Гласът на България

Национален новинарски портал

  ШЕСТОДНЕВ    Литературна зона свободна от словоблудство!

Споделете ме

Един родолюбив труд на преводача на Маркес

edvРумен СТОЯНОВ

…Няма нищо скрито, което да се не открие, и тайно, което да се не узнае. (Мат. 10:26)           На 2.08.1944 г. шепа майкопродавци, кощунствено събрани в манастира “Св. Прохор Пчински”,

официално пръкват македонисткия език. Колкото и да ни е мъчно от престъплението и макар историческата истина да е неотменно, неотменимо с нас, в Република Македония (РМ) съществува езикодействителност различна спрямо тукашното положение. Тя е издънка на коварно и платено отцепничество, яростно тъпкана с диалектни, сръбски, западни плънки, че да бъде постигната по-бързо противобългарската ѝ разподобеност. Предназначението на тия редове обаче е не да обърнем самоцелно глави назад, как било, що било, кой прав, кой седнал, а да вървим напред: какво да правим сега и в бъдеще с оглед възстановяване целокупността на българския език.

     Въпросът, който пръв възниква, е: искаме ли нещо да се промени и какво е то? Едва сетне идва питането как ще стане. Говоря от мое име и тук споделяното другиго не обвързва.

     Нека приемем, че сме за възобновяване българското езиково единство. Изхождайки от тая постановка, трябва да посочим как то ще бъде постигнато. Най-добрата възможност би била един прекрасен ден Скопие да възприеме книжовния български. От това по-хубаво няма. И по-лесно: стоим скръстили ръце, точим лиги, чакаме нещата да се оправят без никаквичко наше участие. Тогаз най-сетне правдата ще изтържествува и нас тя ще осени с твърде приятна тегоба да учим жителите в югозападната съседка що е красна словесност. До него въжделян ден нищичко не правим, сиреч водим политика на зрелия плод, кротко ожидаме той да тупне връз тучната морава, пък ние да го вдигнем с трепетни от величието на мига ръце. Но: ако въпреки нашата блажена мечта не стане точно тъй, какво ще правим, пак ли ще чакаме?

     Никой не знае как ще се развият събитията из Вардарско, затуй едва ли ще бъде съвсем излишно да предприемем нещо. Според мен то е сведимо в две задачи:

     - отказ от пълното бездействие, в което от десетилетия сме затънали (сме се самообрекли),

     - настъпателно сближаване с язикот.

Защото досега, а и неизвестно докога, именно тия две начертания са изключени от подхода ни към езиковия македонизъм.

     Институтът за български език (ИБЕ) при БАН през 1978 г. изрази своето мнение двукратно, в кн. 1 на сп. “Български език” и с отпечатък: “Единството на българския език в миналото и днес” (но след десетгодишен запор срещу обнародването му, виж “Историографията за “македонския език” 1945 – 2001”, М. Любенова-Бакалова, кн. 1/2005 на сп. “Македонски преглед”). Изложеното е правилно, лошото е, че на дело нищо не променя: отдалечеността и отдалечаването на македонисткия език по прежному са в ход. Чрез упоменатия документ БАН и неговият Институт гаче приключиха с язикот. По-точно ловко си измиха ръцете: ето черно на бяло нашето становище и то не какво да е, а безупречно издържано от научно гледище, какво повече, кой е писмовен, нека чете. На което може да се отвърне, уви, с обезсмислящото го е, и? Кво от туй? Кел файда? Освен ако документът не е бил работен по изпитания способ хем Кумчо Вълчо сит, хем Ваклуша читава, тоест не да се принася осезаема полза, а колко ред да мине. Ще ми бъде отвърнато: при оновавремешните условия България надали можеше повече да стори. Мен комай ми призлява като видя и чуя зад пуста обстановка вечно да се бъзливо тулим. Как Унгария, Югославия, Албания, Румъния, Полша, Чехословакия можеха и можаха да водят къде-къде по-дръзка политика за отстояване своята национална самоличност, нали и там свирепствуваха комунисти, защо ние държахме най-унило на своето? За да онагледяваме на калпав кое му пречи?  

     (През 1997 брошурно излезе “Меморандум на Македонския научен иститут - София във връзка с взаимоотношенията между Р България и Р Македония /по повод на езиковия спор/”. Текст изряден, впечатляващ, необорим, ала не предлага средства как да бъде превъзмогнато езиковото разцепление и противопоставеност. Този научен институт тоже губи се в неведение как да бъде построен необходимият мост или не сака да изплюе камъчето?)

     Каква е била истинската подбуда за изготвяне на “Единството” не знам, знам, че тридесет години следхождат появата му, а ИБЕ не е предприело нищо повече и лежи на онуй ухо. Много вода изтече и в Боянската река, и по Вардаро, много неща коренно се измениха и тук, и там, и в Европа, и в света, пък Институтът все с онзи документ си остава, сякаш още властват коминтерновщината, сталинизмът, интернационализмът, чиято (на всички тях) галена рожба е язикот. Писано е: по плодовете им ще ги познаете. А от наша страна плодове, сиреч дела няма никакви, има един труд отпреди три десетилетия и точка, най-много предшествана от запетайка. В сегашния ускорен живот тридесет години са прекалено много време, особено ако го измерим в несторване.

     “Единството на български език в миналото и днес” за лишен път утвърждава според мен най-лошата черта на отечествената наука: кабинетщина. Относно тридесетата годишнина на “Единството” нека с ръка на сърце се запитаме какво то допринесе за единството на българския език? С какво спомогна да бъде преодоляна трагично зейналата пропаст между книжовния ни език и неговата писмено-регионална форма? Благодарение на “Единството” какво именно се промени во Бугарско и во Македония към посока на езиково сближение?

     За БАН язикот е втора норма на българския книжовен език, а пак БАН държи тая наша втора норма разлъчена от първата, ибо ей тоничко не са сторили, нека бъдат живи, живи и здрави, господа академиците, че двете да общуват и се приближават, сиреч единство осъществяват. Времето на Берлинската стена безповратно мина, трябва най-сетне и веднъж за винаги да проумеем, че държим ли непокътнат дувара между книжовния език и неговата изкуствена, издевателска областна разподобеност, това, каквито и основания да изтъкваме, облагодетелствува единствено противобългарския македонизъм.

     За да падне дуварот не е изрично потребно сътрудничеството на македонистите, а и те никога не биха го оказали, но, слава Богу, съмва без петел. Най-хубаво, още мило и драго, би било София и Скопие с радостни песни дружно да сринат дуварот. Понеже тая не ке я биде, може и сами да го катурнем. Нужно е не тамошно, македонистко позволение, а наша работеща воля за единство на българския език.

     Нека вмислим: официално се твърди, че има втора норма на книжовния български. (И това изчерпва случая). Оттук обаче да продължим с разсъжденията. Щом тя е писмено-регионална норма на българския език, тя е негова собственост, дори невръстните дечица знаят, че “на” сочи принадлежност (кукличката на Марийка, лигавникът на Иванчо), следователно тая пуста норма е притежание на българския книжовен язик, още по-следователно ние, носителите/ притежателите/собствениците/разпоредниците му няма защо да молим чието и да било изволение какво да правим с нормата на своя език.    

     За зла врага трябва да изповядаме, че ако нещо все пак се промени, дължи се основно на люде тамошни, а не тукашни. Погледнато с възможно най-благосклонни очи, “Единството” равнозначи с правилно установена диагноза. А искаш ли наистина да се изцериш, трябва да пристъпиш към лечение, диагнозата, колкото и да е сполучлива, щом с нея изчерпваш битката срещу заболяването, безпомощна е. Именно така сме постъпили ние: поставили сме точна, вярна диагноза и сме спрели, установили сме причината за нарушеното здраве, ала не вземаме никакви мерки тя да бъде превъзмогната. Каква ни е тогава ползата от тая диагноза? Никаква, болният с или без нея продължава да страда и не искам да помена какъв ще му е краят.

   Ако има промени, те стават единствено в РМ, гдето се надигат призиви да бъдат върнати светотатствено изхвърлените кирилски букви. Младен Сърбиновски излезе в списание “Гласът на ВМРО-ДПМНE” (Скопие) с доблестна статия, показателно озаглавена “Българският книжовен език - катаревусът на Македония”, която софийският вестник “Македония” препечата в брой 43/13.12.1995. Сп. “Ек” помести статията “Разпадането на Югославия и бъдещето на македонския книжовен език” (бр. 1/1994) от проф. д-р Ото Кронщайнер, в която предлага, с подзаглавие “Възможности за решаване на “македонския въпрос” условия как то да бъде постигнато. Включена е и в авторския сборник “Истината за професор Кронщайнер” (Работилница за книжнина “Васил Станилов”, 2005), откъдето ги привеждам (стр. 90 – 91):

                     Възможности за решаване на “македонския въпрос”

     * Отказване от двуезичната теория

     * Предоставяне на възможност за използване на българския език наред със сегашната форма на македонския литературен език

     * Факултативно изучаване на българския език в основните и средни училища

     * Откриване на институт за български език и литература към Университета в Скопие

     * Употреба на българската азбука (правопис) за сегашната форма на македонския литературен език

     * Премахване на всички пречки за свободния обмен на вестници, списания и литература между Македония и България.

     * Новото приближаване на езика чрез общи предавания по радиото и телевизията, театрални представления и литературни четения в двете страни

     * Създаване на обща институция за македонско-български езикови въпроси, където сближаването отново на литературните езици трябва да се поощрява, при запазване на обоснованите регионализми в най-голяма степен. Това би обогатило стилистично българския език, а на българските македонци ще даде чувство за регионална идентичност (както в случая с Австрия и Германия)

     * Избягване на всякакво сърбизиране на езика

     * Ревизия на разделената историография и обмен на историческа литература между двете страни

     * Право на свободно избиране на формите на фамилните имена

     * Съвместни усилия на Македония и България за признаване на славянско-българската народностна група в Егейска Македония (Гърция) съгласно принципите на европейското право на малцинствата

     * Признаване на малцинствата в собствените страни по същите принципи

     * Обмисляне на правилна терминология за наименование на жителите в Македония (български македонци, албански македонци, турски македонци и т. н.) и в България (турски българи, македонски българи и т. н.).

     Толкова ли е непостижимо за наши учени те да предложат такива условия или сходни тям? Комай инородец по-милее за тукашни ядове. Не оспорвам четиринадесетте Кронщайнерови точки, лошото е, че бидейки чудесни те са изпълними само при искрено участие на РМ, пък тя е в сърбокомунистически ръце, та горните възможности остават невъзможности поне до близки иднини. Кога ще я бъде тая македонизмът, за който са хвърлени огромни пари и всякакви други средства в продължение на повече от век, доброволно да изостави двуезичната теория, да открие институт за български език и литература в Скопие и прочие? Великолепно ще бъде, ако там се подпретнат да осъществяват речените възможности, обаче ние трябва да мислим какво да предприемем дори в случай на яростна съпротива, което е и най-вероятно, съдейки по ставащото зад Шар планина.  

     От българска страна официална крачка в посока единение няма, ние разчитаме македонците да извървят всичкия път без пръст да мръднем. Държавата ни заема позицията на безгрешница: тя върло и родолюбиво пази българския книжовен език, да му мисли пред съда на историята кой е кръшнал встрани. За срам и жал, съвсем не е така: македонистите възгласиха през август 1944 язикот, пък в България техните съпартийци комунисти, едва докопали властта на 9.9.1944, незабавно почват да своеволничат езиковъдски, та броени месеци по-късно спретнаха правописна реформа (на 27.2.1945, в ония бавни времена, наредбата ѝ е отпечатана!), с която махнаха незаменимата ни буква + /със знака + в този текст ще се отбелязва буквата Е двойно/ , над хилядолетие отстоявала непоклатимо българската езикова неразривност. Само крайно злонамерен, купен или незрящ от лекоумие човек би могъл да оспори очевадната съгласуваност между тия две мерки на марксистите отсам и отвъд границата ни. “Енциклопедия България” (БАН, 1986) окачествява тоя правопис като “едно от първите мероприятия на отечественофронтовската власт”. Безспорно: бушува световна касапница, българи се бият и ще изгубим 18 000 мъже, не турям в сметката осакатени, а прясно изпечени управници в граматика ровят. Защо тая им припряност? Защо туй бързане, какъв е тоя зор, нетърпящ никакво отлагане, нима родината ще пропадне, ако час по-скоро (чети урбулешката и в мътна вода се лови едра риба) не бъде въведено по-инакво правописание? Има ли в световната история друго правителство, което граматика нищи кога война води? С тоя умопомрачен и умопомрачителен „подвиг“, безподобен доказ за раболепие към чужди повели, Българската комунистическа партия заслужава почетно място в книгата “Гинес” и едва ли някое друго правителство някога ще ѝ го отнеме.

     За плитко паметливи, неосведомени, също и продухани мозъци, ще подрека още нещо, че да грейне по-отчетливо при каква вътрешна и външна обстановка Отечественият фронт ни ущедри с отлюспено +. По него време комунистическите обвинители са подвели 11,024 души под съдебна отговорност (поради саморазправа с тях някои вече са трупове и биват привикани в качеството си на покойници!), от тях 2730 предава на разстрел, а 1305 отиват в голямата къща с малкия двор, сиреч на топло, още по-сиреч Пандиз палас. Нюрнбергският международен съд (чети победителите) ще издаде само 12 смъртни присъди, а се произнася срещу люде божем предизвикали Втората световна война. Значи по свирепост резултатът е 2730:12 в полза на тукашното комунистическо правосъдие. Добавим ли избитите без съд и присъда десетки хиляди българи начиная от славния и героичен 9-ти септември, картината се очертава като върло подходяща за граматически умишления: откъдето и да погледнем, ятовата гласна бе изгонена в дни на ужасяващ терор и тя бе една от невинните му жертви. Не бива да пропуснем, че тогава сме и окупирана страна, туканък е кукнала с танкове, оръдия Червената армия. Какво обаче става навън, по земното кълбо и околностите му? Едва през август следващата година САЩ предстои да ощастливят човечеството с атомни взривове над мирни градове, световната рат още далеч не е приключила, но родните новоуправленци неотложимата задачка са изпълнили, затриха двойното е.                

     Пак “Българска енциклопедия” наставлява “Той (правописът - Р. С.) е демократизиран - освободен е от всички ненужни буквени знаци и от някои правила, които пречат на бързото му усвояване от народните маси: отпадат буквите + и V като ненужни, защото с тях се означават звукове, отбелязвани и с други букви (напр. пVть - път, в+ра - вяра, в+рен - верен”. Справочникът изтъква “предимства”, но премълчава отрицателните, несравнимо по-тежки, гибелни последици за народните маси, които най-безжалостно бяха разсечени, та от един народ да бъдат с жестокости стъкмени два.

     Досегателно язикот, той не е чудо над чудесата, както го възнасят до прехлас македонясващите сърбокомунисти. Ку шъ влаш - влай, ку ня - излай (Сливен) в книжовен български ще рече и каже ако ще влизаш - влизай, ако не - излизай. Те го те готово-готовеничко тесто за още едно клисаво езиченце от рода на папиаменто, колко му е.

     Словесната действителност в РМ буди неради мисли у българите, ратуващи за истина в историко-филологическото поприще. Гледната им точка общо взето се изчерпва с упреци към великосръбския шовинизъм, коминтерновщината, сталинизма и македонизма. Ни най-малко оневинявам техните всеизвестни грехове и кръвнишки изстъпления, обаче това ни възмущение равнозначи с яростен бой по самара вместо по магарето: възтрудничко ще накараме Сърбия да изостави своята вековна политика, целяща   - и повече или по-малко постигнала - отбългаряване в Повардарието; Коминтернът отдавна изчезна и как да му тропнем с юмрук; тоже издъхна сталинизмът, та не можем и нему гневно скръцна зъби; на македонизма, бидейки одържавен, също мъчно ще му повлияем с благовъзпитаност, колкото и злосторен да е той, колкото и да са правдиви усилията ни. В духа на предходното вече излишно е да пердашим самарите на упоменатите добичета: след дългите тоталитарсоциалистически недомлъвки, възбрани, люшкания, обусловени от липсата на избистрена и последователна политика спрямо македонизма, вече за всички желаещи да узнаят истината как се стигна до избабуването на служебния език тя или им е известна или могат без спънки да я научат, сиреч изнизаха се годините, кога беше нужно да осведомяваме обществото ни какво сполетя югозападното землище на българските говори. Отдавна ден дошъл е да не се ограничаваме с разгласяване на истината, подир литналите десетилетия то (и повтарянето ѝ) нахалост е. Въпросът не е толкова какво стана с общобългарската езикова и духовна цялост, а може ли нещо положително и полезно да се направи: какво, как. Според мен то изисква да видим действителното място на РБ в създаването на язикот. Уви, то не е никак завидно: македонисткият език бе измайсторен с прякото и първостепенно заговорничество на тогавашната ни държава, в която разпореждаха комунистите. Не друг, а тя/те изхвърли/ха Е двойното и с това непростимо предадоха отвътре крепостта на отечествената езикова целокупност. Защото наши власти подготвиха - и то дважди! - благоприятни условия за ображдането на язикот и в най-голяма степен го улесниха.

     Никак излишно е да припомним следното. Когато държавното кормило е в коравите селяшки длани на Българския земеделски народен съюз неговото правителство въвежда нов правопис. Промяната махва е двойното и е одобрена от Народното събрание. Тя предизвиква ропот сред македонците, намерило израз в писмо с дата 24.11.1922, което Управителният съвет и редакционният комитет на организация “Илинден” отправят до Стоян Омарчевски, оглавяващ Министерството на народното просвещение. Възражението е прието и македонските издания съхраняват дотогавашния правопис, с ятовата гласна. Ето какво Иван Михайлов казва по същия повод: “Тая молба биде удовлетворена - македонските издания продължиха да се печатат по стария правопис, Кирило-Методиевският, който българското правителство не искаше да се признава и прилага занапред като общобългарски. Организацията “Илинден” заяви, че македонските българи ще запазят тоя правопис - свят за българщината - като македонски” (“По трънливия път на македонското освободително дело”, 1939, второ издание 1989, Здание, стр. 128). Преиздаденият труд помества и цялото протестно писмо (стр. 127-128). Професор Любомир Милетич изразява несъгласието си в нарочно писмо, а негодуващият Софийски университет дори заплашва, че ще захлопне двери. Цанковото правителство отменя (1923) нескопосния правопис, разбунил общественото мнение.

     “Кратка българска енциклопедия” (БАН, 1967) твърди: “Прогресивните общественици и книжовници, които са се ръководили от интересите на народа, са се стремили към по-опростен правопис, например П. Берон, В. Априлов, Л. Каравелов, Хр. Ботев, М. Дринов. Такъв характер носят и правописната реформа от 1921 на правителството на Ал. Стамболийски и особено реформата от 1945. Консервативните и реакционни дейци пък са се придържали към сложните и закостенели форми на старата правописна традиция, особено когато тези форми са могли да бъдат използвани за целите на господствуващата националистическа политика (например употребата на буквите “V“ и “+” да се поддържа отдалеченост между българската и другите славянски писмености). Такъв е и случаят с правописната практика на българския консервативен цариградски печат, с тъй наречената Пловдивска правописна школа преди Освобождението и особено с реакционната правописна реформа на Ал. Цанков”.

     Тая за “прогресивните общественици и книжовници” дърпа неудържимо към устното определение що е социализъм: победа на прогресивните сили над здравия разум. Другарите енциклопедисти користно заобикалят, че въпреки стремежо си към по-опростен правопис изброените книжовници не прогонват гласната ят. Значи изхвърляме +, за да се приобщим към останалите славянски писмености. А защо те не дойдат към нас, щом трябвало сближение (нужно кому)? А че като как ша са сближим с онези десетки милиони славянски братя, дето пишат на латиница (поляци, чехи, словаци, хървати, словаци, померанци)? Вкратце, обосновката срещу + е съшита с бели конци.    

     Премислим ли отпред назад кое-що, неизбежно се набива в поглед, че и дружбаши, и комунисти през глава търчат да заличат тям ненавистната кръстоносна буква. Безенесарите поемат страната непосредствено след злощастната за нея Първа световна война. Държавата ни е обременена с непосилни обезщетения, с глад, международна враждебност и прочие беди. Затънали сме из всички тях и затуй буди най-дебело недоумение, че тъкмо тогава, с още съвсем пресни човешки и стопански рани правителство се хваща правопис да оправя, сякаш това е въпрос не траящ никакво отлагане. Кому е било тъй спешно да преинакова граматически правила тъкмо след току-що прегазила ни национална катастрофа? И защо? В името на какво? И случайно ли точно македонците настръхват и отказват да съблюдават новоизлюпения кривописен правопис? Те са далновиидно прозрели неговата крайна - предателска - цел: да бъде разсечена на две хилядолетната българска езикова цялост.

     Чак пък, ще рече неверник. Ала нека обясни с какво толкова двойното е предизвиква гнева на овластения БЗНС, че бързешком и бързешката подпрята се да го унищожи? Образованието, кай, щяло било да станело по-достъпно за народа. Нека подминем пълната несъстоятелност на лукавото твърдение: (мнозина “улеснени” сънародници говорят, пишат бяли, голями, зер не им е понятно защо в единствено число това “я” е правилно, а в множествено - хич биля; мигар немци, французи, англичани, китайци, японци, притежаващи къде-къде по-трудни правописи от “сложността” с нашата двугласна съкровена буква, са по-неграмотни от нас? И защо те не си “оправят” кривите краставици по наш образ и подобие?), а да кажем: на каква цена? За чий ни е “опростен” правопис, щом той разрушава езиковото и национално единство на българите?! Кел файда, че реформата щяла по-сгодно да притули простотията, щом с трион на две разрязва живото народно тяло? Кое е по-важно: бълхата или юрганът? Кой и защо втълпи на земеделци и комунисти ради бълхата да изгорят юргана, че и кревата? Ама с прокудването на + демократизирваме, кай, образованието си. Виж ми окото, особено едното. Ако тъй беше, защо сега ние, баш демократясали демократи над демократите, с подсмърчане, почесване и потриване, с триста зорища и деветстотин закъснения и неизвинени отсъствия зубрим уроците на демокрацията, които снизходително преподават ни същите ония управници, дето с векове не си побарват буквите, пък то, глей моля ти се, не им пречат да вървят напред, а ние с улесненото си правописченце им гълтаме пушилката. В Сърбия, Русия без е двойно белким демократичността б/е на по-висока спрямо нас, когато го имахме? Китай, Япония са челни стопански мощности, как така го постигнаха с мъчни, та мъчителни писмена? Ето въпрос с пределно понижена лекост, тъкмо по фкуса на свръхдемократясващи отечествени вождове, толкоз, ама толкоз народолюбиви, че да има как в един хубав ден за българската демокрация ша направът такъвъ правуписнъ риформъ, чи изкуству ша съ пиши искуфству, та съфсем дъ улисним маси и стулови.

     Стане ли престъпление, криминалистът, дирещ поръчител, извършител, винаги се пита кой има полза от стореното. Приложим ли към свалянето - дважди - на ятовата гласна този отдавна изпитан способ, той неминуемо ще ни отвърне, че между изкярилите на първо място е Сърбия.

     Не обич към народа (как така народа си любиш, пък тоя същ народ на две го разсичаш и едната му половина подаряваш на сърбокомунисти и коминтерновци?!!), а угодничене към чужди, противобългарски интереси стои в дъното и на земеделското, и на комунистическото правописно преобразование, дори ако ще би някой да го е подкрепял или осъществявал ради плиткоумие. Както въже стяга в житния сноп стеблата и свалиш ли го те се разпиляват, така стана и с +: извергнаха го и езикът ни бе скършен, поломен. Някой някъде (дано гори в пъклото даже подир свършека на времената) отдавна и прозорливо е проумял необикновената обединителна мощ на отечествената кръстоносна буква, та дваж (1921 и 1944) я сваля от всебългарско езиково и духовно въоръжение. За буква тук говоря, но тя не е само начертание, а празнината, оставена от нея, уви, прогизнала е в кръв, кръв българска. Ибо стотици хиляди пострадаха бранейки своята българска чест: убити, измъчвани, затваряни в концлагери, тъмници, изселвани в Титова Югославия, пък в основата на българската езикова целокупност стои незаменимото двойно е.

     Мустакатият сипаничав баща на народите думал има човек - има проблем, няма човек - няма проблем. Тази мудрост, отнесена към нас, гласи има ят - има българска езикова цялост, няма ят - няма българска езикова цялост. Именно затуй щом чужбински слуги вземат властта, веднага против спояващата всите българе гласна скачат: въжето да бъде тутакси свалено, златните класове да бъдат разпилени, снопът да бъде пръснат. За награда в тоталитарсоциалистическата ни столица булевард “Васил Левски” нямаше, а само едноименна къса улица, но булевард “Александър Стамболийски” имаше, има, при туй баячко по-длъжък от първия, гаче Апостола е по-малко заслужил пред родината. На Дякона и улица му бе много, половината й бе посветена на съветския маршал Толбухин, па я красеше и негово бронзово изваяние. Името на министър председателя, изгонил безценното е двойно и по тоя начин лично способствувал за кървавия противобългарски македонизъм, кичи не улица, а булевард в сърцето на България (?!). Любопитно: той почва с православния храм “Света Неделя”, взривен през 1925 г. от убийци по заръка на Коминтерна и с близо двеста загинали покушението ще бъде в продължение на десетилетия световният връх на тероризма. Любопитно: пак невинна българска кръв ще леят и македонистите, улеснявани от премахването на ятовата гласна, одобрено от Стамболийски. Любопитно: булевардът му води в посока Сърбия, най-облажилата се от дружбашкия кривопис. Любопитно: подир славния и героичен 10-и ноември множество улици, площади, наречени в чест на комунисти, бяха преименовани, никой не изрече упрек против Стамболийски, чиято статуя пред Операта е по-ръстата (?!!!) от тия на светите братя Кирил и Методий пред Народната библиотека, да не говорим за скромнейшия паметник на Левски. Явно, другарите са твърде прекалили с размера на овещественото възвеличаване, и то в чест на особа, за която “Не е известно както на българската общественост, така и на международната, че на 15 март 1923 г. министър-председателят Стамболийски злоупотребява с 4 милиона швейцарски франка от държавното съкровище, които разпределя между свои роднини и близки, а основната им част укрива у себе си. Заведеното углавно дело срещу Стамболийски от Софийския апелативен съд - дело номер 11 от 1923 г. е съзнателно укривано, както от царската юстиция, така и след победата на БКП и до днес. Научната група към Постоянното присъствие на БЗНС беше формирана изцяло от историци членове на БКП. Но това не е целият парадокс. Нито правниците, нито политците, нито журналистите, нито историците посмяха да анализират дело номер 11 от 1923 г. Върху него цареше дълбока тайна. Мълчание, прах и забрава. Защото изяснявайки, че злодейски убитият лидер на БЗНС и предводител на българското правителство е ограбил 4 милиона швейцарски франка държавни пари е равно на неописуем финансов, политически и международне скандал. (…) За подробност ще цитираме писмо № 1165 от 26 февруари 1924 г. от Министерството на финансите, подписано от министъра Петър Тодоров и Юрдан Тотев, началник на Отделението по инспекцията:

     “До господин председателя на Апелативния съд:

     Съгласно чл. 10 и 11 от закона за отнемане в полза на държавата на незаконно придобити имоти, изпраща ви се един екземпляр от акта за произведената ревизия на отпуснатите 4 000 000 шв. фр. на бившия министър Ал. Стамболийски, заедно с приложенията му, за да се възбуди, ако намерите основания, углавно дело против лицата, за които ще бъде дума по-доле, за отнемане от тях в полза на държавата на незаконно придобитите имоти…” (“Личността на Александър Стамболийски и Тодор Живков”, статия на Искрен Азманов, предоставена ми от него).  

