Гласът на България

Национален новинарски портал

  ШЕСТОДНЕВ    Литературна зона свободна от словоблудство!

Споделете ме

Един одухотворен текст от неподражаемия Румен Стоянов

momШЕСТОДНЕВ

В моя случай по-правилно би било да се говори, слава Богу, за невъзпитание. Когато е трябвало и трябваше да бъда възпитаван моето родителско тяло е било и беше тъй отрупано с по-важни, извънкъщни задължения че ищах, време, сили за собствените деца все не му достигаха. Ни най-малко упреквам отците си, напротив, благодарение на това щастливо спроти сегашните ми

разбирания обстоятелство аз растях по-скоро невъзпитаван. По-точно възпитавах се сам-самин. Говоря за домашно възпитание, а не училищно, принудително включващо чавдарската дружинка със синя кърпа около врата, пионерски обреди с червената (ти) връзка (сърцето ми пръска) и комсомолската организация. Пък и гневливи, бурни бяха вземодаванията между татко и майка, ярки личности и двамата, не им беше до сестра ми и мен. Бушувала Втората световна война, баща ни в качеството си на полкови ветеринарен лекар бил свикан в Беломорска Тракия, майка с две невръстни деца усилено ображдала невести, сестра ми и мен ни гледала неграмотна мома от Ямболско, която не помня, после народонаселението биде подюрено да налива основите на социализма, татко градеше кооперативно стопанство, залягаше от цигани, дето едва български приказваха, съвременни животновъди да прави, по някое време бе пратен на югославската граница да се бори против шапа, майка обезвъшляваше нашите турчеещи се цигани, учеше първескини да гледат рожби: откъде време и за мен. Веднъж и двамата ми родители, от неколцината най-търсени служители в людното село, бяха пак в разход и останах саменичък в за мен огромната ни и недовършена триетажна къща, от страх цяла нощ държах запалена лампата в кухнята и не мигнах свит под татковата шуба, не посмях да отида през вестибюла в спалнята и да си легна. Сам, понякога преспивах у дядови, нашият двор е бил част от неговия, ала нея вечер се побоях от тъмнината да прескоча у тях. Нощувал съм и в родилния дом, в стаята с родилките, зад стената викаше раждаща, обслужвана от майка ми. Кой да ме възпитава? Пък и защо, мигар всичко онова не беше възпитание, и то не най-лошото? По отношение на домашно възпитание бях, слава Богу, изоставен на самотек. Поне така ми се чини сега, без да съм напълно убеден, но като виждам как нещастни дечица биват отрупвани с какво ли не все в името на доброто възпитание и бъдеще, мисля, че не греша в твърдението си за невъзпитаност, впрочем, присъща подавляващо и на връстниците ми. Онова възпитателско безхаберие не беше изключение, обратно, следваше неписано правило тъй да раснат младоците, възпитанието почти се изчерпваше с труд и игри. Затуй в битността ми на акушеро-докторски син положително съм бил повече възпитаван, в сравнение с моите съселянчета, знам ли. Но аз не усещах връз себе си някакъв постоянен възпитателски надзор, още по-малко натиск, от които да съм се развивал в предначертана посока, за мой късмет тя не съществуваше в родителските въжделения, поне тъй ми се струва. У дома не бивах учен да речем на добри обноски, как да си изкова характер, как да успея в живота, как да се държа в обществото и тям подобни благорпристойности и чалъми. Кое-що прихващах откъдето ми падне, придобивах го мимиходом, помежду другото, плод на собствени наблюдения и заключения, нежели на целенасочени родителски наставления. Впрочем, сега такива внушения са предоставени в значителна степен на телевизията или тя ги е присвоила, достатъчно е малчуган или малчуганка да гледат любимата кутия за видиотяване и тя ги открехва на какво ли не. А в онова далечно време такава не съществуваше в чудното село Драганово, следователно още по-малко в нашата мила дединия. Не съществуваха и други сетне обичайни източници за черпене на поуки как да постъпват подрастващите, каквото стигаше до нас, тогавашните деца, от големия свят във вид на книжка, вестник, биваше тъй оскъдно и най-често просмукано с идеология, че наподобяваше амбалажна хартия, увила тахан халва. В този дух на признания основателно мога да заявя, че на мен ми липсват първите седем (а че и доста отгоре години), ако под тях се разбират съзнателни възпитателски напъни, прилагани от родител и родителка върху потърпевшото им чадо. Просто надавах ухо и око какво става наоколо ми и чат-пат самовъзпитавах се. С преждереченото не омаловажавам възпитанието, което все пак ще да съм получавал и получих от татко и майка, опитвам се да кажа, че тогава ни възпитаваха повече с личен пример, нежели поучения, е, и со малце кютек, при все че мен той при цялата избухливост на кибритлията отец не ме спохождаше. Онова блажено състояние на домашно невъзпитание ми позволи дълго и свежо да блея в някаква необремененост с излишни възбрани. А да си блейка не е лошо. Благодарение на тая липса на възпитание, пък и не само на нея, а на съвкупността от условия, при които се готвех за из в живота, кютах в завидно невежество досежно много неща, чието съществуване храбро не подозирах, впрочем, и те моето. Не помня в кой гимназиален клас бях, когато вървях с някакъв съученик по улица в Горна Оряховица, той ме дръпна за ръкава с думите “Чакай оназ кола да завие”. Изненадан, попитах го откъде знае, че тя ще свърне къде нас. В отговор моя отнесеност научи за съществуването и предназначението на автомобилния мигач, какво откритие за мен. Поет, с когото заедно бях следвал българска филология и тоже ущедрен от селско детство, прочете в Летопис на рунтавото време как двадесетгодишен не бях приказвал по телефон с шайба и не проумях как да се оправя с онова постижение на техническия напредък. Събратът ми призна, че на същата възраст първоначално внимавал да не стъпва по трамвайни релси, да го не ударел ток.

