С бай Христо си отива живото свидетелство за една отминала епоха на волни овчари, на орачи и копачи, на конелюбци и конекрадци

ШЕСТОДНЕВ

Тази сутрин внезапно ни напусна майсторът от Търничене, писателят и поетът Христо Йотов. Без да каже „сбогом“… Наскоро той преживя инсулт, но след като му поставиха стенд се

шегуваше, че ще ходим на дискотека…

С бай Христо си отива живото свидетелство за една отминала епоха на волни овчари, на орачи и копачи, на конелюбци и конекрадци. Но след него ще останат книгите му, съхранили като в зърна кехлибар късчета от тези пасторални времена, описани с обич от Майстора.

Ние също няма да казваме сбогом. Ще кажем – довиждане, приятелю!

СЛИВИТЕ ГРОБИЩНИ

Христо ЙОТОВ

Най-после оттук-оттам, приплака по роднини и достове – събра парици за двете магарета Селимови. Опакова ги със самари. Приклепаха му ковачите тежката брадва – да няма бузи, а да се впива в букачките и да му хвърчат треските. Приточи ръждивия крапов трион, останал на гредата в мълчание от дядово време. И с два самуня хляб, шарена сол, лук, торбичка боб с огърле люти чушки за в гърнето – потъна бат Тотю Тоткоджикят с дружина в Лешнишкият Балкан… Че там се отвори букова сеч и Горското даваше добри парици… И си идваше бай Тотю Тоткоджикят само в събота и неделя, за почивка на магаретата и на ръцете си убити, че тогава още не бяха измислени резачките. И се събаряше гората с брадва и крапов трион. А свличането ставаше с волове, магарета и катъри… И още с пристигането си по вечерно време от Балкана, разседлаваше магаретата и с оглеждане наляво и дясно, вкарваше ги скришом по-навътре в гробищата. Че то гробището гробище ли беше – самата Райска градина. Потънало беше в овощия и паша ливадна. Овощията, повечето сливак, който сливак тая година се беше увесил над гробовете – узрял, и цялото гробище миришеше на пъпеши от жълтите сливи изкапали. Блазе да речеш на мъртвите, че полегнали ядат си като нафора капали сливи. Благодат неземна! И мирише, мирише на убаво и сладостно. Че ти иде и ти да легнеш и се присегнеш на софрата им гробовна и сливова…

То тоя сливак дядо поп продаваше тръжно на някой безбожник, който пък обираше и сваряваше по сто кила чиста ракия и пиеше си цяла зима несмутно от духовете гробищни… А препийне ли и му стане чоглаво от гробищните випири, таласъми, навяци и караконджули, грабне брадвата и баска, пухти и псува по дръвника чворовите дърва… Да, ама тая вечер стана една такава галимация, че да не си там. Тоткоджикят като натири магарешниците приседна на пейката гробовна на чорбаджи Иванча, запали цигара и се заслуша. Магароците обираха капали сливи и кокичките трещяха в зъбите им, сякаш ги плюеха в калайдисан леген. А една нова месечина се прокрадваше из клонака на сливака, сякаш не беше над българско гробище, ами светлееше от турското минаре. И докато смукваше цигарата, заслушан и несмутим, че беше смелчага, изведнъж се вторачи към входа на гробището. Оттам се зададе с поспирване едно такова нещо – ни човек, ни магаре.

- На хаджи Петко магарето ще да е, подирило моите и сега идва на паша… - помисли Тоткоджикят.

Да, ама това нещо се поспирваше около гробовете, застояваше се и се смаляваше и пак прихождаше и влачеше нещо топарлачесто… Бре, майка му стара! И колкото по-наближаваше, по не приличаше ни на човек, ни на магаре. Сигурно Дели Иван ме е видял, че пущам магаретата на паша в гробището и мачкат и ядат сливите накапали, че ги беше откупил и тая година от дядо поп. И сега ме дебне за кавгалък… И какъв то си беше енергичен и смелчага бат’ Тотю, веднага настъпи цигарата и се изтегна в цял ръст отгоре на чорбаджи Иванча гробовен. И затаи дъх. И поглеждаше ту към паметника над главата си, ту към Нещото, което не бързаше, но наближаваше към него… „Да ме е видял – не вярвам… в тия маскировъчни сенки“ – си мислеше бат’ Тотю. Но като се вторачи в един момент на каращисана смелост и страх, позна това випиресто човекоподобие. Беше дядо ви Йордан Данчито… и той безбожник. И да се не навира в очите на минувачи и комшии, всяка вечер по здрачкаво дохождаше с една топчеста кошница и – гърбул-гърбул – събираше капали сливи да си свари петнайстина кила ракия… И нали си е гърбав, дето се казва, на четири крака събираше и като поизостане кошницата, придърпваше я с патерикът и пак обарваше гробовете, че бяха поизчистени от опечалените на мъртъвците и се лесно по тях събираше сливакът накапал…