     Позволявам си още един дълъг откъслек с автор известният проучвател на документални източници за историята ни Цочо Билярски. Ето какво заявява той в “Кой създаде първите концлагери в България”:

     “До идването на власт на правителството на БЗНС в отношенията между Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) и българските правителства винаги е търсен синхрон и с малки изключения действията са били винаги в една и съща посока, към една и съща цел. Но земеделското правителство има неправилно отношение към разрешаването на националния въпрос и в интерес на добросъседските отношения със Сърбо-хърватско-словенското кралство то започва все по-често да жертвува Македония. В тази дейност знамето на предателството на националните интереси се носи от самия Стамболийски. През ноември1922 г. при посещението си в Белград в интервю за сръбския печат той казва дословно следното: “Що се отнася до македонствуващите, те са в по-голяма тежест на нас, отколкото на вас… Ние се борим енергично против тях, но нищо особено не можем да им направим, защото техният щаб е във вашата страна. Само вземете македонците, които са ни дошли до гуша, и направете, ако можете, от тях мирни и почтени граждани.” Думи, от които всеки българин трябва да се срамува…

     Скоро след това той подписва Нишкото споразумение със Сърбо-хърватско-словенското кралство, което е ново предателство спрямо националните интереси. И с това се опитва да направи обрат, твърде неудачен, в традиционната българска политика по отношение на Македония. Многократно Тодор Александров и Централният комитет на ВМРО отправят предупреждения до Александър Димитров, Райко Даскалов, Александър Стамболийски и другите министри от правителството на БЗНС.

     ВМРО въпреки несъгласието си с нихилистичната политика на правителството на БЗНС се стреми да изглади отношенията си с него и да се върне доверието между тях. Но отношението към ВМРО остава не само враждебно, но и провокативно - преследват се и се избиват без съд и присъда изявени дейци, създават се контрачети, в които влизат ренегати от македонското движение и които обслужват не само политиката на БЗНС, но и денационализаторската и антибългарска дейност на сръбските и гръцки власти. А след подписването на предателското Нишко споразумение правителството на БЗНС предприема открито крути мерки срещу македонските дейци с цел да угоди на сърбите.

     На 7 май 1923 г. се провежда заседание на Министерския съвет. След като се опитва да аргументира дейността на ВМРО като предизвикателство срещу българското правителство, Министерският съвет взема решиение да се арестуват в Петрички и Кюстендилски окръзи “всички нелегално действуващи лица” и “техните ятаци и идейни вдъхновители и ръководители из горните окръзи, столицата и вътрешността на царството”, както и да се разтури Илинденската организация. Че това постановление има ясно изразен репресивен характер, говори нареждането арестуваните да се разпределят в “разни концентрационни лагери в страната” и да чакат там да започне следствието срещу тях, “след като се създаде специален закон за съденето им”. (Сп. “Македония”, бр. 4/11.1996 г., стр. 16 - 19).  

     Към текста са възпроизведени преснимъци на протокола от 7.5.1923 и други документи с него свързани, между тях списък на лицата от Дупнишко, които трябва да бъдат задържани. В горното смислообкръжение (контекст) проличава като на длан, че изритването на + съвсем няма за първоначален тласък искрено езиковедско рвение или пък несвястно престараване, а дял е от дружбашкото челобитие пред сърболята. Колко свиден за геополитически заговори против България е буйнокосият се онагледява от бетонно-металния факт, че даже мумията на Димитров бе скътана, статуята на самси Ленин бе капичната, обаче Стамболийската стои ли, стои. Може и да е ради келепир: само да разтръбим сред западняци, че демократично спастряме грамаден паметник на човек, подписал изграждането на концлагери, ще се юрнат да гледат, ние само ще събираме звонковите им благодарности, а след туй екскурзоводи ще ги развеждат по булевард “Стамболийски”.    

     Да вмислим: ятовата незаменима гласна бива дваж изхърляна тъкмо при две национални катастрофи. Това случайно съвпадение случайно буди съвсем приемливо подозрение, че прогонването на свещения всебългарски знак е злосторство никак случайно, извършено от две леви правителства, то по непростим начин обслужва очевадно противобългарска алчност. Нека шавнем още по-надире, из Възраждането. Явно там, при изграждане основата, върху която ще се развива новобългарският книжовен език, не е постигната необходимата разумна равновесност между главните говори, съставящи нашето езиково землище. Тая липса на устойчивост не ми се чини да е последица само от вътрешни сблъсъци за филологическо надмощие между представители на различни области, както благовидно официалната наука го излага. С късна дата - и препатили с язикот - може да установим, че победата на среднобалканието придърпва на изток естествения вододел, който едновременно е и водослив, между екавост и якавост. Така се нарушава хилядолетната установеност, сплотила екане и якане: наложена е промяна в ущърб на югозапада, който се оказва изместен, изтласкан още по-надалеч в книжовно отношение, отколкото заслужава по географско нахождение. С узаконяване превеса на среднобалканската словесност югозападът е най-ущетен и, което е по-лошо, подготвен за следващото настъпление срещу него, а то и не закъсня, ибо при първа сгода (Стамболийски излагаше на показ своята ненавист към македонския въпрос) дружбашите учредиха през 1921 като изгониха двойното е и така оголиха, съзнателно, югозападния - най-застрашения от сръбския незаситим шовинизъм! - езиков дял, който именно трябваше мъдро да браним повече от всеки друг, а извършихме точно обратното. Домогването бе пресечено от Цанков, ала не за дълго: само двадесет и една години, през 1944-та, ударът е повторен, отново бе махната ятовата гласна, отново югозападът бе предоставен в него безпрепятствено да вилнеят македонистки езиковъди. Спокойно може да се каже, че отдръпването на българския книжовен език от югозапада бе осъществено в три етапа. Ударът (изритан ят) бе нанесен тъкмо върху най-уязвимия край на българското езиково землище, който ради сръбското господство, пред чиито диващини бледнее турското, изискваше най-големи грижи за опазване на българщината.

     И какво излиза? В свободната родина вместо да укрепваме, доколкото е възможно, неблагополучната езикова равновесност между югозапада и победилото среднобалкание, дваж (1921 и 1944) я подлагаме на допълнителен и сриващ целокупието й трус, какъвто представлява отмяната на ятовата гласна. Трикратно и съдбовно сбъркваме в област, където граматически грешки безпощадно се плащат с кръв. И я платихме с македонска кръв, кръв българска.

     Списание “Български език”, орган на ИБЕ, в брой 3 – 4, стр. 294 – 295, от 1973 г. отпечатва “Правописният въпрос” на Димитър Осинин. Той оглавява комисията, зловредно унищожила свещеното е двойно, а тук разкайно споделя:

     “Един въпрос, който предизвика най-много спорове в комисията, както това е ставало и в по-далечното минало, бе съдбата на +. Практиката показа, че това в същност е било въпрос за съдбата на западното произношение, екането. Оказа се, че тук сме сгрешили. Затова трябва да призная и собствената си вина като председател на комисията. Като си спомня за “революционното” настървение срещу тая така мъдро измислена буква, изпитвам тъга и срам. Сега окончателно се убеждавам, че стремежът към пълно уеднаквяване има повече формален смисъл, а по същество е обедняващ. Получи се така, че вместо да оставим свободно да се състезават двете произношения, както е било през много векове, подчинихме западното произношение на източното, изключихме говора не несвикналите да якат (това не е въпрос само на желание, а на физиологическо устройство) и затвърдихме едно якавско островче сред екащото славянско море. Нужно е още веднъж сериозно да обсъдим въпроса за +, особено при сегашното положение. Въпросът прераства от научен в политически. Единственият изход е да оставим свободно да се яка и ека, като отново върнем обединяващото формално +”.

     Извадката е набрана, както целия текст, с възможно най-ситни буквичета, сякаш има някаква боязън някой да не бъде разгневен, ох, пускаме я тая статия, ама дано той не забележи, та хем вълкът да е сит, хем агнето цяло. Ако не е тъй, дребнъцкият набор издава преднамерена омаловаженост към изложеното, като че ли то не е пряко допринесло за стотици хиляди убити, изселени, прокудени, затворници, сираци, вдовици, осакатени, озлочестени, прекършени българи. Ала нека отново прочетем горния откъслек, не само ради любопитство към палач, с подирна дата оплакващ жертва, чиято глава собственоръчно е отсякъл. Прави чест на Осинин, дето си посипва главата с пепел, изразявайки своето лично прегрешение - “тъга и срам” - и заявява, че ятовата гласна е “така мъдро измислена буква” и предлага тя да бъде върната. Може би покаянието иде от наближаващия край на тогава прехвърлилия осемдесет лазарника (роден през 1891), когато неминуемо се прави равносметка на извървения земен път, а и писателят е по образование богослов (завършил Духовна семинария, 1911), православната повеля за изповядване на греховете му е съвсем ясна. Видял бял свят в монтанското села Долна бела речка, той е закърмен с екането, а тъкмо срещу него, срещу говора на своите майка и баща, светотатствено дига ръка. Участва в Септемврийското въстание, след разгрома избягва в Югославия, сетне отива в Австрия, две страни, където се вихри коминтерновщината, чийто проводник става партиецът Осинин. Нямам за цел да опровергавам едно по едно негови твърдения, но “Въпросът (за махването на +, Р. С.) прераства от научен в политически” е изцяло несъстоятелен: той никога не е бил научен, а политически, от самото си начало и до ден днешен, спояващият всите българи ят бе пожертван не в името на науката, а в изпълнение на отявлено и хищно противобългарска политика. Повикът на другаря комисионен председател да бъде възстановено + остава без никакво последствие, като ми пееш, Пенке ле, кой ли те слуша.                 

     В Буенос Айрес на два политически вестника редактор е Никола Поповски. “Македонски глас”, хулно противобългарски и отявлено македонистки, пуска своя първи брой през август 1935, а “Балкански глас” тръгва от 20.7.1941 и предназначението му е да сплотява около Съветския съюз. Най-изненадващо с оглед предмета на тук занимаващото ни е, че двенките издания с по четирки страници употребяват дружбашкия правопис. Нека вмислим. По времето, когато из Южна Америка биват разпространявани тия “Глас”-ове, у нас е в сила ятовата гласна. Човек трябва да си затули очите, за да не види, че никак случайно отцепници заобикалят буквата, въплъщаваща повече от всяка друга българската езикова неразривност. Дванадесет години след като + пак е задължително, коминтерновските наемници отново посягат срещу него, сега под екватора. Битката за безценното е двойно у нас те я печелят (1921) благодарение на Стамболийски, комуто комунистите статуя ще издигнат, губят я (1923) заради Цанков, но я продължават зад девет земи в десета. Какво означава това упрямство? Че съгласно кроежите на Комунистическия интернационал и Сърбия двойното е трябва на всяка цена, рано, късно, да бъде премахнато. И че неговата днешна липса съответства точ в точенце на отдавнашни и несекващи попълзновения срещу България, предшестващи дори касапския Коминтерн. И още: унищожаването на + през 1944 не произтича от недоглеждане, неопитност или доморасли пориви към демократясване, а напротив, резултат е на отдавна съставен план, чието осъществяване бива прокарвано съвсем неотстъпно. За да не остане и сянка от съмнение накъде ще тегли своите читатели, в уводната статия “Вместо програма” на брой първи е залегнало: “Вестник Македонски глас ще бъде пропагандатор и будител на борческото македонско съзнание всред македонската емиграция в Аржентина и разпространител на идеите и принципите на ВМРО Обединена (рожба на Коминтерна - Р. С.) и ще подготвя и напътва македонската емиграция, за да се бори за извоюването на една народна Независима Македонска Държава”. Забележете: Коминтернът постановява съществуването на македонска нация и македонски език през 1934 г., а вестник “Македонски глас” начева през август 1935-та без е двойно. Пъргавелци пъргави, не си поплюват.

     В РМ не само има езикодействителност различна от съществуваща у нас, но и се твори съответствуваща й книжнина. Спрямо нея тоже постъпваме изхождайки от терка такова животно нема. Никъде в отечеството не се преподава македонска литература. В Софийския университет, първоядро на висшата ни образованост, застъпени са всички славянски литератури. Освен една, отгатнете коя. Она е македонистка, сиреч противобългарска, тогава как ще я призовем сред учебните си предмети? Тоя срамно опростителски подстъп не решава въпроса. По-точно решава го по щраусовски: забучваме ниско глава, без да мислим, че високо ни щръква дирникът. Колкото и да ни е криво, македонската литература е факт. И далеч не всички нейни създатели са изпълнени с враждебни или недоброжелателни чувства към българското, напротив. Обаче те избор са нямали: ще пишат по македонистки или ще мълчат по български. Лесно е да ги укоряваме, но ако бяхме на тяхно място? Щяхме ли цял живот да пазим творческо безмълвие само и само да не предадем наший говор мил? Македонската литература, колкото и да й се цупим, живее, произвежда, на чепат, тромав, улав, патрав, смешноват български от порядъка на креоле, папиаменто, но го върши. Та: с нея, с нея пък какво да правим? Институтът за български език преди тридесет години все пак оповести становището си, Институтът за българска литература (ИБЛ) съблюдава ненарушимо мълчание, ибо то е злато. А понякога страх.

     Случаят с македонската литература е най-тежкият сред нему подобните, поставящи в своята сборност въпроса: какво да правим с книжнината, създавана от българи извън България? И той чака (от умрял писмо) и все не дочаква да му обърнем нужното внимание: банатска, бесарабска, западнопокраинска, израелска, македонска литератури. Предостатъчни, за да бъдат обобщени в университетски предмет, онадсловен българска литература извън България. Той обаче не съществува. И явно никой не възнамерява скоро да го начене. А към него следва да прибавим и всички наши сънародници, творили и творящи на чужди езици. Броят на тези хора расте и ще расте. И тях ли ще заобикаляме? Какво печелим с това? Не равнозначи ли то непрестанно да отлющваме тогова и оногова, загдето пише на друг език? Щом подир славния и героичен 10-ти ноември българи хукнаха къде ли не по земний шар, книги от наши автори се запоявяваха в до вчера немислими дължини. Невероятно, ала факт: разполагаме с университетски преподаватели по десетки литератури, включая познавачи на староарменска, староперсийска, старокитайска, старояпонска, старопортугалска, староиспанска и прочие книжнини, което само по себе си е похвално, а нямаме поне за цяр едничък-едночък изследвач, посветил се на българската литература извън отечеството. В ИБЛ даже не се помислюва някой някога да издирва, събира, осмисля нашето книжовно общонаследие извън държавните очертания. Случайно ли цял низ университети (Софийски, Великотърновски, Шуменски, Пловдивски, Югозападен, Нов български, Бургаски), развиващи българска филология, предлагат курсове какви ли не, а нигде, поне от кумова срама, не съзираме едно семестърче за българска литература извън родните предели? Към седемте висши училища следва да прибавим ИБЛ и Специализираното висше училище по библиотекознание и информационни технологии, Народна библиотека “Св. св. Кирил и Методий” с нейния Център за библиографска информация, та стават девет изследователски средища, пък ни едно се не хваща да изоре целината на българската литература извън България. Изследвания, доколкото ги има, са откъслечни, по начин не позволяващ да се придобие цялостен обзор през всички езици, континенти: тая задача изобщо не стои, камо ли да вървим към разработването й.

     За да не голословя: Димитър Инкьов остави десетки книги на немски, преведени на десетки езици, включително в Колумбия. Поради что се срамим да го броим сред отечествените писатели? Защо с лека ръка и още по-лек ум предоставяме на чужди литератури наши хора? Какво печелим? Тоталитарсоциализмът изобрети между своите множество дивотии понятията невъзвръщенец и невъзвръщенство, с които отнемаше на хиляди и хиляди българи свещеното право на родина. И всеки, живеещ в капиталистическа страна без изричното благоволение на всемогъщите служби биваше турян в кюпа с невъзвръщенци. За жал и срам, още не сме изцяло преодоляли глупашкото си отношение към тоя разред българи. И по старому пишеш ли на чужд език попадаш между съмнителните българи или поне непълноценни. В Бразилия Елиас Канети го броят и за български писател, у нас - не. Къде има поне един българин, поне една българска книга, там е България, трогателно витийствуваме. А мижим да не видим десетките хиляди книги, писани с български език, камо ли да ги братски приемем.

     Македонската литература, ако ще би в тоя си недодялан вид, е неразделна и неразделима част от общобългарската. Щом съгласно БАН, чрез неговия ИБЕ и “Единството на българския език в миналото и днес”, иженарицаемият македонски е “писмено-регионална норма на българския език” как така литературата на тая съща норма се оказва изцяло вън от българския литературен кръгозор?! Логиката не повелява ли да признаем, че щом нормата е част от българския език (при всичките ни възражения против нея), то и литературата на нормата е тоже част, макар своеобразна, от българската книжовност? И затуй македонската следва да бъде изучавана като особен дял от всебългарската, а не като самостоятелна, извънбългарска литература. Това трябва добре и многократно да заявяваме на всеслушание: занимаваме се с македонска литература, защото е своенравна част от българската. Трябва да обясняваме нейните особености и най-вече обусловилите я причини. Щом не я присъединяваме към българското общонаследие, зарязваме я изцяло в кървавите лапи на македонистите и с тоя си отказ им правим драгоценна услуга. Наистина слисващо: македонските говори извън държавните си предели ги обследваме, а книжовността по тия същи места издалеко, та да ни е леко, на пръсти заобикаляме. Спрямо язикот и книжевността му трябва да постъпваме като с извънбрачни деца: признаваш ли ги или не, в техните жили тече твоя кръв и те са твоя плът. И обикновено се гледа с не добро око на отказващия своето бащинство.

     Ничия литература (и духовност) няма: или е българска, или е македонистка. Това съображение трябва да имаме пред вид над всички останали, всички те, взети вкупом, не струват повече от него. Убедени ли сме, че това е така (другояче не би могло и да бъде), нещата ще си дойдат на мястото посредством университетски курсове по българска задгранична литература, в която естествено попада и македонската, зер кажем ли а, трябва да кажем и б, иначе само ще акаме, от което освен смръдня друга полза няма. Щом сме оповестили, че язикот е “писмено-регионална форма на българския език”, значи тя е част от него. А каква спрямо общобългарската книжовност е литературата на тая писмено-регионална форма? Мигар е възможно язикот да е част от наший говор мил, а литературата на язикот да не бъде част от всебългарската литература? Аз ли нещо съм гламав или уйдурмата, че язикот е част от българския, пък македонската литература не е дял от българската шикалкави по сърбокомунистически? Толкова ли ниско и низко сме паднали, че някой ни числи към ядящи домати с колците? Средношколците също трябва да бъдат запознавани, ако и бегло, с македонската литература, поднесена им подобаващо.

     Неразборията ни с язикот и книжовността му произтича от дълголетната липса на държавна стратегия в София против македонизма (най-много сегиз-тогиз да му се поизтаралежим на парче, за прах в очите, пожарно) и то ни стъписва пред недоумението да превеждаме автори от Повардарието или да ги не побутваме? С “превод” утвърждаваме онова, което инак отричаме: съществуването на отделен език. Ала не се ли опознаваме, как ще вървим към единство, загърбването подкрепя разполовеността. Сиреч ни да превеждаме, ни да не превеждаме. Странейки от грях някои вместо “превод” турят “адаптирал”,“на български”. Ще надзърна към тях с цел предмета на тия страници.

     За да бъде насилствено и скоротечно изтръгнат от българския, язикот, начиная с появата си, е усилено тъпкан с думи, които ги няма в книжовния общобългарски. Този подход, отреждащ значително място на сърбизмите, отлично играе своето предназначение: затруднява приема у нас на писано от македонци, дори когато го разбираме току буди присмех, жал ради невзрачности, скудоумия. Затуй понякога налага се да бъде вардарската писмена разновидност приспособявана към изискванията на книжовната реч майка. И тук безусловно рипва въпросът как да указваме стореното. Ако е “превод от македонски”, “на български” или “от македонски” значи признаваме, че такъв език съществува, което противоречи на истината. С “на български” приемаме, че язикот не е български. Но все пак извършен е пренос от областния български в книжовния общобългарски, как да отбележим това, което не е превод, превежда се от един език на друг, а в случая два езика няма и не се превежда от един език на същия тоя език. Възможно е да сложим “пригодил”, “натъкмил”, “нагласил”, “преработил” и тям подобни. “Припел”, както се мъдри нейде, само ужким е по-уместно, ибо означава точно превел, та макар чрез друго слово пак изразява превод, сиреч мост между два езика. Всички те са по-несполучливи от онова, което намирам за най-подходящо: под текста добавяме “На книжовен български: еди-кой”. По тоя начин не скриваме, че имало е намеса в първообраза, но същевременно избягваме лъжата, че превеждаме от един език на друг, а и отбелязваме изрично точно какво сме направили: прехвърлили сме текст от писмено-областна разновидност на книжовния български в същия тоя книжовен български.

     Хубавото на лошото е, че тоя изход зависи единствено от нас: кога шепата отцеругатели спретнаха язикот, никой не пита българите, ни в България, ни в Р Македония, са ли те съгласни с онуй престъпление, сетне предизвикало реки от кръв, и не виждам защо ние да молим изволение от неговите злосторници и наследници как да постъпваме с езика си майчин, още бащин. Не ни трябва правителствено постановление, задължаващо какво да предприемем. И нека помним: оправдание пред съда на историята за каквото и да било утвърждаване на самостоятелност за язикот нямаме и не ще имаме.

     Хубавото на хубавото е, че огледаме ли се по-внимателно (уви, не обичаме да го сторваме щом то е в наша полза), ето още по-сполучливо, безупречно решение, отдааавна стои пред очите ни и чака най-после да ги отворим. Наши учени, а и не само те, добре знаят що е вътрешноезиков превод. Той бива прилаган когато един и същ език, променяйки се, отишъл е толкова далеч спрямо древни свои паметници, че за да бъдат разбираеми, нужно е да минат през сегашен превод. И ние без никакво смущение превеждаме от старобългарски на съвременен български. Не съм в състояние да установя от кога употребяваме тоя способ, но за да не изпадам в голословие от библиотеката си вадя “Старобългарски страници”, антология, съставител Петър Динеков, 1966, Български писател. Нейните “Бележки” отбелязват преводачите на повече от сто творби, поезия и проза. Сред тия имена са не кой да е, а Йордан Иванов, Слави Киселков, Иван Дуйчев, Емил Георгиев, Боню Ангелов. Нима те разломяват българския език на два? Прехвърляйки текст от язикот в книжовен български не правим нищо друго освен вътрешноезиков превод, точно както постъпваме превеждайки от старобългарски на съвременен български. Тая неоспоримост (че преносите от писмено-областната разновидност на книжовния български и обратно са нищо повече от вътрешноезикови преводи) е потвърдена и непрестанно потвърждавана от множество други езици, прибягващи до същото. Примери дал Господ.

     Без нарочна подготовка владеещите само димотики гърци не разбират своя катаревус и от единия прехвърлят в другия, а стореното обозначават с “Превод от катаревус на димотики” или обратно. Мигар това означава съществуването на два различни езика? Германците ни най-малко се боят да турят “Превод от старовисоконемски” или “Превод от средновисоконемски” за текстове, които пренасят в съвременния немски. (Висок тук означава книжовен). Кой освен луд може да твърди, че извършваното дели немския на три различни езика? Тоже у французите срещаме “Превод на съвременен френски”. И то ли сочи два езика? Английският също озорва днешните свои носители до степен да превеждат свои автори и го бележат, моля ти се, ей така: “На съвременен английски”, без никакъв смут, че това на две разпарчетисвало езика. И арменци, и шведи (нужно ли е да продължавам изброяването?) най-спокойно използват тоя похват, който науката нарича вътрешноезиков превод, а той съвсем не равнозначи с външноезиков превод, когато действително има два различни, самостойни езика от порядъка на японски и китайски, полски и словашки. Но да гледаме пак нашите дертове.

     Изхождайки от световната научна теория и практика, сиреч от разграничеността между вътрешноезиковите и външноезикови преводи, изводът е: без никакво притеснение може и трябва да прехвърляме текстове от писмено-областната разновидност на книжовния си език, то с нищо не излиза вън от рамката на вътрешноезиковия превод, какъвто науката признава и той бива упражняван в много страни, включително България чрез старобългарския.

     Щом е тъй, оти не сме на ясно как да постъпваме с язикопишещите? Оти сме плячка на кабинетщината, с която блестят българските учени и ученки днес. Стиска люде чудесно знаят (то не им е заслуга, данъкоплатци затуй ги издържат) какво представлява вътрешноезиковият превод, ала не считат за нужно да снизходят и го оповестят, а че разгласят на всеслушание, та простолюдието, непосветено в дебрите на академичната у/мисъл, е зарязано да се лута из съмнения какво е правилно и какво погрешно с оглед възстановяване езиковата ни цялост. Вместо дейно и настъпателно да я подпомагат водени от свещеното на ползу род, ибо тя е жизнено безценна за нацията ни, те се отдават, за да не трясна заглавичкват, на всевъзможни ситни, дребни, та дребнави - но безобидни и безопасни - занимавки, а непростимо мълчат по важнейши работи, докато простолюдци безуспешно дирят отколе намерен изход: вътрешноезиков превод. С това свое безмълвничество нашата наука става не/волна съюзница на македонизма. Ако не възприема постановката, че преноси от язикот на книжовен български изцяло попадат във вътрешноезиковия превод, нека я обсъди, нека отсее разумното, нека я опровергае, нека я отхвърли, нека обоснове друго по-добро становище, но: пълното мълчание какво да правим сега, в напиращото ежедневие, спрямо езикот кънти с оглушителната сила на самоизобличение: тежката ни официална наука не ще да се бута в шамарите, предпочита да седи на завет отвъд непроницаем зид, от нея издигнат с благосклонното съучастие на политици, управленци, там не проникват големите и тревожни въпроси за настоящето и бъдещето на българската езикова и духовна цялост/святост, в онуй бранище умни глави, недостижими за бурни ветрове, осъществяват значителни или частични постижения, които не изпълняват своето крайно предназначение да служат на цялото и по тоя начин се обезсмислят.

     За македонистите не ще е никак драго вместо “Превел”, “От македонски”, “Превод (превел) от македонски” да стои “На книжовен български”. Те не ще приветствуват тия прехвърляния като вътрешноезикови: гърбав гробът го изправя. За да бъде произведен, налаган, развиван, утвърждаван язикот положени са какви ли не, продължителни, огромни усилия, наляти са милиарди, избити са десетки хиляди човеци, измъчвани, тормозени, разселвани са още повеч и би било глуповато да вярваме, че македонистите прочетат ли неизгодно тям обозначение, покайно ще спрат своите нечестиви попълзновения. Обратно, ще изкарат нас, бранещи се, по-черни от дявола (крадецът вика дръжте крадеца), от девет кладенеца води ще восят само и само да тръбят, дека словесен пренос винаги е превод от един език на друг, пък истината яли я вълци и псета, мигар не сколасаха с язикот напук ней. Та не погодия с тия промити мозъци и купени съвести цели разработката ми, а следното.

