Гласът на България

Национален новинарски портал

  ШЕСТОДНЕВ    Литературна зона свободна от словоблудство!

Споделете ме

EmigrantМартин РАЛЧЕВСКИ

(разказът е от новата книга "Емигрант",

по действителен случай)

 

Сергей не беше от най-общителните. Не обичаше да си играе с връстниците, да тича и да прави лудории по улиците. Беше скромен и добродушен руски малчуган, от онези, които предпочитат книгите и шаха пред телевизията и заведенията. Или иначе казано – беше различен, но в добрия смисъл на думата. Когато беше едва дванадесет годишен, заяви на майка си и баща си, че когато порасне, иска да стане учен.

 

– Учен?! – втрещи се баща му. – Защо пък ти е това? Ако искаш да имаш някой ден собствено семейство, трябва да си избереш по-добра професия.

– Учените не могат да се грижат добре за семействата си – допълни майка му. – Вземи пример от баща ти: хем храни хората в ресторанта и всички са благодарни, хем има и за нас и то достатъчно.

– Но аз искам да стана като дядо – настоя Сергей.

– И защо? За да получиш, когато остарееш, и ти като него мизерна пенсия и да се чудиш как да оцеляваш ли? – ядоса се баща му.

Сергей се натъжи. Наведе глава и засрамен излезе от стаята.

Той не се разбираше добре с родителите си, но никога не им противоречеше. Затова те си мислеха, че нямат с него никакви проблеми, но всъщност той копнееше, да се махне от тях.

Дойде краят на срока и голямата лятна ваканция. Изпратиха го на село.

За него лятото беше любимото време от годината. Награбил десетина книги, той отпътува радостен към тихата провинция. Там го очакваха Виктор и Наташа – любимите му дядо и баба.

През следващите седмици той постепенно забрави за Москва. Потъна в света на книгите и в спомените на дядо си. А дядо му, макар и според момчешките представи на Сергей да бе стар човек, беше умен и благ старец, който с готовност отговаряше на всичките въпроси на будния си внук. Заради което, макар да бе необичайно, Сергей го харесваше повече от баща си.

Те беседваха за произхода и бъдещето на вселената, за космическите пътешествия и открития, за древните цивилизации, за скритата сила в човека, за ресурсите на планетата, за екологията. Щом Виктор заговореше, Сергей като сит котарак се отпускаше до него и започваше „да пътешества“.

Дългите разговори, четенето на книги и безгрижните дни с дядо му неусетно се изнизаха. Август клонеше към своя край. Наташа бе изпрала всички дрехи на Сергей, бе ги нагънала и прибрала в големия му куфар. Оставаха броени дни до отпътуването му. Приказката свършваше. Предстоеше действителността.

Когато настъпи последният ден от престоя на Сергей, той видимо се натъжи. Наташа усети какви чувства вълнуват душата му и реши вечерта да го остави насаме с дядо му за по-дълго. И наистина имаше защо. Тази вечер беше не само последната от престоя му на село за тази година, но и най-запомнящата се в живота му.

            Когато вечерята приключи и навън се мръкна, малкият и големият мъж се облякоха и седнаха на двора, за да си побъбрят под откритото небе. Нощта беше безоблачна и Виктор започна да обяснява на внука си как да разпознава коя звезда е по-близо до земята и коя е по-далеч, как и защо са били измислени имената на съзвездията и какво означават. От дума на дума разговорът от научен премина в личен. Сергей заразпитва дядо си за онова, което е определило неговия мироглед. И така, от дума на дума, се стигна до онзи важен въпрос, който промени за него всичко:

– Дядо, а теб от какво най-много те е страх?

Виктор го погледна така, сякаш бе попитан нещо неприлично. Направи грозна гримаса и прехапа долната си устна:

– Нека не говорим за това.

Това обаче бе грешен ход от страна на Виктор, защото по този начин разпали и без това обостреното любопитство на Сергей. И той настоя да чуе отговора.

Виктор започна бавно да разтрива слепоочията си със средния пръст и палеца си.

– Защото ти да е знаеш? Не ме карай да говоря за това, а?