Най-после, търпение имайте, дойде и до гроба на чорбаджи Иванча. И тъкмо да засъбира жълтите сливи, че миришеха на пъпеши и бяха едри и топчести като загорски кумбалки, и Тоткоджикят, без да се обажда, както е легнал връз чорбаджи Иванча, тихомълком се надигна до седнало положение и издиханно изпъшка, сякаш се пукна умрял бивол… Е, да – и тоз безбожник и онзи, но на очите страхът голям - мушица да е, става на самодива да речем или випирин и изчадие адово! Тоткоджикят не мърдал, ама дядо ви Йордан така подскокнал и се изправил, ще речеш – глътнал бастуня. Хълцукнал и онемял! В един момент, единият седнал, другият прав и загубил гърбицата, че даже Тоткоджикят се подвоумил, че го знай от време оно гърбав до земи… И като постоял дядо ви Йордан миг ли, два ли, втренчено стресиран, дал гръб на това видение и на едри крачки намерил вратата гробищна без бастун и без кошницата сливова. След него и Тоткоджикят и той прескочил кошницата и поел на бегом… И така – на обръщала и догонка - и двамата подпалили пепелта по пътя, че ерген Тошко, като се прибирал по това никакво време напоришки, вместо у тях си, хлътнал у комшийката. Е, да, ама на хубава булка мъжът човек ли е? Станала една патаклама. Че и кучето побесняло, с кило ракия попара да му надробиш, пак не мирясва… Отървал се ерген Тошко с един до коляно отнесен крачол, с една гьостерица по гърба и на втората гърнето му се опетмезило… Нейсе, да речем. На другия ден комшиите, пък и той самият си казваше: добре че не ме улучи в сляпото око…

Ама пътят се бил обистрил от пушилката снощна. И в същия тоя бял ден се разчу през плет и качак, че чорбаджи Иванчо се бил випиросал. Близките обадиха на попа и той си взема требите, един кривач тамян в джоба и с кандилницата напред и с близките чорбаджи Иванчови подире му, които носеха гърне с жарава и мотика. Поп Керан изчете „фра дяволом“, изкопаха мотичена дупка на гроба, положиха гърнето жаравно и то запуши с един кривач тамян за прокуждение на випиринът… Изпиха шише ракия из раклата на баба Чорбаджийка, преляха с шише вино от американското лозе /чак ми досвидя/ и туйто беше…

Сутринта по изгрев магаретата Тоткоджикови сами се бяха прибрали и дремеха и шляпаха мухите пред вратнята бат’ Тотюва…

Дядо Йордан него ден не излезе. Не си прибра ни бастуня, ни кошницата. Чак на третия ден пак се появи на Кабата, но не беше вече изгърбен, като учуден гущер на плочест камък, ами прав стоешком и с една бобена вейка се бодро подпираше. Минувачите се чудеха и на запитването им – кога и как е оздравял кръста му, той отговаряше:

- Говедар Мирчо ме разтрива и ей го на, пооправи ми това секване от години. Кешки да съм знаял от по-рано да ме примачка и намести кокалаците!

А Тоткоджикят още същия ден осамарил магаретата и с торба хляб, шарена сол, лук и парцал сланина, дадена му от баба Чорбаджийка за Бог да прости, и потънал пак в Лешнишкия Балкан. И треските му хвърчали като шрапнели из букаците, зер сланина е това – друга силица дава, не е сух комат с лук натъртен с юмрук. И с кокички да беше от трънките сливи гробищни, пак се ядваше с настървение таз чорбаджийска сланина. И с вдовишка брадва да сечеше Тоткоджикят, нямаше умора. И букаците падали с шемет и трясък и прокуждали зверовете. И юнашка песен се чуела из Лешнишкия коджа Балкан…