     Един ден България ще бъде принудена да отстоява пред Европейския съюз има ли македонистки език (ако предварително не е пораженски клекнала и преглътнала горчивия хап) или не, защо той представлява писмено-областна разновидност на българския и като отричаме самостоятелността му как с него постъпваме. В Брюксел и Страсбург плиткият номер с рибешкото ни мълчание няма да мине. Затуй, макар с грамадно закъснение, трябва отсега да сме готови теоретически и най-вече практически с решението за македонисткия език. Като народ, от хилядолетия прочут с воински умения, прекрасно знаем, че битки не се печелят без да бъдат колкото се може по-добре, по-старателно, по-далновидно и всестранно, с обила пот подготвени. Оттук: готова ли е държавата ни за предстоящата ѝ тежка и вероятно последна, окончателна битка по македонисткия език в Европейския съюз, гдето веднъж за винаги ще бъде отхвърлен или международно узаконен язикот. Не можем проведе успешно сражението вън, в ЕС, без да сме натрупали достатъчно положителен вътрешен опит, у дома. Нека предположим, че Съюзът погледне утвърдително, македонистки език няма, но отправи към нас технически въпрос във вид на прашане: като го тук люгето прикажува, имате ли преводачи способни да го прехвърлят писмено и устно на други езици, ние какво ще отвърнем? Миии… Чекайте да ги тепърва подготвяме?!

     Ни най-малко трябва да ни безпокои присъствието на македонско-български (и обратно) речници. Световната практика отново говори в наша полза, обаче ние пак си запушваме инатски ушите. Един пример сред многото: “Речник на испанския от Куба”, автори Гюнтер Хенш и Райнхолд Вернер, издателство “Гредос”, 2000, Мадрид. Сякаш нарочно за дебелоглавци, трудът е подзаглавен “Испански от Куба - испански от Испания”. Ще рече словникът съдържа думи, изрази от две области на общото испанско езиково землище: отликите на кубинския испански, обяснени спрямо испанския испански. Нека македонистки езиковъди, па били они академици (?!!), убедят двамината немци, че техният речник сочи наличието на два езика, кубински и испански. Лично аз не бих желал да присъствам на такъв спор, ибо не ща да се пукна от смях при доводите в подкрепа на язикот. За справка на мераклии да опровергаят, сиреч докажат научно, дека горният речник сочи два язика: Diccionario del español de Cuba (Español de Cuba - Español de España), Gunther Haensch, Reinhold Werner, Gredos, Madrid, 2000, на разположение в Институт “Сревантес”, София, току до Македонския културно-информационен център. Там се намира и “Речник на испанския от Аржентина”, същите автори, издателство, година, отново с подзаглавие “Испански от Аржентина - испански от Испания”. В “Предговор”-а Вернер уведомява, че тези два тома, отпечатвани едновременно, са първите от поредицата съпоставителни речници на испанския език в Америка, работени главно от Катедрата за приложно езикознание при Аугсбургския университет. Още в първото изречение на своя “Предговор” германският учен заявява, че става дума за “кубинската разновидност на испанския”. Точно по същия начин славянският език в Македония е разновидност на българския. Спроти извратената македонистка логика щом се явят останалите речници на американския испански (боливийски, чилийски, панамски, хондураски, костарикански и т. н.) всички те ще свидетелствуват за съответно боливийски език, чилийски език, панамски език, хондураски език, костарикански език и прочие, дорде на брой и чет они скочат до почти двадесет. Който приеме македонско-българския речник за доказателство, че това са два езика, той приема съществуването на еквадорски, салвадорски и тям подобни езици за сметка на испанския.  

     Нали прецапахме Атлантика, след острова да надзърнем и в континента. Мексико има почти два милиона квадратни километра. Те представляват 45 на сто от земята му когато през 1821 г. отхвърля мадридската корона. Липсалите 55 не се изпаряват, а нам как попадат в САЩ, от океан до океан. Оттогава там, а и другаде из днешната свръхсила, живеят мексиканци, пък и непрекъснато прииждат нови. Те са наричани чиканци и общуват на испански повече или по-малко разподобен спрямо тоя в Мексико: неизбежимо проръсен с обрати неприсъщи за последния, с архаизми, англицизми. Сякаш за да улесни до край разглежданото по настоящите листи, тая разновидност на кастилския притежава не едно, а няколко имена: чикански, пачукански, спейнглиш, извънбрачен испански, текс-мекс (chicano, pachuco, spanglish, español bastardo, Tex-Mex). Но въпреки внушителния брой имена и растящо обилие на собствени поезия, белетристика, драматургия, критика, есеистика, библиотеки, списания, вестници, приложения за литература и култура, радиа, теве канали, университетски катедри, семинари, всестранна творческа и изследователска дейност, училища, театри и прочие, той не е воден за отделен език по твърде простата причина, че не е.

     Ония североамерикански граждани биват викани освен чиканци и пачуканци тоже индоиспанци, мексиканоамериканци. Макар че притежават етнически названия различаващи ги от мексиканец и реч, разграничена към всички останали поместни дялове на испанския (примерно риоплатенски, който на свой ред се подразделя на аржентински, уругвайски, парагвайски; или карибски с клонове по страни) чиканският не е отделен език. Отново виждаме пълно припокриване с македонисткия: чиканците носят собствен етноним (както македонците); обитават друга държава (както македонците), не Мексико; говорят, пишат, творят художествени ценности на чикански; имат предревни история, култура (наследили са я от олмеки, ацтеки, толтеки, маи, сапотеки, чичимеки и т.н.), които не са североамериканските; но: чиканският не е самостоятелен език. Тогава? Въз основа на какво македонската областна разновидност на книжовния български е смятана за самостоятелен език? Ето с такива доводи следва да отстояваме у нас и в чужбина югозападния си български. Щом политици, учени, държави признават македонисткия език, трябва да ги в упор питаме защо не признават чиканския? За да не си навлекат ядове с над двадесетте испаноговорещи страни, чиито населения превишават четиристотин милиона? А македонисткия го приемат; и с право, нали България, ощената, не възразява където и както трябва, ами свенливо мънка и хъмка.

     Туканцък бъка от смайващо с професионализма си множество англицисти, американисти, испанисти, вещи по какво ли не (изключая животрептущите ни зорища), оти никой, никъде, никога зъб не обелва относно чиканското езиково и литературно явление, камо ли да ги съпостави с нему поразително приличащите македонистки, че да получим още един въздействащ цяр против налегналата ни идейна проказа? Оти е речено: имаш ли цел, път ще намериш, а властващата ни върхуша, единосъща в своя национален нихилизъм и преди и след 10.11.1989 г., няма за цел да надвие македонизма, затуй не търси чистосърдечно и всеотдайно път, не го иска, не го ще, не го сака. Дано бъда оборен, разобличен, да ми се натрие носът, че не е така, бих хвърлял шапка до небето. Преподавам от 1969 г. в Софийския университет “Св. Климент Охридски”, средоточие на родните чуждоезикови филологи. Не помня през тия четиридесет години да е било обсъждано в заседание на Катедрата по испанистика и португалистика с какво членовете й, здраво подготвени по своите предмети, могат да участвуват в отпор срещу македонизма, още по-малко в настъпление. Уви, тя не е никакво изключение сред десетките други филологически катедри на това челно висше училище, гдето с трън да завъртиш из чуждофилологическото поприще не можеш публикация срещу македонизма закачи. Той стои изцяло вън от полезрението на чуждоезиковите ни филологии, което отявлено издава неписано управленско нежелание те да бъдат впрегнати срещу македонизма, впрочем както и хуманитаристиката като цяло. В РМ е тъкмо обратно (науката поголовно утвърждава македонизма), та лъсва и блъсва: ние доброволно го оставяме да си разиграва коня както му е кеф и това не може да бъде случайност: тамо принудителният лозунг е цялата филологическа наука да обслужва македонизма, пък тук много по-могъщата филологическа наука не му оказва поне съпротива. Не знам кому как това се чини, за мен в дъното стои пряка или косвена съгласуваност, облагодетелствувана от обстоятелството, че къде-къде по-приятно е да си чоплиш нещичко за Куала Лумпур, Охо Бохо, Танганайка, нежели да се опъваш на македонизма и чуждоезиковите ни филологии, а и не само те, отлично го използват, нали държавата не им възлага нищо против македонизма, не е виновен който яде баницата.

     Съзнателната лишеност от пълноценна, всеобхватна държавна поръчка срещу македонизма отчасти обяснява успехите на му в Повардарието и вън. Не е похвално да видиш своята държавна наука в положението на Голиат, а македонистката - в размахващия към него прашка мъничък Давид. Все едно война ще водиш, а не свикваш под знамената всички твои бойци, противникът, при все че по-малоброен, мобилизира всичко годно да носи оръжие, да не думам как ще свърши боят. Преподавах десет семестъра в Мексиканския национален автономен университет и пет в Университета на гр. Бразилия, живях осемнадесет години по тугини, знам как другаде милеят за своето.        

     Нашите учени, ученки, институти, университетски катедри не са ли чували за чиканския испански, за литературата му? Ако не са, то за какво ги държим, щом в черни мъки не ни помагат? Ако са чували, но се предвидливо скатават и не ни предоставят идейни оръжия да противостоим на македонистката напаст, то още по-печално е тяхното учрежденско и лично поведение. А такова е защото държавата ни мълком иска такова да е. Обаче то не изчерпва неволите ни, защото и да зауспоредиш чиканци с македонисти, почти сигурно е, че властта ще подмине твоите разбори, изводи: ако тя се нуждаеше от тях, щеше триста заръки да заръча на своето филологическо и другородово войнство. Фактът, че тя не търси съдействие от чуждоезиковите специалисти, издава действителните й намерения: само наужким да се боричка с македонизма. И аз не се заблуждавам каква ще бъде участта на това ми писание: журналист видял в шопско село нередности, отишъл при кмета и го предупредил това са безобразия, аз ще пиша в печата, на което он рекъл па я нема да го четем. А чиканската действителност е наистина благодатна почва за сравнение с македонската, даже по време: отминавайки тук-таме предходници, за начало на онази североамериканска (по държавен признак) литература (испанска по език, точно такава е и македонската съотнесена към българската) начева през 1965 г., според едни изследвачи, други предпочитат 1959, още по-близо до несносното ображдане на служебния език и книжевността му.  

     Но защо да ходим през девет царства и господарства, те го “Речник на църковнославянския език” от архимандрит д-р Атанасий Бончев, 2002, Народна библиотека “Св. св. Кирил и Методий”. Срещу всяка старинска дума стои обстойно тълкуване, поднесено чрез сегашния книжовен български. Означава ли това, че езиците са два? Че като как ще да е самостоятелен тоя църковнославянски език? А каква е разликата между въпросния словник и македонско-български? Никаква, по-скоро никаква и половина. Щом е тъй, защо гледаме с уплах изделието македонско-бугарски речник? Кой ни втълпи да приемаме като неспасяема и окончателна, вече решена, лукавата македонистка заготовка, че речници непременно разграничават два отделни езика? Во Скопие може всеки ден да бълват по един македонско-бугарски речник, той е речник не между два езика, а вътрешноезиков - български - речник, каквито са по-горе приведените за испанския в Куба и Аржентина, съотнесени към Испания, пък как дяволът (македонист) чете Евангелието си е негов грях, то не носи вина, още по-малко престава да е Свещено ради извратения прочит на козоногия.

       Според моето разбиранийце както и да го въртим, сучем, логично и стоматологично македонската литература съответствува точ в точ на ред подобни случаи по света, когато различни (по държавен признак) литератури стоят под общ езиков знаменател. Ще дам за примери езици, с които професионално боравя. Испанска е литературата, писана от испанци на испански. Но в употреба (научна, широка) е и понятието испаноезична литература. Което ще рече двадесет и три литератури, обединени от факта, че са творени все на испански: перуанска, боливийска, еквадорска, панамска, гватемалска и т. н. Следователно двадесет и три литератури (включително филипинска, североамериканска) се побират под съвкупното обозначение испаноезична книжовност. И никой не възразява. Такова е положението с португалска и португалоезична литература, последната обхваща осем държави, пръснати из четири континента (в Европа - Португалия; в Америка - Бразилия; в Африка - Ангола, Мозамбик, Гвинея-Бисау, Сан Томе и Принсипе, Зелени нос; в Азия - Източен Тимор). Към тях се числят и книжовници от Макао, Гоа, Дио, Цейлон, Дамян, Малака, ползващи португалски. И пак никой не роптае срещу понятието португалоезичен.

     Защо редом с българска литература не въведем и българоезична литература? Това ще съответствува точно както на съществуващите успоредици с испаноезична, португалоезична, англоезична, немскоезична, френскоезична литература, така и на действителностите в България, Западните покрайнини, Бесарабия, Банат, Израел, Р Македония и другаде. С българоезична литература мястото на македонската съвсем естествено и неотменимо е в първата и потвърждава становището на ИБЕ, залегнало в труда му “Единството на българския език в миналото и днес”. Защо ИБЛ не излезе с разработка, в която да изложи своето научно виждане досегателно книжнината в РМ? При тоталитарсоциализма оправданието (оправданието е като задника, всеки го има, няма защо да го показва) беше съветският ботуш, затиснал шията ни, сега, кога веч го няма, зад какво се притайваме по щраусовски? Сега от кого пак ни е страх, та все не смеем да кажем с ясен глас и чиста свяст кои сме ние и за какво се борим, както учеше ни огненословният Ботев, дето уж го веем за пряпорец, а не смеем открито мнението си за изложим: сакън, да не докачим тогова или оногова близо и далеч. Откровено казано, ако, Боже опази, затрием - от съображения никого да не засегнем, от продажност, лекоумие, прекалена доверчивост - България, ще са доволни и предоволни всичките ни съседи, че и някои други. Вестник “Дума” из/пусна статията на Горан Готев “Да!Вече има две български държави” (17.9.1994). Щом е тъй, а иначе не може и да бъде, как така литературата на втората българска държава инатски я държим вън от българоезичната?

     Защо ИБЛ се варди бетер дявол от тамян да не изтърве една-единствена дума, абе думичка, думиче, думиченце относно македонската литература? За такива народът вика то бива, бива, ама бивол за курбан не бива. И още: прекален светец и Богу не е драг. Щом по тъй важен въпрос достопочтеното учреждение в продължение на повече от половин столетие непреклонно безмълвничи, нека бъдем последователни до край и го преименуваме Институт за българско мълчание. ИБЕ излезе с гледище през 1978, ИБЛ в протежение на три десетилетия след оная дата непроницаемо немее. Как да го разбираме: че през туй цялото огромно време Институтът набира смелост най-подир да се произнесе що за явление македонската литература е? И най-вече: как да постъпваме с нея? Да я превеждаме? Значи от български на български? Да следим нейното развитие в тоя й насилствено посърбен вид? По всичко личи ответът е я най-хубаво да си траем. Лошото на туй хубаво е, че дорде ние си кютаме водими от шопската мъдрост такова животно нема, оно рупа ли, рупа сърбокомунистическите щедри (парични и всякакви) трици, забъркани от Сърбия и Коминтерна, който пък ги наследи от великосилските съперничества и домогвания, разпарчетисали на пет следосвобожденска България. И стръвно угоявано по чужди геополитически ясли животното расте възрастово, количествено, буйно мята къчове, па и мрежи, в които примамени от звания, почести, награди и най-паче финикийски знаци, попадат все по-много чуждестранни учени и простолюдци, язикот напиня и улазя в инородни университети, библиотеки, вкаратце и там, и тук язикот и книжовността му ни заварват все неподготвени, все по дребни гащи и все удобно подложени. А в тая стойка прошка няма.

     Македонисткият език и нашият Институт за литература са почти връстници, първият биде скалъпен бързешката в 1944, вторият създаден в 1948. Значи към днешна дата , 2008, Институтът 60 (шестдесет!!!) години немее, а за да съм изрично точен, глухонемее пред литературата в Повардарието. То бива ослушване, оглеждане, снишаване, бива предпазливост, страх, бива бъзливост, бива пъзливост, ама чак пък толкова? И защо? И докога?  

     Отново ще привлека на помощ Испания. Там от десетилетия наблюдаваме лют спор между каталонски език и нему отцепническия валенсиански, самоназовал се език. Белким това е неизвестно за нашите учени? Защо го подминават с ледено безмълвие? Не са чували? Ако е така, за подобни случаи думат няма по-глух от оня, дето не иска да чуе. Валенсианско-каталонското пререкание сочи един изход и затуй не искаме да го видим. Да не би тъкмо защото е поразително сходен с македонистко-българския? Не говоря недомислици, още по-малко нелепици, небъдности. Напротив. Кой не вярва, нека прочете в бр. 672 от 5.5.1997 на политическото списание “Ел темпс”, издавано в Барселона и Валенсия, две статии, първата “Най-сетне законовата нормалност”, уводна; втората “Отцепничеството - без доводи” от Жорди Себастия. Става ясно, че Конституцонният съд, две години след започване на дело, е издал неподлежащо на обжалване решение, постановяващо, че: “каталонски” и “валенсиански” са две обозначения на един и същ език. С което по законов път, от най-висшестояща инстанция, се туря край на езиков спор, поразително сходен с този, който македонистите разпалиха и продължават да разгарят по чисто политически съображения. Защо не протегнем шия над котловината, не се озърнем? Защо не искаме да видим, че македонисткият език и изкуствено подклажадният от него спор съвсем не е единствен? Че не само има изумително еднакви случаи (румънско-молдовски; източно-западно арменски; каталонско-валенсиански; букмол, сиреч книжовен-ландмол, селски, разновидности на норвежкия, литературни, официални и двете; и прочие) на езикови разногласия, но, което е най-съществено: те биват решавани или поне привеждани в състояние по-благоприятно, ако го съпоставим с българо-македонисткия. Затуй ли не искаме да видим, че и македонисткият езиков спор е решим възприемливо за България? Няма по-глух от оня, дето не иска да чуе и по-сляп от оня, който не иска да види. Затваряйки очи пред явления, крайно близки или почти съвпадащи с язикот, ние, съзнателно или не, подпомагаме нерешаването на въпроса, защото на дело подкрепяме неговата ужким единственост, оттам и “нерешимост”. С нашите късогледство и слепота наливаме вода в македонистката, злостно противобългарска воденица.
     Но да се върнем към “валенсиански” и каталонски. Тяхната успоредност, за да не река покритие, с “македонски” и български е наистина смайваща. България и Македония един ден ще бъдат редом в Европейския съюз. Защо тогава не подходим към македонисткия езиков спъникамък точно тъй, както са го сторили в страна, членка на Съюза (Испания), с валенсианския “език”? Ето ни готов, настойчиво поучителен и полезен, пресен пример за цивилизовано превъзмогване на противоречие. Впрочем ще припомня, че испанският съвсем равнопоставено бива назоваван и кастилски. За унгарците езикът им е маджарски, унгарски е неговото външно обозначение. Финландците викат на своя суомен киели (киели=език). Персийски и фарси един и същ език е, дори се знае от кога двете названия официално съжителствуват: шахът го постановява през 1959-та. Хай лезу (лезу=език) значи арменски език на… арменски. За китайците езикът им е ханю. Гръцки е външно име на тоя език, за носителите му той е елиники. Светът нарича езика, говорен в Албания, албански, обаче за местните хора той е… шип. Баските не указват своя език с инородното баски, за тях той е еускера.Ще рече, езици с по две имена Господ е наспорил. Защо подходяща инстанция ( БАН чрез ИБЕ, Народното събрание) не постанови, че българският език може да бъде наричан и македонски? По този начин знамето на македонизма ще бъде отнето, веднъж за винаги ще бъде изтръгнат самият живец на противобългарщината. Край Врадаро нека наричат язикот “македонски”, ние не можем в тяхната държава им го забрани, обаче за България, пък и много други страни, това негово име равнозначи с български. Щяла македонистката върхушка да вдигне вой до небесата? Че тя откак я има все туй неозаптявана върши, поне ще има за какво да вие и най-важното: този неин вой ще е предсмъртен. А и друго: тя като изобрети от български говори язикот, нима попита България дали е съгласна, сега мигар моли наше одобрение за противобългарските скопски изстъпления? Щом Македония може в своите държавни граници, а даже вън от тях, примерно в Пиринско с ОМО “Илинден”, да действа без да се съобразява нито с нас, нито с историческата и научна истина, откъде-накъде нас трябвало като сетни нещастници и най-долни послушковци треска да ни тресе какво щяла била да кажела Македония относно постъпка, извършена съобразно нашата законова уредба и в собствените ни държавни предели? То си е наша вътрешна работа, за която от външни люде позволения няма да просим, както и те от нас го не просят. “Нека не мислим, че имаме някой си приятел, от кого да чакаме нещо си добро. То е едно чисто заблуждение да чакаме от другиго, когато ние с постоянството си можеме да извършим онова, що е наша правдина”, проницателно заявява Раковски в “Начално движения католицизма в България и днешното му положения”, вестник “Дунавски лебед”, 44/1.8.1961.

     Бразилската литература смята за свой пръв паметник служебно писмо, с което Перо Ваз де Каминя, флотският писар на Педро Алвареш Кабрал, по заповед от последния уведомява португалския крал Мануел досежно откриването на суша: 21.IV.1500. Тя ще бъде наричана Земя на Светия кръст; Земя на Истинския кръст; чак след туй ще придобие сегашното име. Забележете: нито страната се казва Бразилия (тогава ония мореходци даже не знаят точно какво представлява крайбрежието, гдето са излезли, дали пък не е част от грамаден остров?), нито Каминя е бразилец. Нещо повече: цели тридесет години там португалски крак не стъпва, туземците са неграмотни. А вече съществува бразилска литература: благодарение на една възхитителна сетнешна воля за отечествена стародавност. Подир Ваз де Каминя за онуй подекваторно владение, чиито граници тогава не става ясно докъде се простират навътре, пишат люде, родени в Европа, но: били в него и в него и за него писали на португалски. Това е достатъчно техните страници официално тоже да съставят възникването на бразилската книжевност. Днес въпросните писатели са залегнали едновременно в португалската и бразилската литературни истории.

     Нека вмислим и най-вече извадим поука: има бразилска литература преди още да има Бразилия. Пък ние не считаме за свои (македонски) творби, създавани на (югозападен) български. Ама как така ще й отнемем на Македония литературата, ще изпрекослови бай Треперливко? Не ние й я отнемаме, любезни, тя си е наша ради езика ни/й, македонистите си присвоиха югозападния български и ако някой тръгне да търси кой от кого е крал, нека иде во Скопие, не во София. Македонската литература е българоезична, досущ както швейцарската е френскоезична, немскоезична, италианоезична и никой не го оспорва, включая самата Швейцария. Тъй че случаят с Македония попада точ в точ под отдавна известен, международно установен и всепризнат знаменател. Кой честен, незаблуден учен е в състояние да докаже убедително, че македонският езиков и литературен случай е различен от швейцарския? Ако някаква отлика има, то е в насилствения разпад и кървавото му натрапване в Повардарието.

     Кое пречи да бъде проучен и премислен целият опит (предпоставки, причини, поява, особености, последствия, решаване, резултати, произтекли от решаването му) на валенсианско-каталонския езиков разнобой и умно да се възползваме от неговите сполуки и неуспехи? Защо си тъпчем главите с какви ли не и най-паче вятърничави сведения за всичко и всички по ширний свят, а тъй подозрително, изобличаващо избягваме тъкмо онова, което може да ни е от твърде голяма полза? Кой така дълбоко ни изтърка мозъците в своя угода? Кой ни зомбира до състояние на безпомощност? Кой превърна известни учени в бъзльовци, че да не смеят да кривнат даже на косъм от главната линия? От кого ни е страх, от собствения ни страх ли? Дори нищо да не подхванем, защо не обсъждаме гласно парливата заплетеност с язикот, книжнината му и превъзмогването на растящата им разграниченост спрямо България? Защо по прежному (има кой да мисли по въпроса, за какво е Великият брат?) главите ни служат да си носим шапките?

     Ето какво пък ме уведоми електронно, през март 2007, Жоан Марти и Кастел, председател на Филологическия отдел при Института за каталонски изследвания, Барселона, в отговор на мое запитване:

     “Очевидно е, че каталонският и валенсианският са един и същ език; обозначението “валенсиански”, употребявано в областта Валенсия, където се редува с “каталонски”, не означава, че става дума за два различни езика. Прекрасната литература на Рамон Люл, на Аузиас Марк или на Бернат Метже е безспорно писана на същия език; никой строг езиковед не би посмял да каже обратното.

     Обаче става така, че откъм областта Валенсия са поощрявани с изключително политически и избирателски цели отцепнически подходи, основани обикновено върху лъжлива обич към местното - лъжлива, понеже не са малцина които с предлог да защитават валенсианския като език различен спрямо каталонския, системно използват кастилския. Сред гражданите на областта Валенсия има (мнозинството), които не хранят никакво съмнение относно единството на езика; има които добронамерено вярват, че валенсианският е друг език (не са, разбира се, специалисти филолози или езиковеди); и има (мнозинството са отцепници) най-безсрамно обслужващи “езиковата война”, за да получават политически облаги.

     Валенсианският противокаталонизъм не е нов; появява се първоначално когато упадъкът на Барселона предизвиква културното надмощие да мине в град Валенсия: оттам насетне се чувства нормална и логична гордост от валенсианското, която постепенно, с годините и вековете се превръща в предмет на манипулиране с цели, нямащи нищо общо с езика, литературата, културата и т. н.

     Сякаш за да подсили още повече упрека против слепотата, с която България гледа македонисткия език, автономната Валенсианска общност (една от седемнадесетте в Испания) и по площ, и по население се припокрива с Р Македония: 23,291 кв. км. при четири милиона жители.

     Крайно време да изоставим названието “македонски” език и неговите равнозначия (синоними) македонски “език”, “македонски език”. С или без кавички, с или без “тъй наречения”, “иженарицаемия”, всички те в последна сметка го утвърждават, понеже набиват в общественото съзнание неговото предполагаемо наличие, сиреч не го признавам, но той съществува (аз не вярвам във вещици, но че ги има - има ги). Македонистите да го наричат както е тям воля, защо ние да им играем по гайдата? Единственото име, което трябва да използваме, е югозападен български. Също както има полуостровен испански и американски испански; европейски испански и американски испански; иберийски испански и американски испански; венесуелски испански; салвадорски испански; полуостровен португалски и бразилски португалски; европейски португалски и американски португалски; иберийски португалски и африкански португалски; британски английски и американски английски; източен и западен арменски и т. н: книжовен български и югозападен български. На тази основа много по-уместно ще сторим крачка към възобновяване езиковата целокупност на българския. Както има старобългарски, среднобългарски, новобългарски, така трябва да въведем в употреба и югозападен български: на дело, в ежедневието, в осведомителните средства. За това няма нужда някой отгоре да ни принуждава. Как така македонистите имат право да изкръстят язикот както тям кефне, а ние, видите ли, нямаме право да го наричаме както намерим за подходящо? Защо сами себе си доброволно поставяме в зависимост от македонистката противобългарщина? Не ни трябват кавички, ни патерици от вида на “така наречения”, има единство на общобългарския език, исторически и научно необоримо. Както няма и “езиков спор между България и Македония”, “македонско-български езиков спор” и тям подобни: има единствено политически езиков спор на Р Македония срещу България, изрази от рода на “спор между двете страни” им поставят знак на равенство относно вината за възникването на спора и отчаяното му поддържане на всяка с цена от първопричинителката, сиреч има оневиняване на истинския нападател и обвиняване на законно бранещия се потърпевш. Защо товарим с чужд грях сами себе си? Защо пагубно лапваме въдицата, пусната ни от македонизма с измисленото от него име на язикот? Защо и по чие внушение възприехме, че щом македонизмът настъпва, ние трябва да му отвърнем с отстъпление?