     Завърших селската прогимназия, мои съученици тръгнаха да търсят някой по-хубав техникум, други предпочетоха училища в Трявна, Велико Търново, баща ми пак го нямаше, майка се тюхкаше какъв образователен път да поемам, времето напредваше, накрая отидох да се запиша в най-близката ни гимназия, горнооряховска, иначе щях да изтърва срока и за нея. Тъй като родителите ми биваха вечно заети (понякога отваряше се вратата на киносалона и в мрака силно прозвучаваше мъжки глас “Акушарката да излезе!”, някой запъхтян бъдещ баща търсеше под дърво и камък майка, тя за кой ли път напускаше филмовото развлечение), неволно възпитаваха ме вкупом всички люде, с които имах допир: дядо, баба, сестра, братовчеди, вуйчовци, съученици, съмахленци, съселяни, слушах и гледах защо и какво се върши околовръст, как го правят другите и толкоз, от всичко онова все нещо влизаше в стриганата ми глава.

     Имаше тогава други едни възпитания, тях аз никак не подценявам, напротив, много им дължа, не ги турям по-долу и за цял живот съм им благодарен. Току някой хлопаше по вратата ни, зорлия натискаше звънеца ни, викаше денем или по нощите майка и тя зарязваше сън, шетня, семейство, деца, хукваше да ображда поредното от своите бебета, които щяха да наброят три хиляди. Тя нямаше нормиран работен ден, също и татко. Магарица, вдовица, българин, турчин, циганин, на всекиго, хубав, лош, трябваше да се окаже помощ, родителите ми не жалеха собствени дъщеря и син, а всеотдайно ображдаха и церяха деца, телета, нима всичко онова не бе най-добротото възпитание, което можеше да ми се даде и аз го получих. За мотивации и прочие дълбокоумни обосновки или пазарни хватки изобщо не се чуваше, какви ти мотивации, нечия кобила не може да се окончи, рипай посред нощ, докторе, добичето страда, че и може да умре. Навремени търсеха родителите ми да вършат-кое що и по съседни села. Без никой да положи каквото и да било старание така да бъде, аз се оказах обграден с безброй възпитатели от най-различно естество: мен ме възпитаваха кучета, биволи, котки, ярки, овце, кози, волове, мухи, пчели, мравки, червеи, тикви, череши, домати, лозници, облаци, залези, старата ни зарзала с медени на вкус плодове, глогът, копривата, бъзът и още, и още, мънилката, с която трошахме конопените стъбла и приготвяхме поздера, всичко това и безброища други твари, неща, растения отвсякъде и неотстъпно, по всяко време на денонощието обгрижваха ме възпитателно. От тях, не само от човеците, аз сричах големия урок на живота, в който криво-ляво кретам, всички те ме дърпаха, показваха ми кое-що за себе си, за онова велико и прекрасно нещо, което наричаме живот, раждаха се и умираха пред очите мои, милостиво не даваха да стана онова, което с презрение турците наричат чаршаф чоджук, чаршафено, изнежено момче.