Но колкото повече се противеше, толкова повече Сергей се амбицираше.

Така изминаха няколко дълги, напрегнати минути, през които Сергей неспокойно туптеше с крак по земята и настойчиво го гледаше.

Накрая Виктор се предаде:

– От ада! – рече неочаквано той.

Двамата бяха разговаряли на какви ли не теми, но случайно или не, до този момент темата за религията не бе засягана от тях.

Сергей се смути.

– Ама дядо..., ти вярваш ли в Бога? – притеснено попита той.

– Ами... не – неуверено рече Виктор.

Сергей не разбираше какво става.

– Как тогава те е страх от ада?! – тихо попита.

– Ей така – припряно отвърна Виктор, – просто... най-много ме е страх да не попадна в ада! Това е.

Очите и устата на Сергей се отвориха широко:

– Но... дядо, нали знаеш, че тези неща, за рая и ада, не са истина, а са измислени от хората?

– Не са измислени, моето момче. Адът е напълно реален.

 Сергей набързо прехвърли през ума си фактите, които му бяха известни и за които бе чел в книгите и учебниците, а после и думите на дядо си и стигна до задънена улица.

– Адът върви заедно с рая – започна да разсъждава той, – а раят пък върви заедно с Бога... Което значи, че не може човек да вярва в ада, а да не вярва в Бога... Извинявай, дядо, но... не разбирам. Не че поставям под съмнение думите ти, но тук има... несъответствие. Моля те, обясни ми.

Виктор се понамести, въздъхна тежко и погледна към него някак особено.

– Добре. Слушай ме сега внимателно, момчето ми, защото едва ли ще намеря сили да повторя някога това.

Сергей прехапа устни и замря в някакво смесено чувство на страх и възхищение.

– Беше отдавна – започна Виктор, – по-точно, през осемдесетте години на миналия век, ти не беше още роден. Аз бях ръководител на един мащабен научен проект, за който държавата плащаше. Това бе най-скъпо струващият проект, след излитането на Гагарин. Времената бяха такива, че от политбюро искаха непременно да сме преди американците във всичко: в изпращането на човек в космоса, във въоръжаването, в добива на дървесина и полезни изкопаеми, и... макар че може да ти прозвучи глупаво, но да сме първи и в пробиването на най-дълбоката дупка на планетата.

Разбира се, този проект нямаше единствено идеологически мотиви. Предполагаше се, че дълбоко в земните недра има течни благородни метали, злато и платина. Но това бяха само догадки, за които щяхме да узнаем по-късно. Поставената в началото цел бе да пробием до максимална дълбочина.

За целта в централен Сибир бе изградена огромна база и инсталирана най-мощната сонда, която може да си представиш. Подготовката отне доста време и част от екипа губеше търпение. Когато най-накрая пробиването започна, бяхме истински ентусиазирани. Помня, че се напихме по този повод. Сондата се въртеше бавно, но сигурно. Постепенно стигна до шест хиляди метра. За това бяха нужни дни и седмици. После достигнахме осем хиляди, после девет, десет и така – до... дванадесет хиляди метра! Станалото бе нечувано и невиждано. Температурата на скалите бе висока, а триенето – колосално. Чудехме се как сондата продължаваше да работи на тази дълбочина. Това бе загадка за екипа. Въртеше се много трудно и бавно и цялата вибрираше. Докато в един момент стана ясно, че ако не я спрем, ще се счупи. Не биваше да пресилваме нещата и спряхме. Содната все още беше здрава, но не можеше да се дълбае повече. Преустановихме пробиването. Уви, не открихме никакви течни благородни метали, но решихме да спуснем микрофон в дупката, поне да запишем, ако е възможно шума от движението на плочите. Спуснахме микрофона и направихме запис. И тогава... – Виктор пое бавно дъх, лицето му се зачерви, а по челото му блеснаха капчици пот, – тогава... чухме... ужасни звуци. Отначало допуснахме, че е станала някаква грешка с техниката. Затова прецизно настроихме апаратурата отново и направихме втори запис. Нямаше грешка. Ужасът бе реален! Чуваха се отчетливо човешки викове и стенания. Те така отекнаха във всеки от нас, че настана дълбока тишина и никой не се осмеляваше да проговори пръв. Така измина доста време. Накрая някой каза, че това са звуци от ада. Не помня кой точно го каза, но беше напълно прав. Тези стенания, идващи от смайващата дълбочина, бяха наистина гласове на хора, на страдащи хора. Те се примесваха с нещо като скрибуцане..., но бяха от много, струва ми се, безчет мъчещи се хора...