     Та питанката моя пак и пак е: нищо по-добро ли не сме в състояние да измислим освен отдавна измисленото и нам всеизвестно такова животно нема? Нищо ли не сме в състояние да сторим освен примиренското, пораженско седи, грей се; аз ли ще оправям кривите краставици; таз попара аз не съм я надробил? По-важно от това кой я е надробил е фактът, че я сърбаме ние и я оставяме в отровно наследство за деца, внуци, правнуци. Ясно: никой не ще да си гуди таралеж в гащите. Хубаво, ама лошото е, че пазейки се от него, поощряваме таралежа да му растат още по-бърже и по-яки шиповете. А те рано-късно, все до нашия задник (ще) опират. Но да оставим животинската образност, стига ни човешко-телесната: гангренясал е твой крайник, ти се тешиш с трай бе, кюти си. Ама гангрената ни трае, ни си кюти, а хищно и безжалостно напредва и не прощава, ни на плитоумници, ни на предатели.

     Вън от всякакво съмнение, в езиково и литературно поприще родната дълбоко плиткоумната политика точ в точенце повтарга същото бездействие, което последователно и храбро отстояваме спроти железницата София – Скопие. От деветнадесети (!!!) век у нас се полагат железни релси, с хиляди километри кръстосаха те на длъж и шир милодрагата ни бащиния-майчиния, то пробивахме десетки тунели, то удвоявахме коловози, но: София-Скопие, за срам на срамотите железопътно все не са прикачени. Ама ние нашия пай сме го чинили, ред е Македония своя да изгради. Сладко лежим на тая кълка и то не за друго, а щото по тоя начин тропаме по свирката на македонизма, който никак не иска двете столици да общуват железопътно. И няма какво себе си да лъжем: дорде в Повардарието на власт е той, всячески ще отлага прокарването на тоя жепе отсек. При истинско, а не мнимо, на думи, желание от страна на официална България да бъде най-сетне отворен този път, на ден по метър релси да бяхме слагали от границата до македонската столица, пак щяхме да сколасаме. Щом македонските управленци не щат между Скопие и София да сноват вагони с люде, стоки, защо България не построи липсващия дял? Нямало пари? Как има пари за скорострелни прескъпи градежи по Черноморието и къде ли не, а тъкмо за тая линия няма? Защо да се мамим: в Дунавска България, чиято история клони към 1400 години, никога не е имало повече пари. Отделен въпрос е у кого са тия пари, защо и как у него отидоха, откъде ги той взе и за какво ги върти. Стига да го науми България може да издейства чрез Европейския съюз необходимите средства и натиск за довършване жепе линията. Обаче България, в която първата железница е завършена още през 1866 г, не ще, ибо спазва необявени задължения да бъде слаба, разпокъсана. Държавата ни преспокойно може да заяви на Македония, че нашата подкрепа за приемането й в Съюза ще мине по жепе линията София-Скопие. (През 1999 двете правителства подписват съответно споразумение, ала то не се изпълнява). Как така чиляче някакво подсмихвайки се ни рече, дека пътят на България към Европа минавал през Босфора, и никой не умря, пък ние не можем това същото го повтори на македонистите? В собствената ни държава от кого ни е страх?

     Разбългаряването на Пиринска Македония почна кога другарят Георги Димитров министър-председателствуваше. Той е с безспорна македонска жилка, оти си не хвърли бугарскиот паспорт и не рева гороломно македонец сум, та да го разбере цял свят, оти любимият вожд и учител си затрая като бълха в гащи досегателно своята национална принадлежност и не я смени? Май не ме гледай какво правя, ами слушай какво ти приказвам. Така постъпваме, без Димитров по димитровски, към езиковия македонизъм: купчини от клеймящи го писания, ни една официална, още по-малко действена, мярка против него.

     Да свърнем към езиково-литературната орница. С мълчанието и най-вече с пълното си бездействие относно македонисткия език и македонската литература нашите управленци волно или неволно тихомълком работят за утвърждаване и укрепване на македонизма. Сиреч с бездействието си (такова животно нема; трябва да търсим онова, което ни събира, а не онова, което ни разделя и прочие лукавости, глупотевини) българските политици и учреждения действат в крайна сметка против България. Обичан довод да се оневиняват гласи сега не е моментът. Е кога ще дойде тоя въжделян момент нещичко да сторим? Преди виновен беше ни интернационализмът с безродничеството си (пролетариите нямат отечество), сетне оневинявахме своята нерешителност и пъзливост другояче (сега трябва да правим мили очи и ниски метани пред Европейския съюз, че да ни приюти в богатите си обятия). Влезнахме у Съюзо, нема лабаво, вътре сме и со двете ноги: дойде ли моментът, задава ли се поне? Защо пак, и пак, и все, пуст момент не иде, та се и не види, че щял да иде? И какво излиза? Че вечно требе да стоиме и чекаме: какво? Моментът от небото да падне? Защо не му помогнем да дойде? Нали е наша поговорката помогни си сам, че да ти помогне и Господ? И друго: оти за македонизма винаги моментът е сгоден, и в седемтях разноименни сръбски държави, и в РМ, че дори извън тях, отвъд морета, океани, па даже и у нас (ОМО “Илинден”)? Как сърбомакедонистите го могат тоя номер - винаги им е сгодно да осъществяват своите пъклени кроежи - а ние   - не? С какво сме по-долни от тях? Ако е наистина тъй, защо от тях се не поучим, а че и надминем по сгодност за българщината, зер добър ученик е който надминава своя учител.

     По коренно различни причини югозападният и книжовният български стоят гърбом: първият ради страх да не бъде погълнат (мимо вресливите си пъчения недоносчето знае колко му е силицата) от древния, богат, пълноводен и мощен втори, а той защото се чувства ограбен, обиден, осакатен, осквернен, люто сърдит на оня урод и най-вече защото прекалено дълго б/е воден за носа от национален нихилизъм. В мое село за подобно докачение мъдро отсичат: със сръдня и със пръдня работа не се върши.

     Впрочем бива македонизмът два вида: явен и тихомълък. Първият, вдигнат до степен на самоопияняваща се, истерична войнственост, е държавна политика в Р Македония; вторият кротичко, потайно се провежда в България. Той е по-лицемерен, защото не излиза на открито, дърпа конци скришом (ала неотстъпно) и в такъв смисъл е по-опасен, нанася удари откъм гърба. И двата бият в една точка.  

     Искам да съм изрично ясен: относно ИБЕ и ИБЛ говоря, но то е понеже трябва те да изготвят становища как да постъпваме с язикот и литературата му. Но упрекът ми е отправен не към упоменатите две учреждения, те са проводник на управленска политика, започната далеч преди 9.9.1944, та до днес, и тя е истинската виновница за рибешкото мълчание, ИБЕ и ИБЛ са оръдия, изпълняващи държавни указания. Пък там и при тоталитарсоциализма, и при демократясването промяна няма, главната линия се изчерпва с прословутото молчать, не разсуждать. Утехата, комай зловеща, е, че поне има рима, все пак литературен институт.

     Печално показателно, за да не тръсна изобличаващо, е че ако управленската ни върхушка заставя ИБЕ и ИБЛ порицаемо да мълчат, същото правят и учени, които не зависят от двете държавни учреждения. Белким всички наши езиковеди, литературоведи споделят до един гледищата на ИБЕ, ЕБЛ, та дори намиращите се в пълна безопасност пенсионирани професори, доценти безпрекословно съблюдават поведението им? Чак пък такова единомислие по тъй оплетени пущини?! За мен то праща неотклонно в минало недавно, кога никой не биваше да се цепи от стадото, извинете, колективо. Подир славния и героичен 10-ти ноември свобода на словото, включваща лъжи, хули, клевети, мръсотии, псувни, попържни шествува из осведомителни и осмърдителни средства, из тях, хартиени, електронни, гъмжи от какви ли не мнения, изказвания, спорове, но: досежно жизненоважен за българската духовна цялост въпрос - какво да прави държавата ни с язикот и книжнината му - се мълчи. Мълчание повече от съмнително и подозрително, за да бъде случайно и невинно. Възмущава се бугаринът от небивалата напаст с чуждици (аз също ги недолюбвам) в родната ни реч омайна, сладка, но как ще й върне погубената цялост, което е несравнимо по-важно - съдбоносно - това, заключавайки по печата, не го вълнува.

     В своя уж отпор срещу злоупотребите с миналото, културата, езика си българите залагат на историческата истина. Тя, оставена сама-саменичка, тоест не подплътена от решителни и работещи мерки, е съвършено безпомощна. Мигар с историческата истина бе скалъпен македонизмът, нима язикот почива върху нея? Ако тя обладаваше магическото въздействие, каквото й отдаваме, как македонистите постигнаха шеметни успехи, щом историческата истина е от игла до конец и от конец до игла против тях? Кога най-сетне ще проумеем, че изключително залагаме на историческата истина, понеже ние сме неволни или волни заложници на собственото си прекалено чистодушие, на преливаща в противобългарщина, самоубийствена доверчивост? Всестранните, несекващи с десетилетия попълзновения на македонистите, включително в държавното ни пространство, не ни ли убедиха най-сетне, че историческа истина, изоставена без настъпателни практически действия, пукнат грош не струва? На тая същата благородна историческа истина, дето я размахваме като знаме, което щяло било да ни варди, македонистите мамицата й разплакаха, пък тя копче не можа да им каже, в смисъл никого не извади от черни зандани, никого не спаси от побоища, от куршум. У нас историческата истина бива използвана като прикритие на пълно бездействие, превърната е в лафаджийство, в голо празнодумство, от което полза никаква, освен въртене в един порочен словесен кръг, от който не произтичат никакви положителни промени, само леем слюнка и мастило. Българските държавници бъзливо се ослушват и озъртват благородната историческа истина да свърши работа, която е тяхна работа, за която тлъсти месечни възнаграждения им даваме, ала не щат да я похванат, още по-малко напред придвижат.

     Македонизмът откак биде спретнат е денонощно в настъпление, пък РБ спрямо него е вечно в отбрана (чети колкото да не е без хич и за успокоение/притъпение на съвести). Това съотношение е тъй строго спазвано, че неудържимо буди подозрение за тихомълка договорка: вие си разигравайте коня както щете, ние сегиз-тогиз ще ви се поиздръвчваме, ама се не бойте, каквото и да кажем, пишем, то ще е съвсем беззъбо и няма никак да ви пречи.    

      “За Македония ще се поумълчаваме; знаеш, не иде някак си времето, не помага”. Тия знаменателни думи кънтят в “Бай Ганю журналист”, кога Гочоолу, Дочоолу, Данко Харсъзина, Гуню адвокатина и най-паче г-н Балкански умишляват каква да бъде политиката на техния вестник, ръководен от самси изтръшкалия Европата. Ей го мъдрия съвет, който управленската ни върхушка, ламя с две глави, едната тоталитарсоциалистическа, другата лъжедемократическа, неотстъпно прилага към язикот и книжевността му. Тежко на България, щом по важнейшата ни словесна цялост съблюдаваме бай Ганювите умълчаване и не му е сега времето. А как туй също време все помага на злодейския македонизъм? Ще ли отечествената върхушка някога даде искрен отговор защо то нам не помага, а на македонясващите най-послушно им тропа по свирнята? Но и без ответ картинката е съвършено ясна: щом двуглавото ни управленство следва завета на прославения келепирджия, шикалкавенето спрямо езика и литературата на Р Македония цели също някои високопоставени нашенци да ударят кьоравото.

     Подир дотукашните страници: какво следва да вършим, на дело? Изброяването надолу не степенува по време и важност и представлява нахвърлеци с оглед да спомогнат изработването на цялостна и дълготрайна политика съобразно езиковата и литературна действителност у нас и в Повардарието. Ако не го сторим ние - и то сега - подир някоя-друга година РМ щом стане член на Европейския съюз ще ни побърка с присъщите на македонизма безочливости, лъжи, хвалби, крясъци, наглости, кражби. С кютай си, такова животно нема и седи, грей се, защо аз да съм на топа на устата плодоносна политика не може да водим.

     - В рамките на допустимото от закона обществеността, посредством родолюбиви организации, научни звена, лични изявления да оказва подходящ напор върху управляващите с оглед да провеждат трайна политика за възстановяване българската езикова цялост.

     - България честно на признае на всеслушание своите собствени и никак малки прегрешения, съучастничества, престъпления, значително улеснили създаването на македонисткия език. Имам пред вид дваж изхвърлянето от родната ни азбука на ятовата гласна, довело до гибелното и кърваво разполовяване на българския народ, до разломяване на историята, културата, духовността ни. Да бъде открито и недвусмислено посочено с какво и как БЗНС и БКП се превърнаха в подлоги на вражески към България интереси. Без покаяние няма прощение. Без взаимно опрощение при точно признати собствени грешки няма езиково сближение и възстановяване целостта на общобългарския език. България честно и почтено да поеме своя дял от вината за създаване на язикот.

       - Да бъде, постепенно или както бъде преценено за най-уместно, върнато в лоното на единствено възможното правилно - с оглед целокупността на българския език - правописание свещена кръстоносна буква, осигуряваща езиковата неразривност на всички българи: е двойно.

     Тук нежеланието би било най-ожесточено (дай му на българина да ръмжи баш против онова, което е в негова полза), как ще тръгнем назад, трябва напред да вървим. Ами нали вървейки смело напред, с рогите, към светлото бъдеще, гдето нациите щели били да отпаднели, съсипахме единството си? Да оставим тия несъстоятелни - късно е; рано е; на децата ще бъде трудно с ят да пишат -   доводи, прибулващи късогледство или корист, нас трябва да ни води съображение от съвършено друг разред: добро ли е за България. Окайваме горките отроци, а не ни се вижда никак лошо да ги караме, едва проходили, да пъшкат дългогодишно над английския, чието класическо определение, отчитайки прословутата негова разница между букви и звуци, неопровержимо отстоява: английски е езикът, в който пишеш гутаперча, произнасяш каучук. Край на задявката с речта на Шекспира, нека вмислим какво направиха израелците точно кога македонистите светотатствено опорочиха наший говор мил: възродиха ивритския език, от столетия неговорен, и бързо го превърнаха в годен за съвременна ежедневна и всяка друга употреба: за да има Израел. И милиони хора, идващи от всички материци, на стари години го учат, научават, и то без да са боравили нито с гласежа негов, нито с особената му писменост: за да има Израел. А ние не щем една буква обратно да турим: за да възкресим свещената си духовна и езикова целокупност, която разтурихме. Колко лесни сме за поруха и как не щем да съзиждаме. И още: запратихме в небитието социализма, врътнахме надире колелото на историята, възправихме из гроба по-жив от някога капитализма и не видяхме нищо чудно в това деяние пречудно, меняваме собственолично, ей тъй, като на шега, кеф ти риба, кеф ти паламуд, цели обществени строеве, а за нещо къде-къде-къде по-лесно, ят да върнем, опъваме се като магаре на мост, не, не, не, само това не, по-скоро феодализъм и робовладелство ще приемем, камо ли една-едничка-едночка буква. Против нея дружно ще настръхнат политически, управленски, любоучени глави, същите, дето коя повече, коя по-малко, гътнаха уж за винаги победил обществен порядък, та май по ги е бъз от + и напомнят “О, неразумний и юроде, поради что…?” Отговорът би бил поради задължения, отдавна поети и неотклонимо спазвани до ден днешен, ден утрешен.    

     - Да бъде разработена и провеждана държавна краткосрочна, средносрочна и дългосрочна програма за възвръщане целостта на българския език съобразена с наличната действителност и в противовес на неотстъпното отдалечаване на югозападната писмено-областна норма спроти съвремения книжовния език.

     - Да се пристъпи към възприемане в съвременния книжовен български на всички думи, облици, словосъчетания, словоредни особености, които използва македонистката уредба и те не противоречат на българската традиция. Това допускане би могло да става поетапно, за да не предизвиква трусове в днешното състояние на книжовната ни реч. Пример: защо да не се узакони като нормативна употребата (редом с в, във, с, със) на во, со? Какво страхотия ще връхлети наший говор мил, ако ИБЕ изготви списък с подобни думи, досега държани под корито с други нежелани поместни облици? Ние въвеждаме подчинено изречение с “че”, за да се разподобят, македонистите турят “дека”, защо не го приемем в книжовия си език? То няма да е задължително, ала заедно с други подобни ще възпре и скъси настоящата раздалеченост между книжовния и югозападния български.

     - Да се изостави крайно вредната политика на свиване на българското езиково пространство, довела до неоправдани, осъдителни и непоправими загуби. От винаги и за винаги българите са известни като храбри воини, мигар не знаем, че най-добрата отбрана е настъплението? Нима македонистите с отбрана заграбиха голям дял от езиковото ни землище, история, култура? Не постигнаха ли този свой успех с непрестанно настъпление и неистова нападателност? Нашата вяла отбранителност, която е тъй мижава и никаква, че дори не заслужава да бъде наричана отбрана, а чисто и просто малодушие и щраусовщина, обслужва тъкмо безогледната и свирепа македонистка пробивност, която не може да бъде спряна с никаква отбрана (изтеклото време от 2.8.1944 до ден днешен печално го потвърждава), а само и единствено с превъзхождащо по стратегия и тактика настъпление.

     - Внимателно и задълбочено да бъде открито, пред обществеността ни, проучен опитът на Румъния - Молдова, Каталония- Валенсия, Армения (източен и западен арменски), та да ни е той от полза в борбата за възстановяване целостта на отечествения език.

     - Да се проучи опитът на Гърция в превъзмогване на разликите между катаревуса и димотики и той да бъде прилаган за преодоляване разликите между книжовния и югозападния български.

     - Да се проучи опитът на Норвегия с нейните две езикоразновидности и той да бъде творчески впрегнат в служба на отечествените ни потребности.

     - Научно да се обоснове и въведе в обръщение понятието българоезична книжнина, с което да бъде указвани ония дялове от общобългарската писмовност, които са творени извън границите на държавата ни. Македонската литература, която представлява неразлъчен и неразлъчим дял от българоезичната, да бъде изучавана и преподавана у нас като част от българоезичната литература.

     - Да прехвърляме писания от югозападен български на книжовен и обратно без неоснователното опасение, че така признаваме самостоятелността на язикот: в случая имаме добре познатите в науката и практиката вътрешноезикови преводи.

     - Да преустановим използването на обозначенията македонски език, “македонски” език, “македонски език”, македонски “език”, тъй наречения македонски език, иженарицаемия македонски език, понеже те с или без кавички, набивайки съчетанието език и македонски, увърждават македонизма. Да употребяваме единствено поятието югозападен български, то е и вярно от научно гледище.

     - Да основем Движение за българска езикова цялост. Тази стъпка е наложителна и не търпи отлагане, тъй като държавата явно не желае да работи за българоезичното единство и трябва с нея да се заеме неправителствено образувание: като няма риба, и ракът е риба. Успоредно с Министерство на околната среда и независимо от него действуват куп природозащитни организации, така трябва да бъде и с това движение: да не би опазването на българската езикова целокупност да стои по-долу от съхраняване на отечествената природа? Както природозащитници зоват към гражданско неподчинение, така българите имаме право и на езиково неподчинение. Щом ония горе, плащани с наши пари, не щат да подемат възобновяване на българската езикова съвкупност, не остава друго, освен да се подпретнем ние долу и да ги принудим. България няма да загуби повече от това, което с изумителното си пораженско отстъпление е загубила.

     - Да бъде изготвен проектозакон за българския език съобразно с необходимостта от дейното възстановяване на целостта му и да бъде внесен в Народното събрание. Нека видим как постъпват страни членки на Европейския съюз: Барселона с “валенсиански” и каталонски; Париж и законът за френския език; Варшава, която има закон за езика от 1999 г., при все че полското езиково землище съвсем не е хищно ръфано в сравнение с нас (то македонски език, то помашки, па добруджанска нация, па тракийска, то, то…)

     - Да се обмисли възможността България да излезе със заковова постановка, че нашата страна не възразява българският език да бъде наричан и македонски. По този начин ще се обезсмисли езиковото отцепничество на македонистите: колкото и да отдалечават язикот, официално за България, а и за всички държащи на историческата и научна истина, той е български.

     Говорейки против македонизма, не бива да забравяме, че мерките, целящи възвръщане българската езикова целокупност, биха също били опора за иженарицаемите славяногласни елини, чийто брой е около 250 - 300 хиляди. Напълно зарязани от всички български правителства след 9.9.1944, те вече се отчасти македонеят. За тях то е единственият изход, така поне имат някаква държавна подкрепа (Скопие) срещу недоброволното им погърчване. Сближаването между българския книжовен език и неговата писмено-областна разновдиност би ги приобщило към него, не към нея, както е сега. Никак не упреквам гръцките българи, те са нещастни потърпевши, а не виновни, затуй тежнеенето им към Вардаро следва да тълкуваме кога няма българска риба, и македонизмът е риба. Вярно, докато все пак сторваме (а най-вече разтягаме голи словоизлияния) кое-що засягащо сънародниците ни в РМ, осведомителното затъмнение досежно българите в Гърция е почти плътно, чувстваме го ние, чувстват го, обезсърчаващо ги, те, за които гърците по македонистки образец скалъпиха “помашки” (?!!) език. Защо не, ходи новоизбран премиерът Виденов Жан на посещение в Атина, върна се и пред вестникари, новинари тръсна, чак кал пръсна: в Гърция българи няма. Щом държавата ни вдигна ръце от тях, оти да не бъдат разбългарявани? Като ги няма, защо не само по материка, ами даже по Тасос и други острови с наши туристи сборуват след внимателно оглеждане за слухтящи гърци?  

       Какви са изгледите за успех с такъв един поврат в политиката ни спрямо жестоко разполовения български език? Това зависи от куп неща, най-вече как на дело бихме водили тая трудна борба. В едно съм убеден: дори ако, не дай, Боже, претърпим провал, поне ще бъде с достойнство, а не с овчедушието, започнало от 9.9.1944, но предпоставено още на Берлинския конгрес и слугинския дружбашки новопис от 1921. При неуспех няма да загубим повече от това, което вече сме изгубили. Кога турци клали българе, някои юначно думали ако ще ме колите, колете ме прав, аз не коленичвам да си туря главата на дръвника. Един Господ знае какво би излязло от предлаганата коренна промяна спрямо язикот, но потомците няма да се срамуват ради нас, че охотно сме коленичили и врат на сърбокомунистическия чукан удобно за македонисткия палач нагласили. Какъвто и да бъде краят на борбата за целокупен български език, поне предателство, поне пораженство, поне бягство - каквито наблюдаваме понастоящем - не ще бъде.

     Езиковото и книжовно общонаследие на българите принадлежи на всички тях, на всички нас, то не е достояние само на държавни органи, затуй (в качеството си на данъкоплатци ние ги издържаме, та можем и трябва да им търсим сметка) имаме право да чуем от Института за български език и Института за българска литература какво тези две висшестоящи учреждения правят за възвръщане духовната целокупност, над която, предполага се, те бдят. С мълчание и рахатлък доникъде няма да стигнем, както даже слепите видяха и глухите чуха откак язикот биде измайсторосан. Освен ако мълчанието и рахатлъкът не са насочени точно там: да оставим македонизма безпрепятствено да бесува из българщината както му текне и да й нанася пагуби каквито е нему удоволствие, ибо знае, че от официална България истински отпор няма и няма да има. Защо себе си да мамим: колкото и възмутени, правдиви, научно безпогрешни българолюбиви статии, а че статуи да печатаме, в края на краищата всички те служа единствено да успокояват и приспиват общественото мнение (ето на, гръмко бием тревога, значи кипи борбата, а то в най-добрия случай е безполезна врява, заешка тупурдия и прах в очите), щом не ги придружават или последват действени мерки за превъзмогване пропастта между книжовния и югозападния български. Без целенасочени професионални мерки всичко друго е мижи да те лажем или българското куче лае, македонисткият керван върви. Обидно е сами себе си да превръщаме в дажфкащо пале. Обидно за нас и за потомците ни.

     В “История на дипломатическите отношения на България” (Мария Матеева, Български бестселър, 2005) най-меродавно ще се убедите (стр. 120), че в Босна и Херцеговина официалните езици са три: босненски, сръбски, хърватски. Те го те що е приплод, роене, множене, раздробяване, и то в наши дни, досами нас. Дали след някоя друга бързотечна петилетка справочници няма да напътват, че в България официалните езици са български и македонски? Никак не преувеличавам. “Алманаке Абрил” (изд. Абрил, Сан Пауло), еднотомно енциклопедическо издание в броя си за 1994 г., виж статия “България”, уведомява: “Език: български (официален); македонски, турски (малцинства)”. За 1998 внесена е важнейша поправка: “Език: български (официален), турски, македонски”. През втория ми престой в Бразилия (1992 - 1995) пратих до издателството писмено възражение досежно македонски език у нас. В следващото издание той бе свален. И после върнат. Мнението на един посолски съветник, какъвто бях тогава, ако ще би да изразява истина, чини по-малко от наглия македонизъм, печелещ поддръжници къде ли не, зер обилно е подплътен с лъжи и най-вече с платежни знаци. Не бива да ни учудва ставащото в отвъдокеанска страна, щом родни управленци сведоха нашата до състояние на двор без кучета. Защо да се сърдим на другоземно издателство, щом позволяваме ОМО “Илинден” в собствените ни предели да изопачава какво ли не и как ли не? Изнесеното с алманах “Абрил” онагледява колко дълга е ръката на македонизама, щом пръска вредни семена тъй далеч, в страна, където Скопие даже няма посолство. А е тъй дълга, понеже не й противодействуваме. Не може една битка да се води само с отстъпление. Ако то изчерпва нейната стратегия и тактика, изходът е повече от известен.
     Рано-късно РМ ще бъде приета в Европейския съюз. Това може да означава окончателно утвърждаване на язикот и безповратно международно узаконяване на българската езикова, историческа, духовна разкъсаност, наложена и с прякото, многократно съучастничество на държавата ни. Затуй не бива да забравяме, че борбата за възстановяване езиковата неделимост е навлязла в своето обратно броене, та ако ще сторваме нещо да превъзмогнем растящата езикова разцепеност, няма за кога да се мотаем. И още: нашите властници мълком на протакане чрез заспалостта ни разчитат, скръстили рахатлийски/недалновидно/страхливо/предателски ръце оставят времето да тече в печалба на македонизма, та един ден лицеприятно да проплачат, драги сънародници, за съжаление вече прекалено късно е, нищо не може да се направи относно езиковата целокупност. Тяхната дългогодишна, очевадна и позорна вялост е залог, че по всичко изглежда тъй ще постъпят. Ето защо ако искаме нещо да променим, няма за кога да го отлагаме: или сега, или никога. Македонизмът изигра всичките си козове, на ход сме ние и трябва да знаем, че положението не е никак отчайващо, тъкмо напротив: за да не влезе РМ в Съюза, достатъчно е една страна членка да възрази. Тъй че Македония, барабар с всичките й пенявещи се македонисти, македонистчета, македонистченца дали ке го гледат Союзот през крив макарон зависи от България. За срам и позор, държавата ни тям се кланя гаче не Македония й е в ръцете (досежно Европейския съюз), а тъкмо обратно, като че ли ние сме заложници на македонистите и трябва да ги всячески слушкаме и нежно гушкаме. Такова жалко поведение предизвиква погнуса и отврат.

     Българският език не е дединия, бащиния, майчиния на държавници, че единствено те с височайшето си благоволение да решават как да (не) бъде защитаван от посегателства и как да (не) бъде възстановена цялостта му. Всички български данъкоплатци храним нашите управленци и с пълно основание трябва да искаме от тях работещи мерки в подкрепа на общобългарската духовна съкровищница. Непрекъснатото оттегляне неизбежно ще довлече загуби вътре в сегашните очертания на България. С празнодумство, ако и на вид родолюбиво, работа не се върши. Безчестно е по жизнено важен въпрос като съдбата на българските език, история, култура, литература, самоличност държавата ни да се прави на Спящата красавица. Щом е избрала такава да е и недостойно, подло такава е, дълг на обществото ни е да я събуди. Па макар не с целувка по бузка, а с ръчкане в ребрата и ритници по меките части, зер друго не помага, не щеш ли мира, на ти секира.

