мила моя. И ме боли. Боли ужасно... Искаше ми се да ме погледнеш. О, само как ми се искаше да ме погледнеш и да ми кажеш, че ми прощаваш. Не! Всъщност не съм честен. Искаше ми се единствено да ме погледнеш. Само това. Повярвай ми! Да ме познаеш. Да познаеш, човека, който някога обичаше. Да познаеш... предателя.

    Ти някога казваше, че всеки, рано или късно, се връща при онези, които е обичал. И това е самата истина. Ето ме. Аз се върнах. Късно, но се върнах. Скоро ще умра. Устните ми ще се вледенят, а ръцете сковат. Ще стана безмълвен. Тялото ще се стопи и ще изчезне... Ще остане само голата ми душа. Затова сега бързам да говоря. Бързам да пиша. Бързам да ти кажа, че те обичам... Обичам те, моя любов! Обичам те толкова много, че се задушавам. Обичам те, с цялото си сърце и с всичките си сили. Моля те, прости ми. Прости ми и ме благослови да си отида с мир. Ти винаги си била в сърцето ми. Където и да бях през всичките тези години, където и да се скитах не спирах да мисля за теб, и да те обичам. Ти, скъпа моя... Ти, единствена, чудна и неотразима... С набръчканото ти от старост лице, с дългите ти бели коси и облечената в дрипи. Да, точно теб. Теб, и само теб, винаги съм обичал. Теб, родино моя! Теб, моя Българийо!

 ---------------------------------------

 

„Душа“ е озаглавил новата си книга Мартин Ралчевски

 „Душа“ е осмата книга на Мартин Ралчевски, който, както е известно, по образование е теолог. Роден е в София през 1974 г., женен е и има две деца. Това е сборник от 50 християнски разказа, повечето от които пресъздават действителни събития. Книгата е автентична и на места доста емоционална. Истинските имената на героите са заменени с псевдоними, но има и такива които са посочени.

 

Толкова любов, милост и трепет има тук, че се съкруших. Почувствах се умита, успокоена и намерила отговор на много въпроси, които дълго време са се таели в мен. Факт е, че добрата литература не може да съществува без човека и че Мартин не е само писател, но е и сърцеведец!

Екатерина Борисова,

редактор

 

След като я прочетох, буквално онемях! Сълзите, които изплаках по нея ме пречистиха. Странно е, но това не бяха сълзи на мъка, а на утеха и щастие. Сигурен съм, че тези живи истории ще вдъхнат вяра и на най-обезверения човек. Защото това не е просто някакъв си сборник с разкази, но книга за живота и истината, която ни сочи най-ценното в света! Душата!

Янко Лозанов,

актьор

 

З А П О В Я Д А Й Т Е

на представянията на книгата

 

В Пловдив – Четвъртък, 26. юли, 17:30 ч. Народната Библиотека „Иван Вазов“, ул. Авксентий Велешки 17

В София – Понеделник, 30. юли, 18:30 ч. Книжарница „Гринуич“, бул. Витоша 37.

 

––––––––––––––––––––––––––––––––––

 

Книгата може да се закупи от всички големи книжарници в страната. Да се поръча от сайтовете за книги, както и на email: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите. или на телефон: 02 9888 508

 

   Lema BG

 

12659614 1036633103064017 1199327596 n

Стихотворения

НОЩТА ПРЕЗ АВГУСТ
Четвъртък, 04 Януари 2018
article thumbnail          Нощта през август е като една сирена, която ме зове назад в годините. Към онзи бряг, където запленена душата моя плуваше с делфините...   Нощта през август е луна над лятно кино, където двойки шепнат си прегърнати. ...
Повече в: Стихотворения  

Магазинче за душата

article thumbnailБарабанистът на легендарния „Цепелин” Джон Бонъм се пробужда в лудницата, за да разбере, че истинското му име е Иван Бонев... Рейнджър застрелва неволно свой колега в Камбоджа; укривайки вината си,...

abbort

halba