     В оня безконечен порядък от растителни, животински и неживи възпитатели първенствуващо място бе отредено на реката, на древната, първозданна Янтра с цялото ѝ несметно богатство от живот. Боже мили, сегашните люде нямат представа от понятие що е река, тя за тях е помийна яма; голямата химия и още по-голямата алчност нищо не оставиха от изумителното боговдъхновено чудо на реките. Изпитвам такава болка по реката, която майчински ме възпита, тъй красиви спомени пазя от райските времена, когато беше чиста, че не смея да пиша за нея, да ги не оскверня с тромавия ми изказ, не ща да изживея повторно целия възторг да се родиш до животоносеща река, да прекараш цялото си детство край нея, в нея: много е болезнена покрусата реката да потече мръсна. Многократно се заричам да напиша нещо по-дълго с единственото възможно заглавие Реката и винаги отбягвам, един ден се надявам да набера смелост и да превъзмогна личното ми унижение моята рождена река да бъде омърсена: все едно майка ми пред моите очи да бъде озлочестена. Тук само ще отдам коленопреклонна почит, най-съкровено благодарствие към Янтра, загдето ме възпита на толкова неща, може би най-важните, най-вече да обичам чрез нея България.

     Всички ония безсловесни възпитатели ме обучаваха ненатрапчиво на сложното умение да живея, макар че не бях и не съм добър ученик, съдейки по сетнините ми, но то е друга работа. В онова разкошно не/възпитание нямаше гръмки думи, велики приказки, нещата просто ставаха пред сетивата ми и аз каквото смогвах, проумявах, надали ще да е било много, твърде малко можеха да поемат невръстните ми плещи, останалото потъваше нейде в небитието, но все ще да е залагало по нещичко в телесната ми или умствена памет, щом току изплава непредвидимо под перото или споменово ме погали, освежи, още охрабри. Друг път най-неочквано откривам оновавремешни заръки от ония ми забравени и незабравими четириноги, пернати, облистени възпитатели, за да ме върнат отдалеч и пак, и пак в чудното село Драганово. Татко ме вземаше със себе си и зяпах как лекува животни, значи те, той, стопаните им възпитаваха ме, както ме възпитаваха мирисът на пот (за обезмирисители, сиреч дезодоранти, не се и чуваше), на оборска тор, днес разнежен изкусявам се да река незаличима оборска тор. Гледал съм как татко скопява жребец, прасета, битието ми се разкриваше омайващо красиво, сладко и същевременно сурово, та жестоко. Но, какво щастие, не играех балет, не свирех, не учех чужди езици принудително, такова животно като онанистичната виртуална действителност нямаше и в най-извратените ни помисли и живеех единствената струваща си да бъде живяна действителност: действителната, живеех я чрез здравия и прост живот на босо, голо селянче: щастливо. Разбира се, не съзнавах, че съм щастлив, прекалено малък, а и чистодушен бях, за да боравя с отвлечени понятия, но то не пречеше да усещам как току ме изпълваха, насищаха едва ли не безпричинни ликувания, от които почти левитирах.

       Моню Гробаря, няколко години пред мен, ала се заварихме в училище, беше известен с това, че помагаше на баща си да рови покойниците и че в късна есен, кога временно свършваше охолното ни босоходство, забиваше в петите си габърчета и не изпитваше болка, тъй надебеляла бе кожата му за изтеклите няколко месеца без оковали нозете обувки. Газя из дебелата, ласкава и топла пепел на още по-дебелия чернозем, яко удрям крак о земи и между разперените ми пръсти избликват, подобно мънички водоскочета, струйки прах: нищо и никакво нещенце, ала достатъчно, за да омае жадните ми за омайване очи. Такива чудеса и чудесенца изпълваха с възторг, с ликуване ежедневието ми, по-вярно мен, душата ми, те бяха сини мъниста, вардещи ме от уроки да расна в бездетство и не изгубих по житейските кривулици Божията дарба да се прехласвам и дивя по дивотии, та как няма да пропиша стихове, нали те не са нищо повече от неудържим, макар окнижен изблик на ония прашни водоскочета, завинаги огряли нозете и сърцето ми?

 

 

   

   

 

 

 

sa

12659614 1036633103064017 1199327596 n

Стихотворения

НИ ПЕДЯ ЗЕМЯ!
Събота, 13 Февруари 2021
article thumbnailИван ВАЗОВ                                                                                                  И рече безумец: няма Бог!   Славянство? - глупост, братство? - празна дума. Достойнство! - вятър, чест? - безсмислен звук! Свещена клетва? - за хитреца глума, измама за простака тук.   О, Сърбио, така ли...
Повече в: Стихотворения  

Магазинче за душата

article thumbnailБарабанистът на легендарния „Цепелин” Джон Бонъм се пробужда в лудницата, за да разбере, че истинското му име е Иван Бонев... Рейнджър застрелва неволно свой колега в Камбоджа; укривайки вината си,...