     Разполовеността на българския език (книжовен и югозападен) повтаря разполовеността (чрез сръбската граница) на 25 наши села. Това безподобно в цялата световна история злодейство произтича пряко от кръвопийския Ньойския договор и целта му е не само да заграби наша земя, но то да е по начин скверно унизителен, та българите да помнят кога те, обосяли, опарцаливени, гладуващи, недовъоръжени са яко пердасали обилно продоволстваните войски на Великите сили. Не е за вярване с каква сатанинска злоба сърболята са се гаврили с нас, затуй ще приведа откъс от книгата на френския журналист и балканист Анри Пози “Войната се завръща” (първо българско издание от 1934, второто е на Планета – 7, 1992, него разгръщам). Той е потресен от издевателствата, които Сърбия с покровителството на родината му Франция упражнява срещу беззащитните македонски българи и написва до сълзи разтърсващи страници, те трябва да бъдат прочетени от всеки българин, особено сега, кога България се предлага/подлага да ходатайства (чети подгъзува) на Сърбия за приемане в ЕС. Свидетелството на Пози е изключително ценно с обективност, понеже той, по собствени думи, е приятел на Сърбия; но зверствата й надхвърлят всичко допустимо. Над тия ужаси, от които косите настръхват, тегне осведомително затъмнение: учениците ни знаят за нацистки лагери, представа от понятие нямат за станало и още съществуващо на час-два път от София, а това си е промивка на мозъци чрез образователно дело.    

     “Много са селищата, неизброими са нивите, които (границата - Р. С.) пресича. Аз видях това на двадесетина места - в Петрич, Стрезимировци, Извор, Гюешево и пр. - по цялата дължина на българо-югославската граница. Има къщи, където дворът е сръбски, кухнята българска. Дините и тиквите от градината имат различни националности, които телените мрежи се стараят да напомнят и на тия, които биха посмели да забравят. За да засее градините или нивите си, за да прибере посевите си, селянинът в българска територия, на когото нивите са станали югославски, трябва да иска позволително от властта на съседния град. Те му разрешават един месец след това или никак не му отговарят. Най-често, когато го пропуснат да мине телените мрежи при пропуска до крепостта, притежателят намира нивите си ограбени или опустошени. Понастоящем, впрочем, и от 6 месеца насам, никакво позволително, вследствие на “старите мерки”, не е разрешено от Белград.

     Има работи още по-забавни!

     Аз видях гробища, разделени на две… Нещо повече: гробове! Главата на мъртвеца е между телените мрежи, краката извън. Вълчите ями са изкопани върху ковчезите. Аз видях български майки, гробовете на чиито деца са на югославска земя, да идат и плачат на няколко метра от скъпите им гробове, понеже им е забранено да се приближат. Те са все пак щастливи, че докато е копана някоя вълча яма, не са изхвърлени върху насипа костите на нещастните малки мъртви - както видях при Извор” (стр. 66 - 67, Планета – 7).  

     Дълг на България е с мирни и законни способи да превъзмогне две извратени разполовености: Западните покрайнини бяха дадени на вече несъществуваща държава и според международното право те без никакво основание все още стоят в Сърбия; а езиковата процепеност може да бъде преодоляна с наши вътрешни мерки. За срам и жал, българската официална не политика нарочно, преднамерено, а че неотклонно и непростимо варди язикот да бъде недосегаем: на всичко друго може да посегнем, само него да не побарнуваме, ибо той е най-здравото крепило на македонизма, има ли го язикот, ке го биде македонизмот, со подкрепата на бугарската држава.  

     Тоталитарсоциализмът втълпяваше на българите, че всички големи неприятности са за винаги потънали в черното минало, разкриваше сияйно и бърже припкащо към нази бъдеще, гдето ще блаженствуваме подсигурени срещу всяко зло, щастливи под топлото крило на Съветския непобедим съюз, обхванал една шеста от световната суша. Това измамно чувство, повсеместно, поголовно, яростно разпространявано, чак натрапвано от монополна поголовна пропаганда, притъпи обществения усет за собствена защита и последиците му още ни гнетят: прекалено омърлушено и мудно разчитаме на себе си да браним своето. Струваше ни се, че тая за национални борби била е нявга, все по-далеч от ежедневието ни, къде ти ние, възторжени строители на новия красотен строй и преден отряд на човечеството, да отстояваме национална чест, национална гордост, национална самоличност, национален език, па и за какво ни е, нациите един ден щели били да изчезнели, ликуващо тръбеше марксизмо-ленинизмо. Заживяхме с убеждението, че борба за български език, да бе, кипяла е някога, сега не, приключена е и той не изисква някакви особени усилия. В същност, дорде един народ е жив, той трябва кораво да се бори за езика свой и горко му ако снеме от плещи туй словесно свято бреме. Борбата за език никога не секва, тя само променя своя вид.

     Злочеста България: тъй близо до Сърбогърция и тъй далеч от себе си.  

     Величавият, недостижим, двукратен, но единосъщен завет на Левски и Ботев повелява: твоята работа, байно, от теб по-хубаво няма кой да ти я свърши. Во истина те не чакаха иноземци да ни освобождават. И не сгрешиха. Всинца българи се гордеем с подвизите на двамината, защо не последваме безсмъртния техен пример чрез нещо до смехотворност по-лесно (ради което никой няма да погине) и не се хванем сами да направим нужното, а плачем като вдовица за? Пък на братята македонци трябва отривисто и най-искрено да явим: щом не щете да говорите български, един ден ще говорите албански.

/следва/

+                

                          

Знак свише: кръст в безкрайност,

единство е истинското твое име.

Затова ли те възневидяха,

най-българска от писмената,

светиньо наша ти двугласна и преясна в право дело,

че те изтръгнаха от дън плътта/душата ни,

теб, вседържице на целостта ни,

теб, възхождаща към Кирил и Методий,

та разцепиха езика ни, с гръм народа ни разполовиха.

Ти буквите със звук надмина, а звуковете с буква,

една, пък екавци и якавци побираш

и по мъдрост нямаш равна.

Как така играли са ези-тура, е или я, с цял един народ,

че обругаха теб и в храма на всебългарщината

сториха българоубийство.

И кървав мраз удари същността ни.

И пиша аз, Румен, син на Борислав, и плача.

Защото голи са българите без +.

ЕЗИКОУМИ(Ш)ЛЕНИЯ

                           Очи имате, не виждате ли? Уши имате, не чувате ли? И не помните ли?

                                                                                  (Думи на Иисус Христос, 8:18, Марк)

 

Последна грижа

     Кажеш ли за нещо това ми е последна грижа, значи нехая към него, изоставил съм го, умът ми хвърчи по други работи. Езиковото ни единство е наистина последната от безбройните отечествени грижи. Съдете дали ей тоничко преувеличавам. Колко пъти срещали сте в печата писания, разглеждащи въпроса как да бъде възстановено българската словесна целокупност? Ни веднъж? А за безстопанствените шаровци сте чели многократно? Честотното присъствие на едното и другото налага неоспоримия и безжалостен извод: орисията на бездомните опашатковци тревожи съотечественици, управници къде-къде по-силно, отколкото езиковата цялост. Тя е сетна грижа на държавата. Пак не преувеличавам: от нейната мижава съкровищница излизат средства да обслужваме четирилапите, да сте чули поне лев да е похарчен за езиковата цялост на българите? За родните осмърдителни средства силиконовите плънки на еди-тая и оная, че и на оногова, са хилядократно по-важни от съдбовната ни езикова единност. Какво бъдеще чака народ и държава, които се вълнуват от пластмасови ненки, дирници, предници, а не им пука ще ли си възстановим духовното единение, поломено от тукашни и другородни злодейци?

Окървавеният език

       За срам, позор и мъка, тоя език е твоят език, българският. Щото насилственото му разцепване, че да бъде из хилядолетното лоно изтръгната македонистката (разбирай югозападната) му разновидност, не става без трагични последици, лични, обществени. Стотици хиляди македонци пострадаха, загдето бранеха своята българска национална самоличност, чийто живец е общият ни език: бяха убивани, разселвани, хвърляни в тъмница, изтезавани, съдени, лишавани от препитание: в Югославия, Гърция, Р Македония, България. Македонистите кога наднебесно възхваляват язикот премълчават како биде он силом, с кървави престъпления натрапен. Езици се роят от памти и незнамти века: ала не обливани в кърви. Пред взорите ни хърватите градят своя собствена словесност, тоест преднамерено и ускорено я разподобяват от донеотдавнашната сърбохърватска. Но: но: без кръвнишките изстъпления на сърбокомунисти, македонисти. От галисийския (един между четирите официални езика в Испания, редом с кастилски, каталонски, баски) се обособява, през средновековието, португалски, обаче без помен от умопомрачителните македонистки зверства. Всеки човек има право да говори който ще език. Обаче изборът трябва да става доброволно, а не с изтезания, принуда. Тъй че каквато и да бъде съдбата на югозападния български, той за винаги ще си остане окървавеният език. Това е неговата най-важна, същностна и неотменима отлика. Нея радетелите за въвеждането му крият от международната общност, която бива лукаво мамена, представя й се като чисто езиково явление, без тя да знае и без да се интересува каква б/е неговата цена, цена платена в побоища, сълзи, хиляди и хиляди човешки животи.

     Югозападният български има своите мъченици. Изобретяването на язикот сърбокомунистите кощунствено обвързаха с втори август, Илинден, който България дълбоко тачи ради едноименното въстание. Но Илинден заради съчиняването на язикот се оказва и ден, в който избуя езиковото разцепничество спроти нашата словност. По тая причина имаме основание да броим втори август за Ден на българските езикомъченици. А те страдаха, пък и сега страдат в Р Македония и Гърция, за българско духовно и езиково единство: предостатъчно основание да провъзгласим втори август за Ден на българското единство. Още повече щом Илинденското въстание бе вдигнато в името негово. Езиковата ни цялост бе погазена тъкмо на дата 2.8.1944 г. и тъкмо затуй следва да я отбелязваме като Ден на единението. По този начин ще я преосмислим, ще й придадем ново, друго съдържание, противостоящо спрямо македонисткото, сиреч в пълно съзвучие с идеала на славните илинденци.

     Мимиходом ще сторя едва ли излишна упоменавка: македонисткият език е единственият, притежаващ точна дата на своето ображдане: 2.8.1944-а. Това изчерпа неговата единственост сред хилядите езици. За да укажат появата им, учените боравят с приблизителности от порядъка на години, десетилетия, векове. А македонистите с едно джаста-праста, пахта-пухта, хайда-хуйда решиха сложния въпрос кога започва съществуването на даден език и с туй изключително достижение събраха очите на езиковедци.

Македония и Вавилон

     Съгласно Библията, людете се възгордели толкова много, че наумясали да построят кула, с която да стигнат до Самси Твореца на всичко видимо и невидимо. Заради тая прекомерна горделивост Всеподателят наказал опиянените от себеувереност люде като направил да проговорят на различни езици, та неразбирателството да тури край на безумната дързост. Македонистите по себевлюбеност върло наподобиха ония вавилонци: сметнаха, че могат да измайсторосат собствен език ей тъй, от днеска за нощеска, ако ще би отлично да знаеха, че не този е начинът да се яви, развива, утвърждава един език. Самозабравени, те без да искат - зер они бяха не безбожници, а люти противобожници, отляти в комунистическия калъп - наподобиха далечните (и близки по самоувереност) старозаветни кощунници. Защо да си кривя душата: македонистите успяха, не без сатанинска помощ. Но понеже Той забавя, ала не забравя: какво ли ще бъде заслуженото наказание Господне за македонистите? Щом не щяха и не щат да живеят в една държава с българите, воля тяхна, изоглавяния биват извършвани под път и над път, досам границите ни: Косово, Черна гора, Молдова, Кипър. Албания и Косово ползват общ език, ала никоя не посяга срещу него. Сърбия и Черна гора тоже разполагат с една реч, Румъния и Молдова също, както Гърция и Кипър, но този факт не им пречи да са две държавни общности. Защо македонистите светотатствено вдигнаха ръка против своя език майчин, та бащин? Мигар пряко от Александър Македонски (?!) наследиха они язикот свой? Нихният способ точ в точ равнозначи с кажи ми от кого искаш да се разподобиш и ще ти кажа чий син ти си. Постъпката им не прави нищо друго освен да избие Едипов комплекс, син възбунтува се против отеца.

     Историята пъка от нови държави, превъзмогнали чужди владичества. Нима САЩ провъзгласявайки независимост спрямо Великобритания се отрекоха от нейния и своя език и хванаха друг да коват или дотогавашния свой изказ да преинаквят? Когато се разпаднаха Испанската и Португалската империя всяка нова държава нов език ли зачена? Тия множество примери сочат безумството на езиковия македонизъм.

Еднокракият език

     Образът е уродлив, но верен. Тоя език се нарича български. Знайно, съставят го хилядолетните екавост и якавост: екавци и якавци българите сме. От памти века. Предшествани от властващите земеделци, които скверно изхвърлиха кръстоносната буква + (1921), комунистите повториха същото злодейство (1945) и по тоя начин отрязаха единия крак на говора ни мил, та го принудиха да куца убого, без писмено екане. До тогава отечествената ни реч съществуваше чрез равнопоставените си дялове (екавост и якавост) в здравословна двуединност (екавци и якавци). Тя бе издържала проверката на вековете, бе неопровержимо доказала своята обединяваща мощ и тъкмо затуй трябваше да бъде унищожена: като сатанистите премахнаха нейния върховен носител: е двойно. Благодатното за всите българе езиково двуединство бе коварно и вредоносно подменено с едностранно (якавско) едноединство. Изхвърленият (екавски) няколко милионен пай бе дарен на сърбокомунисти и македонясващи техни раболепници, които урбулешката, цапа-цупа, го спретнаха язикот и насилнически отбългариха българите во Повардарието. Следвайки тоя порядък не би било излишно да припомним, че под ръководството на вожда и учителя Георги Димитров изнудени бяха 160 хиляди наши пирински сънародници да се пишат македонци (1946). Съчленението екавост-якавост е вътрешна, дълбока, изконна присъщност на българската словесност и кощунственото посегателство срещу й е покушение срещу националната ни целокупност. Естествената за нас двуединност комунистите пагубно замениха с изкуствената едноединност (якавост). Двуединността придава якост и устойчивост на българската езикодействителност и тяхната носеща - незаменима - греда е ятовата гласна. Тя бе задружно, в Повардарието и в България, от тамошни и тукашни комунисти изтръгната и родната словесна постройка рухна поломена и от късовете й сглобен бе враждебният към българите македонистки език.

     Да не забравяме: в кривописното си преустройство (1945) куманистите изхвърлиха кръстоносната буква обединителка +. И с тоя сатанински похват низвергнаха от книжовната реч екавостта: кой говори, пише бел, голем, млеко и т.н. вместо натрапените уж единствено правилни бял, голям, мляко и т. н. вече биваше уличаван, дюю, в малограмотност, абе селяндур, чвор, кютюк, цървул, шаяк, ливада. Образно, безòбразно и безобрàзно повторено, другарите никак другарски, а свирепо отрязаха, най-касапски, без трошица жал и капчица упойка, на живо, единия крак, екавския, с който родната словесност уверено крачеше през хилядолетия. Оставиха й якавската нога. Тъй комунистите собственоръчно осакатиха българската книжовност и обрекоха значителен брой сънародници да бъдат човеци второ качество, зер викат дедо, а не силом постановеното за единствено правилно (???!!!) и официално допустимо дядо.

     Правописното си издевателство партийците скриха под медоречиви лакърдии за всенародно добруване, светли бъднини, както им е обичай. В действителност извършиха престъплението в безропотна угодия към болшевишките си господари. Не, не, не преувеличавам никак. Забележете: едва докопали властта през октомври 1917-а още на следващата година ленинистите премахват + от руската азбука. Над обяснимо: те бяха не безбожници, а стръвни противобожници, които ще поругаят, разрушат десетки хиляди православни храмове, манастири, как ще търпят ненавистния тям писмен знак, вадещ им очите с извисения кръст? Върху тях той действаше сякаш тамян връз дявол. Пак не преигравам: болшевиците яхват Русия с лозунга “Цялата власт на съветите!”, но тоталитарният им мерак се пише “Вс+ власть советамъ!” Ка щяло да го траят кръста на е двойното? Мчи той им се комай присмива: искате властта, до шушка, ала над нея стои кръстът Господен, тоест и над вас. И затриха тям омразната буква. (Киевските болшевици не закъсняха да изхвърлят и от украинската азбука +.)

Тъдявашните слуги точ в точенце направиха същото. Не посмяха да заявят открито, че изпълняват руска заповед, а разправяха врели-не кипели, абе тъй голяма била, ша знайш, грижата им за народо, че не изчакаха поне войната да свърши, ами дорде неговите синове мряха по бойните полета, тиловаци, зад гърба на фронтоваци, злолукаво, урбулешката и вредоносно спретнаха кривопис без двойно е. Сиреч тукашни раболепници сториха езика наш еднокрак, че да хроми, позорно и разобличително онагледяващ противобългарската същност на куманизма.

     Обаче най-лошото бе, че сваляйки от всебългарско въоръжение +, те - съгласувано с македонясващи и незаситими сърболя - нашите комунисти предателски улесниха, до крайна степен, измайсторосването на язикот, с което сами показаха истинския свой лик.  

     Българите сме прочути като славни борци. Знайно е, че състезател в тоя спорт заема стойка на два крака, полуразкрачен, за да има яка опора срещу противника. Щом отрязаха едната, екавската, нога на книжовния български, другарите го превърнаха в еднокрак борец, който още преди среща е обречен да я загуби, каквито и усилия да положи. С тая убога еднокракост чудно ли е, че разгромно губим битката против езиковия македонизъм, начиная от политически зададеното и основорушително прокуждане на е двойно, впрочем, неотстъпно съпътствана от рибешко, за да не тръсна пъзливо, мълчание и низкопоклонско бездействие. Друг изход не бихме могли да очакваме: кой едноног борец е побеждавал съперник, разполагащ с двата си читави долни крайника? Заличавайки от писмеността хилядолетната и жилава екавост, чийто незаменим живец е двойното е, куманистите изнудиха езика български да стои на един крак, а това, както и научно, нàучно, та наукоподобно да го въртим, сучем, равнозначи с най-зловредна неустойчивост, която е целта на занятието.

Чий е езикот?

     Как чий? На людете, обитаващи Република Македония, тамо е он официален. Да, не го оспорвам. Но ще припомня и друг един факт, понеже тресе ни яка боязън да го премислим и осмислим.

     Института за български език при БАН в своя труд “Единството на българския език в миналото и днес” (1978) заявява многократно, че иженарицаемият македонски е “писмено-регионална норма на българския език”. И от тогава лежи все на туй ухо, демик нищичко не предприема, ка щяло. Всезнайно, българският език е на българите, все още и неизвестно до кога. Щом македонистката писмено-областна норма е на българския език, тя е негово, наше, на българите притежание. Следователно, с нея можем да разполагаме (и) ние: иначе излиза, че тя е само ужким наша. По белия свят Бог е наспорил езици с по две норми, в тоя смисъл югозападният български не представлява никакво изключение. Учудващо е не наличието на втора норма, а пъзливото ни становище към нея: държим се чегато съвсем не е наша норма, тоест наша собственост. На дело има една пълна разминавка (в Библията се казва “По плодовете им ще ги познаете”): БАН чрез ИБЕ обосновава и твърди, че в Р Македония се използва писмено-областна норма на българския език. А не е сторила - от 1978 г. до сега! - никаквичка стъпчица относно тая своя (???) норма. Не ли смайващ тоя, как да го нарека, лицемерен?, подход: нещо хем е твое, хем не смееш с пръстенце да го пипнеш. На койо да вярваме: че оная норма е наша или че не щем да я привличаме, не търсим с нея сближение? Действително разноглед да станеш: едно и също учреждение (ИБЕ) към едно и също явление (язикот) се звери едновременно по два изцяло противолежащи си начина.

    Та вопълът мой гласи: нявгашни другари, днескашни господа институтци, професоря, академици, кога най-сетне ще си уеднаквите мерилото към писмено-областната норма на българския език: от 1978 г. насам е предостатъчно време да решите кво да прайте со нормата. Но явно страх свършек няма. Защо ли ми идва в куфалницата народната мъдрост всичко е до време, само простотията е до гроб? Щом нормата е наша, оти й треперим? Защо сме я позорно, че да не тръсна предателски, изоставили за самостоятелна употреба от македонясващи? Ам кат е наша, оти не си я приберем, сиреч високогласно провъзгласим, че имаме пълни права над нея? Малко ли ви б/е от 1978-а до сега, що не седнахте и не се разбрахте как да постъпваме с пуста норма, дето божем е наша, пък хич биля? Или се от нея отречете, или я подобаващо стопанисвайте. Че то бива тутане, мотане, ослушване, озъртане, подзъртане, надзъртане, ала толкова чак? Как така нормата е наша, пък от нея бягаме гаче дявол от тамян? Туй ли ви било нáуката: и вако, и тако?

     Православието боговдъхновено учи да разкриваме греха, ала да не мразим ради него извършителя му, грешника. Подобно разграничение трябва да правим между нормата и създателите, натрапниците й: тях безпощадно да изобличаваме, загдето престъпно, предателски, скалъпиха и кърваво наложиха, обаче за туй нормата вина няма: все едно да наказваш дете заради бащина му лоша постъпка.

     След тия разсъждения какъв е изводът? Заради Илия не бива да ненавиждаме свети Илия, едното (сърбошовинисти, коминтерновщина, КПСС, македонисти) не следва да го бъркаме с другото (втора норма на българския език). Нея трябва не да я зарежем на произвол, а всячески да я приобщаваме към общобългарския книжовен език: не с голи приказки, кухи зовове, а чрез целенасочени, умни, професионални - работещи - мерки: тя, ако ще би пръкната от злосторния, отцепнически македонизъм, наша е и в наша вреда е от нея да страним, трябва да я грижовно стопанисваме в полза на българщината. Уви, подведени от късогледство, чуждоугодничество, ние сме втората си норма изцяло напуснали в македонистките изстъпления. А истински добрият баща не изоставя свое дете, па било то извънбрачно (за което вина то няма и отговорност не носи), да, втората норма е наша незаконна отроковица, но в жилите й тече - за винаги - българска кръв, та наложително е БАН да не бъде Спящата (чети Лицеприятната) красавица, но да отвори най-подир свенливи филологически клепки и се заеме българолюбиво с втората норма на своя - нашия - език. Ако господа учените и госпожи ученките не ги вълнува езиковото единство на българите, а се спотайват като бълха в гащи по тоя жизненоважен въпрос, имаме право да ги питаме за какво данъкоплатците ви издържаме? Кога най-подир ще се отбълхите досежно въпросната норма?

Кво да прайми со язикот?

     Той, колкото и да ни е криво, колкото и всичката истина, от историческа през политическа до филологическа, да е неотменимо на наша страна, съществува: от 2.8.1944 г. и нали в чуждо царство и господарство е спретнат, използван, възтрудничко ще придумаме македонистите да го зарежат и покайно свърнат во правио пат. Още по-невъзможно е да им забраним како да го наричат: в нихната държава не можем се разпорежда. Между нас споделено, то и в нашата не се разпореждаме (да сте чувàли от 1946-а до ден днешен, па и бая-бая утрешен, любимата ни управленска върхушка допитванийце някаквичко, абе едничко, едночко, ей, тъй, от кумова срама, да е провела, че да рече народо що сака по съдбините свои, своеволно стопанисвани от избраниците ни?), тая работа сме я доброволно отстъпили на алчници, славолюбци, жаждащи да командорят, празнодумци, гламавци и прочие битови вредители, камо ли зад граница да се мешиме. Значи ход нямаме, така ли? Мисля, дека ход имаме, и то добър, обаче управленци, учени го не желаят: начиная от славния и героичен 9-ти септември те отвикнаха да мислят със собствена глава и така им е харно, умно го е рекъл шопът я най мразим да мислим, оти се потим. Нали шоп не съм, а хърцой, ша кажа нящо, па ако ще да ми се смеят. Има езици с по две норми. Такъв е португалският. Едната негова норма е европейската (иберийската, португалската), другата е американската (бразилската). Защо Институтът за български език след задълбочени разбор и обосновка не излезе пред правителството с предложение язикот да бъде официално обявен за югозападна норма на българския език? Тъй ако сторим ще узаконим едно съществуващо положение. Гърците нима загърбиха своя катаревус и прегърнаха единствено своя димотики? Щели били македонистите да надигнат вой? Че те мигар са преставали не за ден, а за час да вият неистово против България?

     Ама как така ще им вземем езика на люгето, рипнал би срещу ми бай Треперко Послушников. Не, любезни мой, ние не им го вземаме, а си го връщаме, което е бая-бая по-различничко. Те, македонистите, като сглобиха язикот мигар питаха я македонци, я българи? Щото мен не ме питаха, поне твоето мнение изслушаха ли? Тия работи стават равнопоставено, а че и с достойнство: вие ни питате, питаме ви и ние; вие не ни питате, не ви питаме и ние. Щом македонисти, сърбокуманисти нас не питаха како да изкористят югозападните български говори, от къде на къде ние трябвало да ги питаме как да постъпваме с нашите си югозападни говори? Собственикът на открадната вещ да моли крадеца обратно да си я прибере? Такова чудо где се е чуло, чуло, видяло? Как България посмя (о, чутовна храброст!!!) да назове през 1978-а язикот “писмено регионална норма на българския”, пък, глей, моля ти са, никой не погина ни во България ни во Република Македония, че и тях двенките нищичко ги не сполетя?

     Какво произтече, щом БАН постанови, че словесността во Република Македония е втора норма на българския език? Нищо. Защото България не взе, и до ден днешен ги не ще, никакви - никакви!!! - мерки, поне ей тонинко засягащи втората норма, бездействието е повече от красноречиво и разобличаващо. Какво ще настъпи, ако БАН (ИБЕ) подходи към втората норма като към действително своя, каквато е? Во Скопие ще има люти възражения, медийна истерия, ала ни България ще се затрие, ни Македония. Тая ще продължи да настоява, че борави с от(д)елен език, не можем я придума. Ала много държави - ако ги запознаем убедително с окървавения езиков македонизъм - ще възприемат нашето становище. А за да съм изрично точен: истината.

Мисла и пот

     В Израел книжнина творят автори, създаващи я на различни езици. Един от тях е българският. Писателският съюз има отдел, в който членуват българопишещи. Но те развиват израелска художествена словесност. Такава е тя по етническо-държавен признак. А словесно бива разноезична. С пълно право тя, без да напуска израелското (държавно) поприще, същевременно е дял и от българската, спада към израелската и към българската, при все че немарим за нея. Аз не виждам нищо чудно, още по-малко нередно в тая й двуякост, отразява принадлежност на израелски граждани към две народностно-културни общности, в които ги е поставила тяхната лична съдба. Към случая трябва да подхождаме не с предпоставеното, вредоносно или - или (или си израелец, или си българин), а с мъдрото и - и: хем си израелец, хем си българин.