От онзи злокобен ден с мен започна да става нещо необяснимо... Понякога се будя нощем и от една... неописуема картина... натикан съм заедно с други хора в нещо като вагон... вътре е непрогледен мрак. Не мога да видя никого, но ги чувам и усещам... Мирише непоносимо... Отвсякъде съм притискан и... мачкан... Въздухът не достига... Отварям уста, за да дишам, но не мога... Задушавам се, но... не умирам! Това... не може да се опише с думи.

Какво да ти кажа повече, моето момче... Да! Определено вярвам в ада, и не просто вярвам, но само като си помисля за това място, целият настръхвам от ужас.

– А записите? Къде са сега тези записи, дядо?

– Очаквах да ме попиташ за това. Съдбата на записите... Предадохме ги на властите, като се надявахме, че ще ги подложат на задълбочени изследвания и ще научим повече. Макар че според мен, а и за другите свидетели на този ужас нямаше нужда от нови доказателства. За нас това несъмнено беше какофония от стенанията на ужасно много страдалци.

Предполагам, че комунистите са потулили някъде оригиналния запис или са го унищожили. Защото един такъв автентичен документ, ако достигнеше до хората, щеше да бъде удар по идеология им.

Преди да предадем записа обаче, аз тайно направих копие на една касета. За толкова много години съм я чул само веднъж, и то за да се уверя, че е изправна. Прибрал съм я на сигурно място и докато съм жив, не искам никой да знае, че съществува. За нея не знаят дори баба ти, баща ти и майка ти. Така че... – мисля, няма нужда да го казвам, но все пак... ще го сторя – не трябва и никой да узнае! Разбрахме ли се?

Сергей мълчеше. Той беше смазан от чутото.

– Не ми отговори дали сме се разбрали? – настоя Виктор.

– Да, дядо, така ще бъде – потвърди тихо Сергей и го погледна въпросително. – Значи това е твоят най-голям страх? Страхуваш се някой ден да не попаднеш и ти сред онези хора, така ли?

– Точно така! А ти... не мисли за това, момчето ми... Дори и само от любопитство. Не мисли за онези страшни гласове. Нали ми обещаваш?

– Обещавам... – отвърна Сергей и смутен загриза нокътя на палеца си.

     Епилог

Въпреки обещанието си, Сергей не можа да забрави тази история.

Когато дядо му почина, той преобърна всичко и откри зловещия запис.  

       

    Послепис

Пълното име на руския учен е Виктор Азаков.

Думите, които той е изрекъл пред тогавашните власти при предаването на записа са документирани: „Като комунист, не вярвам в Бога. Но като учен вярвам в ада!“ След разпадането на СССР те са публикувани в руската преса. Неговият внук  изпраща записа в националното радио и той е излъчен в ефир. Днес е общодостъпен.

 

sa

 

   Fluida

lo

12659614 1036633103064017 1199327596 n

Стихотворения

АХ, МОРЕТО
Неделя, 07 Юли 2019
article thumbnailГергана СУЛЕВА               I Любопитни гларуси ме издебнаха и откраднаха сърцето ми. Хвърлиха го в морето и от кръвта му коралът в червено разцъфтя. Залезът го отрази и ето водата дивно заблестя. Въздъхна водната...
Повече в: Стихотворения  

Магазинче за душата

article thumbnailБарабанистът на легендарния „Цепелин” Джон Бонъм се пробужда в лудницата, за да разбере, че истинското му име е Иван Бонев... Рейнджър застрелва неволно свой колега в Камбоджа; укривайки вината си,...


halba