     В Израел, чиито жители съвсем не могат да бъдат уличени в глупендерщина, срещаме неопровержимо потвърждение за собствената ни тъпотия досежно езиковия македонизъм. Повтарям: там изящна словесност бива създавана с различни езици, от ивритски до български. Всички ония произведения са част от израелската книжовност. Разбираемо: придошли са евреи от къде ли не, закърмени с говори инакви спрямо официалния. При тая действителност е намерен благоприятен изход: всеки може да пише книги на речта, която най-добре владее. Ала въпреки тоя изказов разнобой авторите са евреи. Тоест езикът е иман за средство, а основното, решаващото е принадлежността към еврейския народ: към еврейския генофонд. Тъкмо обратно постъпваме ние. Твърдим - основателно - че из Повардарието славяните (македонци по държавен белег) са по генофонд българи. А, обратно спрямо израелците, не водим за българоезична тяхната литература, понеже тя не е работена с книжовния български, а с онова, което БАН нарича негова писмено-областна разновидност.

     Какво излиза: в Израел творби на руски, нямащ нищо общо с иврит, са израелски. А македон(ист)ката, чийто език - правилно - смятаме за дял от българския, не е част от книжнината ни. Как да разбираме туй, нека туря плиткоумие, за да не тръсна предателство, кога тежката отечествена наука е искрена: в становището за общия ни език или в тъпнята за небългароезичието на македонската литература? Защо не вземем от израелците пример за държавническа прозорливост и родолюбство? Без предубеденост: кой постъпва умно и кой глупашки? Освен очебийна загуба какво печелим като низвергваме македонската книжевност от всебългарската? Защо държавни и научни управленци инатски жумят пред случаи, от които може да извлечем полза? Кого обслужват нашите вождове?

     Пак и пак натяквам с поглед към любезното отечество и Р Македония: щом славянските нейни обитатели българи са по етнически белег, а такива са защото други не биха могли да станат - освен коренно изопачавайки историческата истина - как така държим литературата на люде с безспорно българска кръв извън общобългарската словност? Кой постъпва далновидно: израелците, водещи за свои произведения в езици различни спрямо официалния (иврит) на своята държава, или ние, които не смятаме за българска литература, чийто език (уж) признаваме, че писмено-областна разновидност на българския е? Кой печели, кой губи: упражняващият умно приобщаване или прилагащият глупашко отблъскване, съответно разширяване или стесняване на своя обхват?

     Каква е поуката от настоящите размишления, какво трябва да е отношението ни към язикот и книжовността му? Да запазим досегашното му отхвърляне или да минем към възприемане? Известно ли е на отечествените ни властоваци как постъпват израелците и какви са последиците от подхода им? Какво мислят по въпроса? Ам те въопще мислят ли върху него? Тайна велика ест. Пък на мен она ми се чини за кво да мислим, че да се пóтим, я най-добре да си траем, що да се бутаме у шамарите. А и, между нас речено, ако не падне келепир от промяната, що ми е тя?

Защо?!

       Не само ние изпитваме затруднения со язикот. Твърде сходно е положението с каталонския и спрямо него отцепническия валенсиански. Бидейки националисти (“Национализмът е дейно родолюбие”, Фернандо Песоа), каталонски управленци, езиковеди намерили са изход. И е тъй благоприятен пример за нас, че едва ли не упреква ни защо не сме го вече последвали. Щом тъдявашните езиковъдци никак, ама никак, чак хич биля не щат да го чуят и знаят, вкратце ще го направя достояние на любомъдрата читающа публика, та нашите езикови, държавни властелини да не могат рече в неведение сме какво трябва да сторим за преодоляване разцепеността на говора си мил. Настоящите редовце отнемат оправданието, че нам е неизвестен иберийският случай, тоест няма как да жумим пред него, пред кървавата си разполовена душевност.

     Съществуват разлики между каталонския език и нему съставните поместни валенсиански (в автономната област Валенсия) и балеарски (в Балеарските острови, също автономна област). За да възпрат центробежните разпадни сили, направен е общ - и триделен - речник. Заглавието “Каталонско-валенсианско-балеарски речник” най-красноречиво показва естеството, живеца на мъдрия научен труд: той обединява триделната езикова общност. Десетте тома излизат през 2005 г. в гр. Палма де Майорка.  

     И аз питам: защо не подходим с тоя способ към възстановяване на езиковата ни цялост? Щом официално твърдим (“Единството на българския език в миналото и днес”, БАН, 1978), че македонската писмено-областна норма е част от нашия език, защо я държим изцяло вън от него? Как да разбираме тая (държавна) раздвоеност: язикот хем е част от българския, хем не е? Кое от двете становища е вярно? Мигар и двете изразяват истината? Съдейки по делата ни, стръвно вардим язикот да остава далеч-далеч от какъвто и да било опит за възстановяване българската духовна цялост. По тоя начин “Единството на българския език в миналото и днес” оказва се голи приказки, без ни най-малко покритие (сиреч работещи мерки): прах в очите, успокоение на съвести, приспивателен хап за общественото мнение, вкратце мижи да те лажем.

     Вината не е у който написа, посмя да издаде “Единството”, непростимо е, че не последваха никакви стъпки за осъществяване на въпросната единност. За срам и позор, пред нашите учреждения тя изобщо не стои като цел и това обяснява пълната, макар тихомълка, подкрепа на македонизма, в чиято угодия БАН без/действа. Но да свърнем отново към Иберия.

       Как така в Испания някой състави, а че издаде общ каталонско-валенсианско-балеарски словник, а нас по нявгашному все тъй ни гони страх българо-македонски (не двуезичен, а общ) речник да направим? Защо? Кой, кое, какво ни пречи? Нали живеем времената на прословутата гласност, оти не вестим кой не дава такъв труд да изготвим? Нали, както испанците, и ние, барабар Петко с мъжете, радваме се на демокрация? Или е демо(но)крация? Иберийският многотомник ясно и убедително - а към нас разобличително - сочи път, по който трябва да вървим. От кого, от кое ни е пак бъз? Кой, кога ни превърна в такива пъзливци нас, потомците на чутовно храбри войни, всеотдайни възрожденци? Искаме ли да сме достойни техни следовници или жалки мухльовци, не желаещи да си развалят учрежденския и личен, службашки рахатлък? Поне да бъдем искрени, още последователни: или да явим високогласно, че доброволно изоставяме в кървавите македонистки лапи наши свидни духовници, бунтовници, реч, история, култура, или да се отречем, тоже на всеслушание, от светлейшите си люде, завещали как се работи на ползу роду. Оти заблуждаваме нашите децата с медоречиви думи за Левски, Ботев и безброй смели предци? Защо сме превърнали тия най-български българи в прашасали музейности, без никаква приложимост в настоящето?

/следва/

Ничии

     Извън българските държавни граници творят книжовници наши сънародници: банатци, таврийци, бесарабци, западнопокраинци, албанци, израелци. Техните произведения съставят дялове (скромни, да) от всебългарската писмовност. Уж де. Защото не биват обгрижвани както би трябвало да очакваме, от правителствата ни. Ще бъда пределно точен: изоставени са на самотек: па нека пишат, мигар България им пречи, тяхно лично дело е писателството, няма да им го върши тя. Потвърждения на тая запуснатост колко щем и не щем. Да си чул, любомъдрий, примерно за срещица някаква у нас между литератори от Западните покрайнини, че да говорят за делата свои, па да ги изслушат представители на върховната власт и да им окажат съдействиенце някаквичко? Или поне внимание?

     В дълбокия социализъм градяхме новия живот с планове. Начиная от славния и героичен 10-ти мина тяхната мода. Излязоха на дневен ред проекти. Да си видял нейде проектченце някаквичко за изброените крайсинурни бразди на общобългарската словесна орница? А за всички тях в съвкупност? Институтът за българска литература отбелязва годишнина - правилно - от рождението, смъртта на тогова, оногова, провежда разнообразни прояви, но: тия извънгранични литератори ги оставя строго извън полезрението си. За тях никой не врътва поне от кумова срама едничко-едночко проектченце, също както в соца никой ги не удостои с план, абе планче. Тогава неписаното оправдание бе да не сгазим лука на прословутия интернационализъм, безусловно стопанисван от Комунистическата партия на Съветския съюз, познайте в чия угодия. (За недосетливци: амчи в нейна.) Другояче казано, страх ни беше да му прекословим, даже ако се отнасяше за пряко не засягащи го дела. Обаче днес, кога отдааавна го няма всемогъщия СССР, пак ли ни е страх нещичко да посторим за въпросните книжовници? Тоя път бъз ни е от кого? Неопровержимо потвърждение за това непроменено, а може би непроменимо, становище виждаме в многотомния “Речник на съвременния български книжовен език”: той напълно избягва примери с поети, писатели извън България.

    Как да разбираме това отношение?. Че Институтът, изготвил словника, отъждествява език с територия? Значи кой не живее в нея не е носител на речта ни сладка? Ако бъде приложено това покрустово ложе към руската литература, следва тя да низвергне Владимир Набоков, за да не изреждам повече имена. Той бе наистина премълчаван от товарещите сатанисти, но по идеологическа причина. Мигар в Института за български език все още в сила е комунистическото мерило? Не, ни най-малко не преувеличавам. Съдете вие. Чрез “Единството на българския език в миналото и днес” (1978) тоя същ Институт на дълго и на широко - убедително - обосновава и доказва, че язикот е “писмено-регионална форма на българския език”. На тая оценка мога само да река и кажа отлично, даже много добре. Обаче то извиква питанката: бе щом югозападната разновидност на българския е неразлъчима негова част, как така и защо ИБЕ я неотстъпно и свирепо, за да не тръсна противобългарски, държи извън общобългарския език? А че именно така е сочи упоменатият речник: той не включва думи от язикот. На кое да вярваме: че югозападният български е дял на общобългарския или че той не е, щом БАН посредством ИБЕ не го пуска да припари до книжовността ни? Как тъй нещо е част от цялост, а същевременно не е? Ако е част, както провъзгласява “Единството”, под каква причина частта бива инатски държана извън цялото? Защо тоя двоен аршин у нашите езиковъдци?

     Питането неминуемо води до въпроса: желае ли ИБЕ - понеже той е упълномощеният изразител и осъществител на държавната ни съответна политика - да бъде възстановена езиковата ни целокупност, процепена от македонизма с дейното съучастие на тукашната управленска върхушка? Ако отговорът е да, то как? Стръвно избягвайки думи, които са изконно български, но биват употребявани во язикот, а у нас остават вън от ежедневието, мигар допринася за свещеното ни словоединство? Тук опираме до големия въпрос какво прави (разбирай прави ли въобще нещо) ИБЕ за езиковото ни единство? Изхождайки от библейското “По плодовете им ще ги познаете” ИБЕ съвсем нищичко не предприема, не смее дори най-безобидничкото (во, со) да пусне равноправно. Нека продължим с въпроси, надявайки се те да стигнат до нечии високопоставени уши, пък те да си ги не запушат.

       И тъй: кой е позволил, а може би наложил, ИБЕ да сведе българския език до географските граници на страната ни? Какви са били научните съображения за тоя подход? Какво печели България от него като рязко, съдбовно, светотатствено е стеснила духовния свой обхват? Речено пределно просто: кел файда от недопускането на извънграничност в “Речник на българския език”? С тоя самоокастрящ ни способ не обедняваме ли родната словност? Не е ли той пълно отрицание на “Единството на българския език в миналото и днес”, официален документ на ИБЕ? Как да разумяваме тая пълна разминавка, крайна противоположност: не ме гледай какво правя, ами слушай какво ти казвам? Тя означава с една ръка правиш нещо, с другата го разваляш. “Единството на българския език в миналото и днес” бе отпечатано през 1978 г. Как   - на дело - ИБЕ отстоя през тия всичките години своето собствено разбиране за езикова цялост? Какви мерки взе да я защити? Кое учрежденско пръстенце ИБЕ пошавна да установи работещи мерки за възстановяване езиковата неделимост? Комай единадесето? От дълбокия социализъм наследихме зорлем набутаното молчать, не рассуждать. Но българският език не е бащиния/майчиния/дединия на шепа човеци, които и да били те (учени, управленци), че да се разпореждат с него единствено те и при туй в ущърб на целокупността му. Тъдявашни властоваци сладко-сладко, чак прехласно точат сластоподобни лиги, думайки божем родолюбиво “Където има един българин, там е България”. Щом тъй било, оти не броим за българоезични сборуващите по български (съгласно “Единството”) македонци?

     Нали е модно да говорим за семантики, семиотики, зрителни изкуфства, ако случайно реши някой да изработи обобщаващ знак на българската езикова и литературна политика спрямо македонизма, най-подходящ е щраус, забучил глава у песъко и бойко, сиреч комунистически, вирнал дупиняк.

     Пълната безчувственост (за такива бездушни люде народът ни с отврат вика “сърце в лайна завито”) на БАН относно езиковата ни цялост е, ведно с премахването на ятовата гласна, най-позорното явление в отечественото езикознание.

Кого лъжем?

    “Предговор”-ът към “Речник на българския език” (БАН, 1977 - 2008, 13 тома), подписан от Кристалина Чолакова, ръководителка на Секцията за българска лексикология и лексикография, уверява “Той отразява лексикалната система на целокупния български език и по този начин засвидетелства неговото единство”. Гаче твърдението е недостатъчно, и “Увод”-ът, за чийто автор е указана редакционната колегия, повторно увещава, какво “Многотомният Речник на българския език, както бе характеризиран вече, отразява съвременното състояние и движението и изменението на лексико-семантичната система на целокупния български език за един период, който надхвърля 150 години”. В двете изречения да обърнем поглед към “целокупния български език” и “неговото единство”.

     Изхождайки от възгласената постановка за целокупност и единство на говора ни мил, прави впечатление, дека липсват писатели от язикот. В труда “Единството на българския език в миналото и днес” (БАН, 1978) твърди се, че иженарицаемият македонски език е “писмено-регионална форма на българския”. Тоест вардарската разновидност е част от него, следователно част от българоезичието, ще кажа направо: тя ни принадлежи, защото носители на езика български сме ние българите. Значи тук е заровено кучето: щом езикът е писмено-областна разновидност на българския език, защо представителите й са неотстъпно държани вън от поменатия “Речник”? В какво се изразява тая дважди изтъкната целокупност, кога той не ги допуска с примери от техни художествени произведения? Кой позволи на служителите в ИБЕ да изхвърлят от езиковото ни землище творците му в Р Македония? То принадлежи на всички българи, а не е собственост на институтски разпоредници, които могат с него да постъпват както на своя глава преценят. Кой им е дал това право? Или те сами са си го присвоили? Ако тъй е, следва да им бъде потърсена отговорност ради грубото своеволие, за да не тръсна предателство. Пък ако тям е от горе наредено, да кажат открито: нали сака(х)ме гласност и прозрачност, каквито нямаше при тоталитарсоциализма, защо и при божем демокрацията, па и у Европейскио съюз, от истината бягаме бетер дявол от тамян? Повтарям: кой нареди/позволи на ИБЕ да своеволничи (меко речено) спрямо целокупността и единството на говора ни мил?

     Нали хванах да нищя как на дело е институционно, официално (БАН не е махленско учрежденийце) са крещящо нарушени целокупността и единството на българския език, ще обърна внимание към други не по-малко срамни простъпки в ИБЕ: неговият “Речник” изхвърлил е тоже бесарабските, банатски, таврийски, западнопокраински, албански, израелски, косовски, гръцкомакедонски представители на провъзгласените целокупност и единство на българския език: в научния внушителен труд липсват примери с писатели, поети от указаните краища на езиковото ни землище. Кой, кога, къде упълномощил е ИБЕ да го сведе (чети окастри, осакати) до сегашните държавни граници? В “Увод”-а се отбелязва, че ИБЕ съхранява над 5 000 000 (!) фиша с български словоформи. Те за какво са: да прашасват ли? Не трябва ли да бъдат използвани в “Речник”-а творби от Р Македония, Таврия, Банат, Косово, Бесарабия, Албания, Гърция, Израел за очертаване и поддържане на българското езикоземлище? Какво печелим с бъзливото му рязко смаляване? Кого лъжем, като провъзгласяваме, че “Речник”-ът отстоява езиковите ни целокупност и единство, а не смеем един-единствен писател, поет извън държавните си граници да привлечем? Кому служи ИБЕ, на езиковите ни единство и целокупност, или на разпокъсването им? Институтът и БАН са издържани от данъкоплатците, прочее сме в правото си да им търсим сметка какво предприемат в защита на отечествената духовна цялост.

     Малко встрани от горното, ще подчекна и друго нещо. Язикот разбираме къде-къде повече от църковнобългарския. Тогава защо господа академиците първия го пъдят, а втория не? Защо водим противобългарско политиканство? Кой ни внуши туй двойно счетоводство? Кой ни принуждава дори сега, в демонокрацията, да броим нашия югозападен български за чужд?

Защо, защо, защо, па оти?

     В дълбокия социализъм партията учеше: щом прогресивните сили възтържествуват (над здравия разум, Р. С.) по целий свят, нациите щели да заизчезват чак дорде съвсем помен от тях не остане. И ще благува човечеството, ведро, та бодро ще крачи напреде и нагоре, без никаквички нации, нацийки да му се пречкат из ногите.

     Ей туканък явява се питанката моя. Щом такава светла целокупнoст ще осени всичкото народонаселение, а и соцлагерът веч натамо припка, защо, защо, защо в ближайше нам съседство, че и в собствените ни граници (Пиринско, 1947) комунисти скорострелно калъпеха нов народ? Македонисткия. На кое да вярвам: на ушите си (нациите, кай, ще отпаднат) или на очите си (българи силом биват македончени)? Как тъй нам кво от една страна го заличаваш, пък от друга създаваш? Как така со дясна ръка правиш нещо, а со лява го рушиш? Щом бойко и неозаптимо отиваме къмто общонародности (съветска, югославска, чехословашка), защо, защо, защо товарещи, дружета и другаря спретваха нов народец, македонски? За кво им е изтрябвал, нали в грядущето народи не ще има? Как компартии хем сплавяха народи, хем ги цепеха? В кое от двете си деяния марксисто-ленинистите (чети безпогрешниците) са искрени? Възможно ли е и в двете взаимно изключващи се начинания? Койо от тях б/е мижи да те лажем?

     Губех се в преждеречените и тям подобни умуваници, а македонисткият народ, стипчив, кисел, приседлив, горчив, злодейски, вредоносен плод на яростна и обилно окървавена (е, и со пари тъпкана) противобългарщина, биваше всячески утвърждаван, най- паче со язикот. Глобализмът, по нашему гробализмът, народомелачката, относно дейното родолюбие (национализма) постъпва също както интернационализма: неприязън и враждебност. И както интернационализмът пропадна в напъните си да премахне национализма, същият провал очаква и гробализма. Най-силният коз на македонизма в умопомраченото му българомразство, е, че в Повардарието има език различен от книжовния в България. Нека подминем, ради всеизвестност, как бе он спретнат. И да кажем, че това е югозападен български, разновидност на книжовния български, втора негова норма, пък такива случаи съществуват не един и не два в други езици. Искам да обърна внимание към следното. В Израел се заселват евреи от цял свят. Там държавният език е ивритски. Него мнозина сред придошлите не знаят. Обстоятелство, което не пречи те да са евреи. Тоест владението на дадена реч - самó по себе си - не може да е доказателство за национална принадлежност. Досежно евреите ще добавя, че едни говорят ладино (джудезмо, шпаньолски, т. е. испанския от ХV век, кога дедите им били са изгонени от Испания), други идиш, трети езика на общността, в която са родени, живели. Въпреки тоя езиков разнобой всички те са евреи. По сходен начин българи и македонци са една духовна цялост въпреки че принадлежат към две норми на общ език.Представяте ли си какво би станало с еврейското разселение (диаспора), ако ивритският бъде издигнат во решаващ белег за национална принадлежност. То би се разпаднало. Уви, не можем тури знак на равенство между Йерусалим и София: там господства една мощна и безусловна воля за Израел, тук волята за България е, меко учленено, никаква.

Смърт, смърт, смърт!

     Кръстоносната буква на кирилицата бе унищожена точно кога вилнееше, свирепстваше (лъже)Народен съд. Люде надъхани, озлобени викат “Смърт! Смърт! Смърт!” и тя спохожда 2 730 нещастници, разстреляни по заповед на звероподобни съотечественици, вкратце комунисти. Сред жертвите на кръвнишкото деяние, затрило управленската ни върхушка, е, никак на последно място, и +. Ако един ден вдигнем паметник, съответстващ на 138 000 българи (царица Йоана), загинали от червената умопомраченост, най-отгоре му заслужено би стоял Знакът Обединител.

Доводче с примерче

     Унгарската книжовност започва с писания на латински. Онзи начален й времеотрязък трае ни повече, ни по-малко, а три века, триста години (1000 – 1300). Маджарите не ги изключват от националната литературна история, те мъдро ги броят за част от нея. Сиреч ония писмени паметници не са на унгарски, но въпреки туй са унгарски. За нас това е много поучително, ако го премислим чрез македонската книжевност. Нея държим напълно извън всебългарското общонаследие. Пък твърдим - основателно - че македонски език няма, че той е писмено-областна разновидност на българския. Повтарям: унгарците водят за своя литературата, създавана с неунгарска реч, ние пъдим от българското поприще творби на български, а и писани от българи, зер настояваме - неопровержимо - че славянското население в Р Македония е с българска кръв, ако ще би силом измакедончено. Кой постъпва умно и разумно: унгарците или ние? Кой, кое ни възпира да подхождаме по унгарски образец към македонската литература като дял от общобългарската?

     За да лъсне още по-ясно колко непоследователни сме към македонската словесност, ще припомня и друго. Банатската литература - правилно - я смятаме българска, макар битуваща в чужда страна (Румъния) и на туй отгоре използва латиница, пък македонската не, макар творена с кирилица. Какъв извод произтича от тая крещяща и очевадна безразсъдност? Че ние - също като македонистите - сме неискрени към литературната действителност во Повардарието и съзнателно или не я политизираме. С умопомрачения си и умопомрачителен подход сме верни съюзници на македонизма. Спортно казано, вкарваме си автогол. И се прайми на ни лук яли, ни лук мирисáли. Лошото е, че при цялата ни преструвня съдията (чети историята) не отменя автогола.

     Но защо да ходим по иноземия, тé го още един тукашен случай, тоже поучителен, чак изобличителен. Следвайки българска филология в Софийския университет взех, от раз и мах, колко му е, изпит по старогръцки. Е оти? В прощъпулника на Дунавска България за държавни потребности използвали сме в продължение на две столетия езика и писмеността на ромеите или с техни букви обозначавали сме наши думи. “Именник на българските ханове” ще да е сътворен на гръцки. То не пречи да е изконно отечествен. А не смеем (от кого се боим, от сянката ни?) да кажем, че литературата в Р Македония е българоезична и да я приобщим където й е мястото: в духовната ни хилядолетна орница.    

Матрицата. Отмъщението

     Македонисткият език води своето официално съществуване от 2.8.1944. Много вода изтече по Искъро и Вардаро, много неща се промениха в Балканите, света. И съвсем неочаквано отметникът (спрямо българската книжовна реч) изпъкна в нова светлина, дори за него самия неподозирана кога бе спретнат, а и развиван през първите свои десетилетия. Той, без да го е възнамерявал, стана образец, следван при разпарчетисването на онова, което в дълбокия социализъм биваше наричано сърбохърватски език. В тоя смисъл македонисткият играе ролята на матрица: от него извървеният път се оказа успешен и натрупаният му опит е крайно полезен с езикоотцепническите си деяния, та са прилагани в Хърватия, Босна и Херцеговина, Черна гора за създаване, укрепване, утвърждаване съответни държавни езици. Македонисткият повлече крак и сега има подражатели в упоменатите страни. Знайно и презнайно: сториш ли зло, то рано, късно против теб се обръща, ибо винаги ни спохожда небесно възмездие за всяка лошотия и нароилите се езици неопровержимо го потвърждават. Сърбия целенасочено, користно, лукаво, безогледно, дивашки, с неизтощима злоба и най-вече кръвнишки процепи (в съдружие с тукашните си червени слуги) българското езиково единство като измайстороса македонскиот, а направеното ѝ се връща тройно: ей ги нà босненски, хърватски, черногорски езици, които по примера на македонисткия, се яростно разподобяват спроти сръбския.

     Народът наш го е мъдро казал: волът рие, на гърба му пада.

Безполезно писание

     Тогава защо го кака/нижа, ще възрази някой. Да го махна от себе си, не го ли сторя, ще ми тежи като воденичен камък на шията.

     България няма езикова политика. Дотолкова, че свързването на тия прилагателно и съществително, отнесени към нашето ежедневие, образува оксиморон, сиреч несъвместимост от порядъка на дървен камък, млад старец. Но: липсата на политика е тоже политика. Държавата ни води тъкмо тая езикова политика. Такава е тя понеже чрез нея възтрудно се краде. Туканцък политика е равнозначие (синоним) на бързо, хищно разбогатяване. Лобиращи, па лобясващи групи бъкат и дърпат чергата ни за какво ли не. Обаче: срещу лични облаги. А от езикова политика се кяри или никак или твърде малко.  

Воля

     Излезе “Нова граматика на испанския език”. Е, и? Чудо голямо, подобни работи се появяват къде ли не. Дали е чудо, пък и в каква степен, нека всеки сам прецени, само ще упомена, че въпросният труд съдържа над 4 000 (четири хиляди) страници, а примерите в него са 20 000. Буди възхита, изумление това исполинско дело, защото испанският е говорен в 23 страни от 500 милиона и наистина били са потребни великански усилия да бъдат преодолени разногласия и обединени становищата на 22 национални академии, които во главе с Испанската да изработят в продължение на 11 години двутомника, обхващащ всички особености на кастилския в Иберия, Америка и Филипините, обособен в осем поместни дяла. Както вървят нещата след две петилетки над една десета от човечеството ще го приказва. А страната с най-голям брой владеещи го, дръж се да не паднеш от коня, любомъдри ми, ще бъдат Съединените щати.

     Горното ми навява тъжни помисли досежно отечествените ни работи. Как испаноезичните успяват да съхранят, мимо естествените и неизбежими центробежни сили езиковото си единство? Ответ: в дъното на тоя подвиг стои една мощна воля за полумилиардния испански. Тъкмо такава воля за български език ни липсва и то обяснява защо погубихме - с предателското пъклено съучастие на държавата ни посредством комунистическите й управленци, низвергнали + още през 1945 - общобългарската езикова цялост. Как испаноезичието съумява да пази огромната си целокупност в 23 държави из Европа, Америка, Азия, Африка, пък ние не? Отговорът е: България изпълни раболепно, заради компартията и нейните скорострелно демократясали приемници, външни, чужди, яростно враждебни нам предначертания. По-лошо: дори сега, кога отдавна не съществуват коминтернът, a и стопанисващият го Съветски съюз, продължаваме да бездействаме относно възстановяване свещеното единство на речта ни. Съдейки по липсата на каквато и да било крачица в тая посока, въпросът за преодоляване растящата пропаст между книжовния и югозападния (македонистки) български въобще не стои пред българската държава: тя е приела туй трагическо и обляно в кърви обстоятелство като неповратима даденост. И от 1945-а до ден днешен тя не е взела ни една-единствена мярка да си възвърнем целостта на сладкий говор наш. Обаче той съвсем не е лична собственост на продажни, безотговорни политици, властници, че те да решават съдбата му. Българският език е съкровена присъщност, живец на всичките му носители, а не частен имот на тогова, оногова,че само те с него да се разпореждат.

     Лицемерно демократясалите ни управленци люта треска, ужас ги тресе при мисълта за допитвания до народа. Демокрация значи народовластие, пък те не посмяха да запитат народа иска ли НАТО, иска ли Европейски съюз, а на своя глава прокараха жизнено важни за него решения. Същият бъз е на лице и досегателно мерзкото процепване на езиковата ни общност. При сегашните възможности едно допитване (чрез интернет) за или против +, което би върнало равнопоставеността между екавци и якавци, би обезсмислило македонисткото езиково отцепничество, ще струва смешно малко. Но: такъв референдум няма никога да се проведе. Защото въпреки оглушителните уверения за демокрация управленската върхушка, пряка правоприемничка и продължителка на тоталитарсоциалистическата, не иска нищичко да постори за отхвърляне една въпиеща противобългарска несправедливост, смазала в книжовния език екавостта и натрапила якавостта. Чрез това си деяние комунистите предателски улесниха измайсторосването на македонистката писмена реч. Мерзостта им е поправима: достатъчно би било да се върне в употреба + , даже не трябва допитване: мигар когато свещеният знак бе дважди (1921 от земеделците и 1945 от комунистите) изхвърлен тия по лявому чуждоугодничещи правителства посмяха да запитат народните маси, че и столове, дали одобряват туй важнейшо за всебългарщината покушение?

     Тройният случай с двукратното низвергване на е двойното и невръщането му в храма на книжовността разобличаващо онагледява колко силна, всемогъща е съвременната ни отечествена воля против България и колко слаба, нищожнейша е волята за България: как настървено, раболепно е управленството ни да руши, как не ще да съгражда, по-точно да възстанови от нея съсипано езиково единство. Българите сме известни по света като изключително силни борци, особено ако отчитаме нашата малобройност. Борец, застанал на един крак, е дваж по-неустойчив, от колкото стъпилия на два. Изхвърляйки най-мощния езиков обединител (+), комунистите принудиха България да стои на един крак (якавския), вместо на два. Тая нейна стойка, натрапена с кривописа от 1945-а, продължава до ден днешен и я прави силно уязвима, което е и целта на занятието, успешно провеждано от марксистите и техните идейни и телесни чада, сиреч лъжедемократи.

     Другият ни крак (екавският) хем във въздуха виси, тоест не служи за никаква опора, хем жестоко ни рита (бидейки македонясал). Само на пръв поглед някому ще се види нелепица горното, за жал и позор нещата протичат именно така. Най-удивителното е не привидната невъзможност българският да изпадне до състояние, в което неговата втора нога свирепо да удря първата, а че единствено от България зависи тя да стои непоклатимо на двата свои крака, ала предпочита да бъде на един. Подир славния и героичен 10-ти по осведомителни и осмърдителни средства обсъждани биват какви ли не въпроси от политическо естество. Обаче за езиковата ни политика зъб се не обелва. Мълчанието е тъй плътно, че език и политика образуват оксиморононова несъвместимост. Съдейки по безмълвието досежно езиковата ни политика изводът следва да бъде, че в нея всичко е наред, затуй няма спорове, борби на мнения, ако ще би опрени върху един долен крайник.

     В действителност безметежността в очебийния оксиморон е привидна, лъжлива. Строго погледнато, ние охотно се заблуждаваме: езикова политика никакъв оксиморон не е, а ние си затваряме очите пред нея и си мислим, че мижейки решаваме нещата. В действителност отдавна е назряла и презряла нуждата България да изостави своята еднокраковост и да използва двете си нозе, неопроверживо доказали хилядолетната своя якост. А то ще рече да отворим очи и да погледнем действителността такава, каквато е: че освен якавци българите са тоже екавци, а последните с нищо не стоят по-долу от първите, но са онеправдани спрямо тях. И е крайно време тая унизителна пренебрегнатост да бъде отменена и бъде върната здравословната ни езикова равновесност, постижима само чрез +. с него веднъж за винаги ще бъде преодоляна противобългарската обособеност на язикот. От 1944-а, кога бе служебно пръкнат он, България до ден вчерашен, днешен и утрешен не е взела ни еднa единствена мярка, целяща да обезсмисли отцепническия македонизъм. С това свое преднамерено бездействие тя, била явно комунистическа, било следкомунистическа (чети скритокомунистическа, тоест демократясала) раболепно обслужва македонизма в неговата бесуваща противобългарщина, което си е чисто предателство спрямо нацията.

/следва/

     Крайно време е властниците ни да оразборят какво стана с говора ни мил след като бе изритана ятовата гласна и да извадят неизбежното заключение. А то не може да бъде инакво освен че България всячески улеснява македонизма и въобще не желае да го победи, което е съвсем лесно с връщането на + и провеждането на настъпателна езикова политика. Вместо да я предприеме, държавата ни се предлага, по-точно подлага, безусловно да ходатайства на Македония за приемането й в Евросъюза, което южната ни съседка ще стори тържествуващо размахвайка знамето на македонисткия си език. Тоест България ще работи за окончателното международно утвърждаване на язикот, а то ще рече и каже работи против самата себе си, ще узакони пред света ограбването и поруганието на своята история, книжовност, култура, Слово.

     България се примири, че губи от македонизма и това е непростимо, защото не проведе ни една истинска битка срещу него, който е гръбнакът на скопската противобългарщина. И още по-непростимо е защото обстоятелствата изцяло подкрепят България, до степен участта на Македония да зависи от нашата страна. Съвсем не преувеличавам: една членка на Евросъюза да заяви не относно приемането на Македония, тя ще остане на сухите бани, откъдето ке го гледа през кривио макарон. От България зависи дали Македония ще трябва да избира или участие в ЕС, или езиков македонизъм. В тоя избор няма нищо трагично, нерешимо, ново: Германия и Австрия споделят общ език и то не им пречи да са две различни, самостоятелни държави. Случаят България и Македония се напълно припокрива с преждеречените страни: те ще бъдат две държави с общ език, също като Румъния и Молдова. Защо, защо Македония трябва да върви по инакъв път, а България да й търпи безобразията на свой гръб? Как Австрия/Германия Молдова/Румъния, Гърция/Кипър, Косово/Албания не ги смущава съответната им езикова общност и не се чувстват от нея заплашени, а Македония истерично вие срещу езиковата си тъждественост с България? С какво случаят България/Македония се отличава спрямо Германия/Австрия, Румъния/Молдова, Гърция/Кипър, Албания/Косово, които съществуват без да крадат миналото на своя езикосъобщник?

     Вземодаванията между нашата страна и югозападната ни съседка трябва да имат единствената яка, неуязвима и справедлива основа, която е: Македония = Австрия на Балканите. Всяка друга постановка държи България в положението на ограбеност и оскверненост. А при такива обстоятелства не може да съществува пълноценно, искрено, взаимоизгодно приятелство и сътрудничество между двете държави. С кражба не се гради дружба. Естония по законен път разпореди владеенето на езика й да бъде условие за участие в избори, та стотици хиляди руснаци останаха без това право и Европейският съюз не й рече копче. Поуката е, че езикова политика в съответствие с националните интереси е напълно възможна в гробалясалия свят и то в страна по-малка от България.

     Прекалено обичаме да изтъкваме външни причини, особено произтичащи от велики сили, като причини за наши провали. Без да премълчаваме, оневиняваме тия изяви на враждебност, нека вмислим: връщането на буквата, сплотяваща равнопоставено сплотяваща екавци и якавци, е наша чисто вътрешна работа. За нея да просим външно разрешение съвсем не трябва, ще изправим една крещяща несправедливост, натрапена от комунистите върху значителнен брой сънародници. Множеството промени, осъществени подир славния и героичен 10-ти мигар не възстановиха неща, които бяха грубо погазени след 9-ти (частна собственост, свобода на словото и сдруженията, вероизповеданията и пр.)? Едно от тия нарушени права е езиковата неравнопоставеност, обричаща милиони българи да бъдат втора ръка люде, принудени - без никой да ги е питал са ли те съгласни - да си кривят говора и писанешо, в крещящо противоречие с хилядолетните навищи на своите предшественици. И както бяха възстановени други отнети права, така трябва да бъдат възстановена и равнопоставеността между екавци и якавци, премахната от комунистическата съветскоугодничеща управа. Нейни - свършено невинни - жертви са екавците ни.

     От 1945-а, кога отечественофронтовци (чети куманисти) натрапиха противобългарския си правопис, екавците - едва ли не половината българи! - са принудително държани в нискостоящо положения спрямо якавците. Бидейки, уви, точно така, злощастните екваци са, както и да го въртим, сучем, дискриминирани като законни носители на екавостта, с нищо стояща по-долу от якавостта. (За да избегна упрек, че дърпам чергата съм моя край, аз съм якавец и сгодно ми е да изричам гняздо, а не да гнездо). Правото на екавост е неразлъчен дял в двуединната говорно-писмена свещена същност на българския език, отдавна влязла в своята втора хилядолетност и отнемането му е грубо и непростимо своеволие.

     Начиная с кривописа (1945) държавата ни води неразумна, за да не река пагубна езикова политика, пряко участвала и участваща в изобретяването на язикот. Мина предостатъчно време подир нея година и събитията ни преубедиха в погрешността на станалото и ставащото с отечествената езикодействителност, а то включва трите нейни основни съставки: екавост, якавост, македонщина. Въпреки очебийната несъстоятелност на кривописа, той стои непокътнат. И задълбочава още повече разделеността между книжовния български и югозападната му разновидност. Все едно болен си, чичо доктор предписал ти е цяр, виждаш, че от него подобрение съвсем нямаш, мигар инатливо ще продължиш да лапаш същите безполезни хапове, няма ли да настояваш за спешна тяхна смяна: ако наистина искаш да оздравееш. А ние гибелно не щем да победим лютата си македонистка болест: гълтаме ли, гълтаме все същия хап на бездействието, при все че от него и малейшо облекчение не чувстваме. При това ни упрямство неизбежимо изниква въпросът: наистина ли желаем изцеление (разумявай обновление на езиковота ни цялост)? Съдейки по липсата на каквито и да било стъпки, водещи към единство на българския държавата ни ратува за съхранение на разцепеността му, предизвикана от комунистомакедонистите. Нещо по-жалко: няма дори признаци на съвсем плахи стъпчици.

     Щом е така, ненужно е да сипем огън и жупел против македонизма: нашата наука ревносто варди го непокътнат. Най-доброто, което може да направим, е смяна на безполезния илач, тоест езиковата ни политика. Предложението не е приумица: нека честно кажем досегашното лекарство (езикова политика) с какво е помогнало на болника да приобрети загубеното свое здраве. От десетилетия прилаганият цяр не облагодетелства ли единствено македонизма? С какво предписаното средство възпря незаситимата му противобългарщина? С нищо. А за да съм изрично точен: с нищо и половина. Тогава защо ни е тоя цяр? Не е ли крайно време да го заменим с наистина действащ? Още при своето скалъпване езиковият македонизъм заграби грамаден пай от общобългарското наследие и користно го изопачи. Тоест язикот е в неотстъпващ напад. Тоест безпрепятствено взе всичко, що бе му потребно за кощунствената си гавра с истината. Книжовната ни реч вяло, пораженски отвърна, колкото да не е без хич: с пределно оскъдни разобличаващи постановки, сиреч на думи, без дела, които да целят, а и постигнат, единството на българската езиковост.

     Образно казано, против свирепия македонясващ вълк България опълчи овче блеене. Защото въпреки справедливото клеймене тя не смее (от кого я е пак и до кога страх?) да посегне към язикот, камо ли да го обезсили, разгроми, смаже като изтръгне живеца му. България, на пръст въртяна от явни комунисти, после водена от галените им отроци, лъжедемократите, се бои да стори една единствена, едничка, едночка стъпчица към възстановяване словесната ни целокупност. Това пълно отсъствие на каквито и да било мерки, теглилки означава тихомълка подкрепа на македонизма, ибо го пази неприкосновен и неприкосновим и тъй пряко допринася за неговото укрепване. Та: как ще победиш враг, щом не искаш да му нанесеш удар? Осакатяването на българския език не е последица от недоглеждане, неопитност, а угодническо изпълнение на външна повеля. И поражението може да бъде преодоляно чрез подходяща езикова политика, не с бездействието, на което се самообрекохме. Тя неминуемо включва - на първо място - връщане към +, тая кръстоносна буква ще приобщи югозападния (македонистки) български към книжовния, ще заличи насилствената пропаст между тях. И ще отдаде дължимото на милионите екавци.

    Трябва веднъж за винаги да отхвърлим онова, което, уви, основателно наричам македонистики комплекс, състоящ се в погрешната и дълбоко втълпена убеденост, че решаването на въпроса за българското езиково единство зависи от Скопие. Ако лежим все на туй ухо, изоставяме съдбата на говора ни мил в нам злосторни ръце. Трябва ясно и отчетливо да разберем, че тя зависи изключително от България: тя е в състояние и без македонистите да превъзмогне езиковото разцепление с мерки, взети в София. Тая напълно осъществима възможност е същевременно изключително отговорен ход: при наличието й не ще бъдем извинени, че не сторваме онова, което само от нас зависи. Тъй като възстановяването на езиковото българоединство е напълно постижимо и без сътрудничеството на македонясващо Скопие, ако не използваме овреме сгодата, ако я пропуснем с изчаквателност, отговорността (чети съзнателното предателство) ще падне изцяло и единствено връз България, която пръстенце не помръдва да надвие духовната процепеност на българите, дружно осъществена от наши, сръбски македонясващи или подкрепящи ги.

     Решаването на въпроса за езиковата ни цялост е в ръцете на България. Обаче народът й спи, управленците й се правят на дръж ми шапката и по тоя начин обезсмисляме всеки друг опит да надвием македонизма: доброволно сме го превърнали в бранище, гдето не смеем да стъпнем. Петър Караангов заявява “Езикът, също като живите същества, не търпи насилие върху себе си” (в “Горещи думи” от Тодор Коруев, издателство “Захари Стоянов”, 2009, с. 128). Щом тъй било, как бе скалъпен македонисткият език, мигар без никаквичко насилийце? Ако някой ступа в тъмна доба поета, нима той не ще изтърпи насилие върху своята особа, неприкосновим, що ли е? За жал, и живите същества (примерно вол шибан с камшик), и езици търпят насилничества. Чрез насилие върху българския скалъпен бе македонисткият и от него Караангов превежда, ако не бе упражнено насилие, и то кърваво, той едва ли щеше да прехвърля художествени произведения от югозападен български на книжовен български.

     Не бих упоменавал горния случай, ако той не онагледяваше неразумността, с която подхождаме към езиковия македонизъм, повтарящ шопа, дето гледайки жирафата рекъл “Такова животно нема”. Гърците спретнаха помашки език, хървати, бошняци, черногорци усилено обособяват свои национални езици, как така езици не търпели насилие, бре поете?

     България трябва най-сетне да изостави своята вцепенена, скована бездейственост, че да не тръсна мъртвешко отношение към езика наш и да възприеме гъвкаво становище, отговарящо на действителността в българоезичието с низвергната екавост и своеволничеща македонщина. Не я ли възвърнем в книжовността, скопското (разумявай сърбокомунистическо) отцепничество безпрепятствено ще върлува и мърсува, каквито и родолюбиви думи на хвърляме: на вятъра. Колкото и да ни е мъчно, ядно, югозападната (македонистка) разновидност на българския език съществува. Безполезно е само да й се цупим, цупотим, изобличаваме: с мусене работа не можем свърши. Единственото, което заслужава да сторим, е да превърнем дефекта в ефект. Сиреч посредством ятовата гласна и възприемането в книжовния език на всички облици от македонстката му разподобеност (без да стават задължителни), които не противоречат на общобългарската езикодействителност и националния интерес от духовно единение на българоговорещите.

Диал. и остар.

            Има едни особено добродетелни особи от мъжески пол. Далеч-далеч от милодрагото ни отечество, но пряко с него свързани. Те се отдават на следующата безобидна занимавка: улавят неприятел, скъсяват го от към главата и по тям известна технология сведат я до размер колко пестник. В Амазония обитава индианското племе шуар. Тяхното име придобило е известност защото препарирали, т. е. изсушавали човешки глави. За ония почтени бразилски граждани то е вид боговерско действие, целящо да извърши сетно възмездие над убит враг, а и тоже духът на усопшия да им не отмъсти. До колкото успях да видя, шуарските юнаци постъпват ето как. Грижовно отварят глъвътъ отдиря, внимааателно смъкват кожата, запазвайки чертите на лицето, варят, на слънце я сушат и големината й става колко една четвърт от първоначалната, клепките се зашиват, че духът да не гледа. И след пълнеж готово.

Не съм зло/вещ по изкуствознание и само ще кажа, че произведеието (бодиарт, хепънинг, инсталацийка?) представлява миниатюра и основателно може извършителите да бъдат наречени миниатюристи. Но какво ги свързва с назека ли?

            Онова, което зовем български книжовен език, съдържа доста малка част от словесното ни изумително богатство. Сиреч тя представлява негов твърде, твърде умален вид, също както шуарските човеколюбиви изделия. Ти, любомъдрий, се запозна, макар во кратце, с онова свиваческо ноу хау, сиреч умятност. Моя смиреност ще ти обади как постъпили са и постъпват тъдявашни езикоминиатюристи. Но първо ще обадя, че за да участваш в тая дейност, изискването е да си чуждоугодник или поне тясно скроен, с невидими капаци, гаче кон, ако ще би доцентясал, докторясал, професорясал, мислиш ли на широко и, не дай, Боже, с твоя собствен ум, не ке бидеш допуснат сред учените редукционисти, по тъдявашному умалители.

            Прави се речник, ти, бидейки удостоен (чувам трижди произнесеното достоен ест!), пристъпваш към работа въоръжен с цедка. И през нея мушкаш думи. Коя ти се чини по не изтъркана от ежедневна употреба, я милозливо пробутваш, но: лепваш й укорното диал.(ектно) или остар.(яло). Отсяваш грижовно (защо ми идва палавата римичка говно?) ония словеса, които биват въртени до изнемога по книги, вестници, списания. Те имат предварително запазени места и първо тях настаняваш, останалите я влезли, я не. Из между тях подбираш някои, дето ще запълнят пространството, но ги бележиш строго научно с диал. и остар. Тук прошка няма, милост никаква, жигосваш ги с тия два жежки, незаличими печата и едва тогава ги пускаш у речнико. Гледал съм как с нажежено желязо бележат добиче, то се дърпа, мята, ибо му горят жива плът, ала няма отрърване, спомням си мириса на прогорена козина и кожа. Белязано добиче по-трудно ще го някой открадне, посочен е собственикът му. Жигосаното ( диал., остар.) тоже предварвдва от посягане: кой ще турне в своя писание дума, опозорена с уличаващите я в непълноценност буквичета с точка? Да не си луд, ке станеш за сзмях на кокошките, нали ще ревнат срещу ти нека тоа първо научи как да пише книжовно.  

Аз не съм чак толкова улав, само до някъде, ясно ми е, че никой речник не може побра всички наши думи, но заничам по инородни тълковни речници от същия или приблизителен размер: в тях ги няма гнусливите диал. и остар., съставителите обясняват думата без да я окачествяват. Защо ли тъй не научно постъпват западняци? Бе мани ги тия гламавци, они от тежка наука не разбират, от къде толкоз акъл, щом си нямат Институт за български език? Ти гледай туй учреждение, то пращи от знанийност, досежно всяка дума ша та упъти, а че предварди към лошо, втора ръка слово да не присегнеш, отваряй си хубея очите, видиш ли диал, остар., беж и към тях не поглеж. С тоя мудрейш способ - да башкосваме думите, чегато они са овце и делим от тях яловиците - тъдявашни пастири на езика обрекоха на преждевременна смърт чрез неупотреба несметен брой красиви, изразителни, от всякъде читави думи, те бяха извадени от строя посредством тям гибелните диал. и остар.

Бе тия миниатюристи, още редукционисти другоземни словници не отварят ли? Като как си обясняват, че в тях няма двете съкращенийца палачи? Или: ти на мен акъл не ми давай, аз си го имам, ехее, пари ми дай. Вярно, акъл тия нявгашни другаря, сегашни господа, имат, но рекъл е народът от много акъл човек оглупява. Да не би тъй да е и с тия речникари?

Става явно, че аз не предлагам нищо ново, още по-малко опасно: другаде учени (е, не толкова умни като нашите, ама нейсе, като нямат, от де ще вземат, ще си ги търпят своичките, дето хич биля представа от понятие нямат, па не разумяват едно дила., остар. да турнат), ами отдааавна не делят словата свои по тоя хулен и себевреден начин. Кои са тия палачи ли? В Библията пише „По плодовете им ще ги познаете” (Матей, 7:20). Искаш ли да научиш имена, вземи речник, видиш ли в него диал. и остар., погледни авторите: лично те са допринесли за обедняването на съвременния устен и писмен български, зер остар. и диал. удрят през пръсти понечилия да използва долнокачествено изделие, все едно стока с изтекъл срок на годност, всеки бърчи нос пред нея и я отбягва. Двенките съкращенийца въпият тая дума следва да стои вън от сегашното ни културно ежедневие, тласкат я силом и безжалостно към отмиране, с диал. и остар. присъдата е окончателна и не подлежи на обжалване, още по-малко отмяна.

Желаейки го или не, посредством диал. и остар. въпросните речникари спомогнаха за утвърждаването на язикот: македонистите го стъкмиха до голяма степен тъкмо с тия два словесни разреда, които дълбоки учени, па ученки уличиха в несъстоятелност. Някой да е подирил отговорност защо те, дори неволно, наляха обилно вода в скотската мелница? Или поне да е изнесъл пред обществото как с диал. и остар. бе подпомогнато разцепването на езика ни? Излиза вечното вина има, виновен няма. Разплитайки тоя смрадлив чорап, трябва да запитаме и: кой, кога, защо втълпи на българи да си в речници башкосват думите? И още: след като разбрахме какво правят майцепродавци во Повардарието, не проумяхме ли, че ги върло улесняваме чрез диал. и остар.? Защо не бе прекратено туй нам вредоносно деяние? Как тъй люде обкичени со звания хич не съзряха какво следва, какво те правят, слепи ли бяха? И още по още: ако при тоталитарсоциализма бе невъзможно да махнем двете зловещи съкращенийца (оправданието е като дирника, всеки го има, няма защо да го показва), под каква причина и подир славния, та героичен 10-ти продължаваме инатливо да вървим против себе си? Просто неразумност или строго съблюдавана - и непрекъсваема - политика да улесняваме македонизма? Питанка жестока, оти е не само филологическа, а облята в кръв, кръв българска, отстоявала българщината, затуй изисква, чака отговор: от умрял писмо, Институтът за български език стои глух и ням към подобни въпроси, скрит, а че недостъпен зад девет крепостни стени, всезнаещ, всемогъщ и никак, никак, никак задължен спрямо ония, които го издържат, данъкоплатците, поради което са в правото си получават обяснения.

Патеричен вопъл

Бях в Пазарджик. Не знаех, че там минава ятовата граница. По тая причина обитателите му, гаче са я обикрачили, казват нема нящо. А гдето река, поток, вада се втича, на онуй място думат втичáло. До тогава не бе ми известно равнозначие (синоним) на устие, сега вече го имам. И вярвам, че някога ще ми свърши работа. Обрадва ме новото за мене слово: кратко, ясно, точно. И както нему подобни с хиляди, няма го в многотомния „Речник на българския език”, тоест не е приобщено към книжовната реч.

Втичало ме препрати към болезнения за мен въпрос досежно безчета прекрасни думи, безжалостно държани в долния разред на езиковостта ни: поместни говори. За срам, жал, позор, късозрящи люде пропуснали са нявгашната сгода, озаконявайки книжовния език, да отворят широко двери за неизброим сонм изразителни думи, а престъпно са ги обрекли да изтляват единствено в народната реч, не са им дали възможност да живеят пълноценно, лишили са ги от правото да станат общобългарско достояние, да боравим с тях нине и присно, да са ни упование, опора в националното себепознание и самочувствие.

Даже сега, когато поместната говорност все пó изтлява, безмилостно смачквана от всемогъщите осмърдителни средства, пак не е късно да си върнем поне част от грамадните изпуснати ползи. Могло би Инситутът за български език (ИБЕ) да започне, ако ще би полека-лека, едно пресяване на стотиците хиляди словоформи, записани в народните говори, и дял от тях, а той като цялост е огромен, да бъде сторен обществено известен, тоест предоставен за всеобща употреба. Днес те прашасват записани (чети отписани) в Института и държани вън от полезрение: спастрени, ала безполезни. Все едно имаш жълтици, па ги къташ закопани, вместо да ги умно развъртиш, умножиш.

ИБЕ драговолно си е навлякъл незавидната роля на езиков скъперник: събира думи, а не смее (от кого се бои?) да ги предложи за всеобщо благо. Ала ИБЕ не бива да забравя, че не е частно учреждение, парите му идва от данъкоплатците и трябва неговото ръководство да милее не за вътрешно-ведомственото си развитие и служебно израстване на учени, ученки, а на ползу роду. А каква е всенародната полза от заключените безценни бисери? Мигар предназначението им е някой да се снабди с по-висока степен, че и добавка към мижава заплатица? Кел файда за общността, ако прясно добита степен се изчерпа с книга, чиито 200 бройки ще бъдат прочетени от същия брой все по-тесни (разбирай тясно гледащи и още по-тясно виждащи) познавачи? Несметната съкровищница от сполучливи диалектни думи е мигар налична само за лично добро на шепа особи? Кой им е дал право те да се разпореждат с нея по начин изобличаващо неразумен? Цялото словесно богатство, струпано в ИБЕ, е всенародно притежание и той трябва да го стопанисва не като Спящ красавец, а, повтарям, на ползу роду, не на ползу институту.

Защо Спящ красавец ли? Защото е глухоням за напирашите промени в сегашната ни езикодействителност. Примерченце едночко. Вече обилно се говори, пише тя е автор; тя е министър; тя е директор и тям сходни, които ограничават все по-рязко употребата на съществителни от женски род. Това явно и с нищо оправдано посегателство се извършва скорострелно под смазващия (понеже няма никакъв отпор) натиск на поредния велик брат/език, без да вмисляме, че в него е така, защото он друг избор няма, а не че неговото е по-читаво от нашето. Кога, къде ИБЕ е изложил на всеслушание какво той смята по въпроса? Ще ли учреждението защити граматическия женски род от безогледното му избутване в ъгъла, което маймунясващи, раболепстващи чуждопоклонци прилагат?

            Демо(но)крацията чрез своите управленчета и политичета изостави българския език на самотек, защото не знае как от негова защита да краде. И щом липсва държавна езикова политика, нужно е ИБЕ да поеме такава задача и да я провежда неотстъпно, а не родната ни реч омайна, сладка да е Конникът без глава. Но за да стане тая промяна трябват не прекалено безчувствени (за подобни човеци казват в чудното село Драганово „сърце в лайна завито”) служители, а люде болеещи за своя език майчин, още бащин.

Целокупност

           Целокупна България (дори е издаван вестник с това заглавие) ще каже драгото ни отечество да е обединено, без разпокъсани краища, заграбени от турци, гърци, сърби, румънци, македонисти. Тоя национален идеал сме го безповратно изтървали, макар бранен с жертвеготовна и обилна кръв. Защо, как тъй стана обяснено е и обяснавано в безчет страници.

Но има и друга една целокупност, за която говорим, пишем съвсем, съвсем оскъдно, боязливичко (от кого, от какво ни е страх?), колкото да не е без хич, па и до толкоз не опираме: езиковата. Така е може би защото единността на землището наше бе неосъществена в миналото, от монархията, пък в дълбокия социализъм похвално бе да хулим нея, буржоазията и прогнилия им обществен строй, а досегателно езиковата ни цялост трябва да говорим в изобличаваща ни сегашност, днешност и ако първата сгода е при ланския сняг, втората можем я подхвана тутакси. А не го желаем и я отбягваме бетер дявол тамян.

За езиковата сплотеност мълчим като бит задник, оти властват, пряко или косвено другарята, същите, които волно, чак охолно участваха в процепването на езикоцялостта ни, които собственоръчно разсякоха на две живата снага на родната омайна сладка реч. И най-вече се мълчи за това долно, срамно, гнусно, мерзко себепредателство, ибо то е поправимо: ако има държавна воля за превъзмогването му. А я няма и управленците не искат за нея поне да чуят, камо ли нещичко постори. В пълна разлика спроти териториалната ни целокупност, езиковата не изисква отронването даже на капчица кръв, победата е възможна по най-некръвопролитен начин. И точно заради тая безкръвност е непростимо, че другарята и демо(но)кратясалите им правоприемници кутренце си не помръднуват да възстановим своята езикоцелокупност. Ако я уподобим с война, тоест низ от сражения, трябва да признаем, че за позор на позорите не сме водили ни едно-едничко-едночко-еднинко.

В дълбокия социализъм (а че и преди него) другарята потрошиха ни ушите с гръмогласния и братомразещ лозунг „Пролетарии от вси страни, обединявайте се!” Да сте чули, видели зов от порядъка на „Българи от вси страни, езиково обединявайте се!”? Ние не само не подхващаме - безкръвна - война за езикоцелокупност, но и въобще не сме никога се готвили за нея: не я искаме, не я щем, не я сакаме, циба, къш. В подкрепа на твърдението мое питам: къде са разработките за нея? Кой - не - ги направи? Как така враг те напада, къса парчета от народното - твое - тяло, пък дори не се вардим, камо ли победим? Кой ни обрече на пораженско бездействие, на себепредателска вцепененост? И защо ги тъй унило, бездушно приехме?

Най-лошото е, че езикоцелокупността е напълно постижима и без подкрепата на скотския, простете, скопския македонизъм, а политическата ни върхушка стои неспособна да шавне, гаче безпомощно мишленце пред змийския му хипнотизиращ поглед, камо ли да набележи работещи мерки с цел да възстановим пропуканата езикоцялост: и да ги неотстъпно провежда до победоносен край.

Единство да, но единство какво

Някои езици биват с по две норми, отговарящи на две разновидности. Въпреки тая им двойност всеки от тях един език е, а не два. Това нашето официално езикознание отлично го знае. Уви, още по-отлично си прави оглушки досегателно общобългарската езикодействителност. Щом португалският съществува посредством две норми (иберийска, европейска и бразилска, американска), щом същото е в пълна сила за английския (британски и американски), мигар отношението между книжовния български и югозападния (македонистки) не е същото? Ако съответствието на балканската двойка спрямо горе упоменатите чужди е неопровержимо, под каква причина България не приема, че в родната й реч, омайна, сладка има тоже две норми, съчленяващи нейната целокупност? Искаме ли да бъдем по-откровени, ще добавя, че двунормеността в португалски, английски и прочие последица е от естествен развой, от неизбежима центробежност (тя включва и политически подтик, но твърде слаб, без насилие и не решаващ), то македонистката разподобеност е плод най-вече на политически ненавист и зловредност.

Наличната двунорменост улеснява до крайност възстановяването на българското езикоединство: при силна и действаща воля да го постигнем. Първата стъпка би била държавата ни да признае чрез Института за български език, че последният има две норми. След което да предприеме добре обмислени мерки за намаляване различията в тях. Обаче то не ще стане, защото достопочитаемото учреждение, издържано с твои, мои данъци, лежи - спи непробудно - на лявото ухо, както правеше в дълбокия и плиткия социализъм, кога всемогъщата ни партия играеше ръченица в ритъма на казачок. Тоест: за ИБЕ не е имало, няма и в обозримо бъдеще не ще има 10-ти ноември. Зад девет дувара скътан е Институтът относно езикоцелокупността ни, що думам, она въобще изобще не съществува, дори във вид на далечнейшо намерение. Четвърт век измина от как любезното отечество демократяса, да си чул, видял, драгий, ИБЕ да си е пръстенце мръднал в посока на езикоединство, да е сторил нещичко от манечко по-манечко на туй важнейшо поприще? Едва ли може да очакваме промяна, тя би наченала само ако изхожда от сърцата на овластени люде, а за тях езикоединството (съдейки по делата им) не стои като национална задача, камо ли първостепенна: каквато е, пред нея управленствата с всякакви идейни перушини пъзливо бучат глава у песако, гаче оная голема патка со дългите врат и нозе, как ѝ викаха?..

За да се убедиш, че нямаме представа от понятие за двете си норми, питай люде от твоето обкръжение, по улицата, където щеш, и отговорите ще разкрият потресаващо неведение. Това, че из ведомствени страници мярка се (първица 1978), дека македонисткият представлява „писмено-регионална норма на българския език”, е съвършено недостатъчно. Отечествената словесност не е притежание на шепа особи, а всенародно благо и всички трябва да знаят що за явление язикот е. Отвори учебници по наша реч и потърси каквато и да била упоменавка за втора норма: такова животно нема. Нема го и в осведомителните средства. Този двоен пропуск (виж ми окото, особено едното) издава инатско нежелание на държавата и науката й да превъзмогнат разцеплението между двете норми. В образователното дело учебникарите трябва открито да обяснявата на подрастващи, а край тях и подрасли мамчета и татковци, бабчета и дядковци, че българският език има две норми.

Повтарям: съдейки по тук излаганото, 10-ти ноември не е влязъл в ИБЕ, какво приказвам, дори не е плахичко похлопал на яко залостените (срещу езикоцялост) му двери. Бе нали всите сакахме плурализъм, свобода на мнения, изкази, нима в учрежденско издание биха пуснали езикоуми(ш)ления, колкото да се яви едно различно гледище, нали божем в спора се раждала истината. Пак ли тя, дами, а че господа езиковеди, единствена е (институтската, равнозначеща с пълно - и саморазобличаващо - мълчание, в инакопрочит: притрябвало ѝ е на България някакво си там езикоединство)? Амчи поместете статуи на люде, отстояващи нуждата - и възможността - да подновим езиковата ни цялост, па я опровергайте, разгромете. Най-лошата (само)цензура е пълното мълчание, строго и неотстъпно прилагано от ИБЕ по животрептущия въпрос за речевата ни единност.

Та: колкото и да си затиска ИБЕ очите, българският език съществува, не от днеска и нощеска, в две норми: книжовна и югозападна. (И нужно е да бъде спешно, ради огромнейшата изостаналост, разработено задълбочено и подробно начертание с оглед какво да се прави за поне намаляване на досегашните щети). Все едно болен си, не го признаваш, на лекар не отиваш, с тоя подход вредиш инатски на твоето здраве. Именно така постъпва ЕБЕ като глухонемее спрямо югозападната разновидност на българския език, сякаш изпитва някакъв вцепеняващ ужас от нея, камо ли нещо стори. По този начин пряко и дейно сътрудничи с македонистите: в политика, война това се нарича благосклонен неутралитет, какъвто научното учреждение ревностно (чети бъзливо) спазва, и облагодетелства езиковата ни процепеност. Дори ако го наречем мързелашки рахатлък, той подкрепя противобългарската македонщина. И с пълно основание трябва да се запитаме: щом ИБЕ люто се варди от всяко общуване с втората норма, изпълнява точ в точ каквото неистово желаят и яростно, кощунствено вършат скопските македонисти, они се вардят бетер дявол от тамян да нямат вземане-даване с книжовния български. Ам да не би пък ИБЕ с тоя хитровато-плитковат, благосклонен свой неутралитет да поддържа, необявено, скопските езикоотметници?

Българин твърде не люби сънародник акъл да му дава: ти ли ще ми кажеш бе? Ако у инородец намери същото отхвърляно мнение, много по-лесно му вярва. Затуй ще прибегна до известния езиковед Селсо Куня, в „Португалски език и бразилска действителност” четем: „(...) в езкознание единство не е несвъместимо с вариантност, по-скоро то я предполага” (с. 79, изд. „Темпо бразилейро”, 1972, Рио де Жанейро. И още: „Португалският беше език с основа от гласни и такъв продължава да е в бразлиската разновидност. От близо два века започна европейската разновидност да следва друго отклонение, сиреч да заякчава съгласните и да потъмнява гласните” (с. 83). Въпреки тая значителна особеност и други), караща бразилец трудно да разбират говорещ португалец, няма два отделни езика, както гръмогласно тръбят македонисти спрямо българския. Сочейки за пример (с. 76) как испаноезичието съумява да запази своето единство, Куня привежда част от онова, което е прието на Първия конгрес на испаноезичните институции, Мадрид, юни 1963: „Комисията смята, че всяко водещо действие на бъдещето на испанския език, стремящо се към желаното уеднаквяване на култивирания език, трябва да се прави с пълно затичане на националните варианти такива каквито ги използват културните говорещи и имайки пред вид, че езиковото единство не е несъвместимо с множествеността на основните, фонетични и от друг вид норми, характеризиращи образцовия и престижен говор на всяка испаноезична среда”.

И така: българският език разполага с една норма или с две? Кое отговаря на действителното положение? А най-вече: кое пó е изгодно за България: да озаконим наличието на двунорменост или тъпоглаво да я отричаме? И какво печелим с второто, освен вредоносност? Учрежденски дами, че господа, не знам дали е стигнало до вас, но живеем в условията на гласност, затуй както едно министерство може да бъде запитано по въпроси от неговия обхват и трябва да им отговори, така ИБЕ може и следва да бъде запитан: какво е становището му за възстановяване езиковата цялост и какво той прави в тая област?

ТЪРКУЛ-ФАСУЛ-ЦЪРВУЛ

Бях ученик в чудното село Драганово. Там сме върло ученолюбиви, няма аз да го срамя, та барабар Петко с мъжете. Кога времето биваше лошо физкултура играехме в обширния салон, предназначен за театър и кино, имаше сцена. Днес тая сграда не съществува, училище „Христо Ботев” бе разрушено понеже нямаше маляци за него, стоеше безстопанствено и циганите обраха каквото можеха, пък те много могат. С тухлите и камъните кметството загради гробището. Печален край за училище: вместо да го изпълват весели детски гласове, тъне в покойническа тишина. Участта му е показателна за съдбата на демократясала България. Но да говоря за петдесетте години на ХХ век.

Задаваше се някакво спортно състезание в съседното село Долна Оряховица. И аз трябваше да изпълня съчетание от гимнастически упражнения, сред тях кълбо назад. То ми се опъна, не и не, не успявах читавко да го сторя, че достойно да представя школото. Прескок на коза, катерене по върлина с нозе под прав ъгъл, на въже с извити назад долни крайници отработих добре, но пусто задно къбо не ще и не ще. Учителят бил предоставил имената на участниците и като разбра явната ми несъвместимост с онуй кълбо, извади ме от отбор и когато съдията оповестил моето заглавие, излязло друго момче да извърши каквото не успях да постигна. Не знам как се е справило, не посмях след моя провал да запитам.

Много по-късно стигнах до извода, че не съумях да преборя кълбото назад, ибо партията ме възпитаваше да крача бодро все напред и още напред, чак до сияйний връх на историята, та как така назад, в никъф случай, аз съм пионер и неустрашимо вървя напред, ниц назад. На пионерчета казваше се равностойно септемврийчета или както някои зевзеци хулно се подхилваха серсемлийчета. Важното е, че макар невръстен аз не отстъпих и назад не сторих. Затуй възголямшка бе моято бая почуда кога ноемврийски пленумясали вождове спретнаха идейно и стопански кълбо назад, та от възторжени строители на справедливия и красив нов жвот станаха градители на потосмукачния и кожодерски стар такъв. Ей, рекох си, че то било съвсем лесно да направиш кълбо назад, изчиташ някакво докладче, следват някакви изказванийца, който е съгласен моля да гласува и хóптара, от комунисти ставаме капиталисти, сиреч от градители - грабители, разлика едно буквенце, вярно бе, съвсем лесно, ама за партията, ибо ней нищо не й се опира, най пък малко някакви там обществени строеве, търкаля си ги напреде-назаде, гаче са тикви, завчера гонеше и съдеше тогова, оногова, загдето е педеруга, днес го тачи, котка, гей парад му варди, идейно (а и плътско) цуни-гуни млясва, палава ръчица му пуска и прочие с безкрайно многоточие и още по-длъжко безочие.

Гледайки другарята, чини ми се дека и на земний шар могат стори търкулване назад, тоест в обратна посока завъртя, щом е кълбо защо не, партията всичко побеждава, най-паче собствените си убеждения, идеали. Умилно помня, че в съветския герб стоеше изобразено земното кълбо, сега разумявам, че товарещите сакали са да внушат, че могат да го търкалят днес напред (къмто комунизма), утре назад (къмто капитализма), колко му е, перестройка (в български превод переструвка) и готовко.

В началото бе

Когато властващите дружбаши предателски низвергнаха кръстоносния знак, то бе лукаво разгласявано като грижа за народа. Пък не посмяха да запитат тоя същ народ сака ли милионите му екавци (на запад от разделителната граница Никопол - Солун) да бъдат унизително поставени под якавците. Нека погледнем гнусното им деяние от към Великия брат.

Болшевиците докопват държавното кормило през 1917-а. И на следващата година спретват правописни изменения. Сред тях е прокудването на +: мигар богохулниците ще търпят да им се пречка тям ненавистният кръст? Заличават го, колко му е, нищо не може да се опре на революционерстващите в тяхното опиянение от споходилото ги всемогъщество: няма вече буквено кръстоносие, без много-много умуване товарещите му виждат сметката. Мчи как ще пишеш „Вс+ власть советам!” с тоя омразен християнски знак? Той е трън в очите на бесуващите сатанисти.

Украинската комунистическа партия не изостава, ка щяло, па и смее ли, тоже маха + от азбуката. Което потвърждава, че нашата правописна реформа не е нищо повече от низкопоклонско мероприятие по руско-съветски терк. Земеделците прокудват нашия хилядолетен азбучен кръст само три години подир братушките, сакън, мигар ще останат надирка, изречен или не, лозунгът е „Равнис по СССР!” Изхвърлянето на ятовата гласна е двойна угодия, към съветския болшевизъм и към сръбския шовинизъм. Последното е съвършено ясно проумяно от германския вестник „Кьолнише цайтунг”, поместил статията „Българската буквена война” (11.1.1922. Ето откъс:

Сегашното българско правителство, което произхожда от земеделската партия и се подкрепя от умерените социалисти и от т. нар. комунисти, преследва между другото и сближаване с Югославия. С изхвърлянето на тия букви, които не се срещат в сръбската Кирилова забука, то иска да изгради мост към Сърбия. Преди няколко месеца правителството издаде строги заповеди до печата и до печатниците да не употребяват вече тия три букви. (...) Срещу тази разпоредба въстава българският учен свят. Против заповедта се обявиха университетът начело с ректора и Академичния съвет. Правителството отговори с чувствителни парични наказания и заплаши, че ще вземе най-строги мерки. Образованото гражданство, което и без това мрази земеделското правителство, обяви, че отечеството е в опасност.

Щом трябвал (на каква цена?) някакъв мост между България и Югославия, защо само ние ще го строим и то махвайки безценното +? Защо сърболята в името на сближението не възприеха тая буква, че тя да ни свърже по-тясно? Защо само ние правим отстъпка (истинското нейно име е самопредателство), нали мост щял да сближи двете държави, защо Сърбия нищичко не промени в своя правопис, например да изгони j? В тоя порядък на разсъждения случаят с ятовата гласна е неопровержима дупедавщина към сръбските домогвания към България.

Най-пряко и неопровержимо доказателство, че изобретяването на македонисткия език става по заповед на съветската комунистическа партия, виждаме в едни факт, който все още е почти неизвестен дори за наши професионални историци, езиковеди, камо ли за широката общественост. Рано-късно той ще заеме своето място сред позорните деяния, злостно стоварени връз българи. На бял свят го извади д-р Владимир Калоянов с книгата си „Българите в Таврия” ( изд. „Софтрейд”, 2005) и от нея, с благодарност, ползвам статията „Опитът за реформа на българския правопис”. Случаят е тъй отявлено политически, та истината задължава наместо правописна реформа да говорим за политическа. Любят другарята да се хвалят, че ограмотяват маси. Но избягват да кажат, дека туй само по себе си благородно дело го вършат с цел да наливат в простолюдски глави най-великото учение в историята на човечеството: марксизма-ленинизма, оти без четмо са трудно достъпни за партийни внушения. Онова, което гръмко бива разгласявано като обгрижващо народа, е най-вече фуния, през която да бъдат изливани мъдростите на Маркс-Енгелс-Ленин-Сталин и тям подгласници. Просветата (ни най-малко я отричам) е изопачена в средство за партийна разгласа. И в способ за разцепване на нации, както е било постъпено с българите в Украйна.

През 1930 г. към Централния комитет на Комунистическата партия (болшевики) на Украйна имало Централно българско бюро и на 14 януари то поискало да бъде съставена комисия, чиято задача е съставянето на нов правопис. Чрез Съвета на националните малцинства с тая работа се заема Народният комисариат (министерство, Р. С.) на просветата и така се стига до „Учебник по български език” (1932), в който авторът Делчо Дринов, върху чиято съвест лежи главната отговорност за осъществяването на пъкления замисъл, излага нововъведенията. Един пример с какви забележителни филологически мъдрословия злодейний Делчо обосновава правописните промени: „Официалният литературен език в България е езикът на българската буржоазия. Литературния език българската буржоазия го използва за да продължи своето господство над българските работници и селяни в качеството на оръжие в борбата, легална и нелегална, срещу фашистката диктатура, за работническо-селска власт и Съветска България”.

Друг застъпник да бъде създаден „съветско-български език” бил Никола Фуклев. По страниците на вестник „Колективист” той зове да се „противопостави съветската научна теория за българския език на гнилата фашистка теория”. В книгата си „Х години на Коларовския български национален район 1925 – 1935” пеняви се и Делчо Дринов: „Във фашистка България се намира някой си професор Стефан Младенов, който претендира да е „обективен”, „надпартиен”, „безпристрастен” езиковед и филолог. Но този „надкласов” и „надпартиен” професор веднага показва своята истинска фашистка същност, когато дума става за СССР. Този учен-шовинист доказва на страниците на дебелото спинаие на Българската академия на науките (книга ХХIII, София, 1934 г.), че българската писменост не се допуска в такива страни като Гърция, Югославия, Румъния, Турция и „дори в Русия”.

Делчо-Дриновият проект обхващал 53 машинописни страници, включващи Ботевия „Хаджи Димитър”, че да онагледи като как ша изглежда туй пролетарско изделие. Ето поучително откъсленце:

Тоз, коjто падне в боj за свобода,

                                        Тоj не умирa, него жалеjат:

                                         Зем´а и небо, зв´ар и природа,

                                         И пефци песни за него пеjат.

Азбуката била сведена до 29 знака. Сред пожертваните била и ятовата гласна. Промените въздигнали господството на фонетичния принцип над историческия и морфологичния: исток, зграда, шес, фърлям, секи и прочие тъпоумности, а че уродливости.

На 30.10.1930 Колегията на украинския Народен комисариат на просветата приел „Основни правила на българския правопис”. Трябва да знаем имената на измайсторосалите го: професорята Н. С. Державин, М. К. Грунський, Л. А. Булаховский; старши научният сътрудник Д. Дринов, доцент Б. Малчев (Генко Кръстев); литераторите Георги Бакалов, Марко Марчевски и Величков; учителката Н. Генчева; партийните дейци С. Спасов, Семенов, Н. Грънчаров, Деведжиев и Полоцька. Заседанието ръководил комисарят, сиреч министърът, на просветата Н. А. Скрипник.

А под „Основни правила” се мъдрят собственоръчните подписи на Малчев, Державин, Бакалов, Груннський, Семенов, Спасов, Генчева, Д. Соломонов, М. Младенова Величков, Дринов, Булаховский, Марчевски. Двамина от тях имат място в българската литературна история: Марчевски и Бакалов, този е и дописен член на Академията на науките на СССР (1932), тъкмо след украинските му подвизи. Ликовети им красят тритомния „Речник на българската литература” (БАН, 1976), но техните изстъпления срещу българщината си подминатички, ка щяло да мърсим партийноверните си книжовници.

Недъгавото кривописенце останало на хартия: против се обявила Българската комунистическа партия, защото ако по него обучават пристигащи от родината млади политемигранти, след тяхното завръщане той ще им пречи. За отказа тоже допринесъл и завоят в съветската политика досежно народностите и възнамеряваната промяна била из невиделица окачествена, дюю, като „ляв уклон на културния фронт”. Обръщайки се гаче фурнаджийска лопата дотогавашниият възхвалител „Колективист” пуска редица писания, разгромяващи деянието. Между тях статия против Дринов Делчо (17.7.1933), а подир четири дни излиза и негова статия „За незабавно оправяне на грешките”, значи по заповед на висшестоящи он си прави другарска самокритика, зер опъне ли се... Товарещ Скрипник го самоубили, пък на 18.3.1936 същият вестник уведомява за преждевременната кончина, тъй де, на баш правопишещий Делчо. Не знам как съветските (по)тайни служби наричали подобни съвпадения, тук им викат замитане на следи. Подир смъртта на Дринов продължило охулването му, заедно с Фуклев, който скоро изчезнал в кървавите сталински чистки. Любопитно: Марин Дринов има пряко участие в утвърждаването на първия официален правопис (1899), узаконил несправедливия превес на североизточните говори над югозападните, което дълбоко ги ущетява и по-късно много ще улесни македонисткото езикоотцепничество. Неговият племенник Делчо Дринов ратува също за разпокъсване на българската езикова площ. Мчи да не би тая стръв към поменатото разпарчетосва да им е семейно заложено?

            От горе казаното, въпреки неговия крайно сбит вид, става ясно, че съветско-украинската българска словесност (1930), по-точно запъртък, изпреварва с 14 години избабуването на македонистката (1944). Следователно първото езикопрестъпление срещу България осъществено е в страната на Ленин-Сталин и неговите замислители, извършители са комунисти. Още по-следователно и неопровержимо: язикот продължава, уви, тоя път успешно, делото на своето пометнато украинско братче. Преценена со задна дата, Делчо-Дриновщината представлява главна репетиция за кървавото пръкване на македонисткия копедак. И съвсем ясно виждаме цяла - никак случайна - верига от мерзки посегателства срещу българщината: добруджанска, тракийска, македонска нация (според кроежите на Коминтерна, съвпадащи с желанията на великите сили нашето милодраго отечество да бъде слабо, за което също имат заслуги); шопска, торлашка народност (Сърбия); турчеещи се помаци (Турция); славяногласни елини, помашки език (Гърция). Всички тия попълзновения имат обща цел: да омаломощят България, да откъснат живи късове от многострадалната й плът и да облагодетелстват нейни врагове. Всяко премълчаване на тия злосторничества равнозначи, независимо по какви съображения, с тяхна подкрепа. Ради непредвидими съображения украинският напън за отцепване спрямо България пропада. Но съветска Русия не спира да работи против нея и пренася борбата си в Македония, където е изведена до успешен завършек, Интернационалът, послушен изпълнител на КПСС, вече не съществува, но е дал своя важнейш принос за утвърждаване и разрастване на македонизма. Нека припомним три години: през 1930 е постановен съветско-българският правопис в Украйна, през 1933 той е отхвърлен, през 1934 Комунистическият интернационал възгласява, че има добруджанска, тракийска и македонска нация.        

         

Къде е заровено кучето

Ятовата гласна срещаме в български, руски, украински, белоруски, румънски. От

всички тях е низвергната. Употребата ѝ съхранява понастоящем само църковнобългарският. Е двойно води начало от старобългарския, но прокудването му започва в руския. Тъй като е пряко свързано с разделянето на езиковата ни целокупност, ще хвърлим един поглед към север.

            Опирам се на доклада „Графема - орфограма - идеограма” на В. В. Каверина от Московския държавен университет „Ломоносов”. Тя го чете на ХII конгрес на Международната асоциация на преподавателите по руски език и литература (МАПРЯЛ), проведен в Шанхай през 2011 г. и отпечатан с подзаглавие „Към историята на буквата + „ят” в сборника „Руский язык и литуратура во времени и пространстве”, т. 1. Каверина проследява съдбата на ятовия знак от възникването на руската книжовност до наши дни.

            Ят навлиза в Русия посредством старобългарския. И още от средновековието е, та до ден днешен, признак на висока просвета. За Петър Първи + и е не са равнозначни, поради което не посяга срещу ята в тъй наречения граждански шрифт (1708). Когато през втората половина на ХIХ било въведено задължителното начално образование употребата на тая буква силно затруднявала учениците, включително гимназисти. Расте броят на искащите да бъде тя премахната, особено сред учители. Защитавали я Иван Бунин, Марина Цветаева, Михаил Прившин, Вячеслав Иванов, Александър Блок и други тежки интелектуалци, учени, философи, в кратце културната върхушка. Но болшевиците махат +. Продължителна съпротива оказва и Руската академия на науките: в своите издния прилага стария правопис, включващ +, чак до 1929-а, при все че бил е отхвърлен преди единадесет години. Впрочем БАН тоже отхвърля Омарчевските правописни изменения (1921). За да наложи прясно въведените правила съветската власт прибягва до големи глоби с по 10 000 рубли, от печатниците изземва прокълнатите букви, сред тях +. Бъдещият академик Дмитрий Лихачов, тогава 22-годишен, комунистите ради шеговития му доклад „За преимуществата на стария правопис” пращат четири години в мразовит лагер.

Обаче Ят кръстоносец за мнозина, особено между образованите, остава символ на висока словесност; белег за национална самобитност; най-белият лебед на руската азбука; най-руската буква; знаме на белите емигранти; последните го употребяват неотстъпно в задграничните си вестници, списания, книги. В румънския + изразява дифтонга еа и съществува до въвеждането на латиницата (1865). Украинците вместо + днес пишат i.

Защо ги казвам тия другоземщини ли? Те с нашите работи какво общо имат? Сега руснаци вдигат призиви Ят да бъде върнат. Понеже го свалихме, раболепничейки (другарята) към руснаците, да не стане така, че подражавайки на тях да го върнем. Поради това съображение намирам уместно да кажа следното.

За разлика от упоменатите езици/народи, само за българския + обединяващ фактор е спрямо целокупността. При нас старобългарското + не препраща единствено към висока словесност и прочие, както у руснаците, а е първостепенен носител на спояваща нацията мощ. Ще рече несравнимо по-голяма е нашата нужда от възстановяване ятовата гласна, там представлява само отпор срещу опростачването на словесността, докато значителен дял българоговорещи екат. Тъй че ще ли други славяни върнат +, техен е въпрос, нашите условия, потребности, следствия са крайно различни, та по инородни не бива да се водим, а по националня си интерес. Уви, отвикнахме да мислим с наша глава и още повече изгубихме воля да извеждаме до успешен край нам полезни кроежи.

 

   -----------------------------      

Книгата се посвещава на моите родители:

Мария Хайлазова

и

д-р Борислав Стоянов

                                                                                                      

 

   Lema BG

12659614 1036633103064017 1199327596 n

Стихотворения

АХ, МОРЕТО
Неделя, 07 Юли 2019
article thumbnailГергана СУЛЕВА               I Любопитни гларуси ме издебнаха и откраднаха сърцето ми. Хвърлиха го в морето и от кръвта му коралът в червено разцъфтя. Залезът го отрази и ето водата дивно заблестя. Въздъхна водната...
Повече в: Стихотворения  

Магазинче за душата

article thumbnailБарабанистът на легендарния „Цепелин” Джон Бонъм се пробужда в лудницата, за да разбере, че истинското му име е Иван Бонев... Рейнджър застрелва неволно свой колега в Камбоджа; укривайки вината си,...


halba