Обречените не на смърт, а на живот те поздравяват!*

ШЕСТОДНЕВ

Знам, че сега ни гледаш, Свят. Гледаш ни с уплашените очи на Полша. С нерешителните жестове на Франция. С премерените стъпки на Германия. С гневните викове на Латвия. Със скептично потрепване на Унгария. С тягостното мълчание на Израел. С далечните викове на САЩ и Канада. И през очите на стотици други страни ни гледаш... Изглеждаш неловко. Често поглеждаш надолу. Особено, когато с

телата си ние прикриваме нашите деца по време на поредните ракетни атаки. А когато все пак се решаваш да вдигнеш поглед, гледаш ужасено. Гледайки се взаимно, се питате:

Каква е тази Украйна? Заливат я снаряди „град“, а тя устоява. Покриват я с крилати ракети, а тя пак се държи. Навсякъде из нея дрънчат проклетите танкове, а тя… стои!

На нея ѝ казват „I am very sorry and deeply concerned but…“, а тя вика „Ваша си работа, аз отивам да сваля един самолет“. На нея ѝ навират в очите ядрения бутон, а тя се смее и мълчаливо приготвя коктейлите „Молотов“.

Светът не диша, панически изкупувайки йод, а тя се държи. От каква ли стомана е направена тази Украйна? С какво ли мляко е била откърмена? С каква ли храна ръцете на хилядите доброволци хранят бойците ѝ?

Знаеш ли, Свят… но не - ти, впрочем, не знаеш… Ние също не го знаехме до днешния ден. Не знаехме каква сила сме имали. Само за миг! И каква любов! Така винаги е било. Просто тя лежеше с години под руините и под руския мир, под перата на гълъбите на мира и под клонките на дърветата на любовта. Тя лежеше и чакаше да избухне. Да избухне не от страх.

Страх е това, което ти, Свят, чувстваш днес. А ние чувстваме нещо друго. Ние усещаме ярост. За всяко убито дете. За всяка осакатена съдба. За всеки изгорен град. За всяка разрушена мечта. И тази ярост ни дава сила.

Ние усещаме свободата. За първи път. Истински. Усещаме я остро и силно. Гола и уязвима, а същевременно толкова мощна свобода! И тази свобода ни дава сили.

Затова, Свят, ти не се бой! Ние те пазим.

И ако се свениш да попиташ, ние ще ти кажем: да, ще дойде Пролетта и тя ще бъде синьо-жълта.

Без значение дали теб те е страх от това.

-------------------------------

Приятели, споделям с вас моя превод на това сразяващо украинско послание, авторът на което до момента е неизвестен. Вероятно той сега е някъде на фронтовата линия край Киев... Или пък е ученик, пишеш под мъждукащата светлина в бомбеното скривалище в Харков. А може би е някоя от ония неуморни медицински сестри на Одеса, в чиито ръце умират или възкръсват за нов живот ранените смелчаци…

Нищо чудно и да е някой доброволец, опитващ се да помага денонощно на майки и деца, зъзнещи и примиращи от ужас, докато чакат в безкрайните автомобилни колони край Лвив, опитващи се да преминат отатък полската граница…

Но в случая е важен не толкова авторът, колкото силата и свободолюбието на един народ, струящи от този текст.

Тези редове идат да напомнят и на нас, българите, че и ние някога се славехме с воинския си дух и със стремежа си към Свободата. Славехме се и с непримиримостта си към всеки, който бе дръзвал да заграбва земята ни или да ни налага волята си.

Били сме, да, но е било това отдавна…

Фил Бандов

-------------

*Ave Caesar, morituri te salutant! (в буквален превод: Здравей, Цезаре, тези, които ще умрат, те поздравяват!) е латински израз, с който гладиаторите в Рим се обръщат към императора, минавайки под неговата трибуна преди започването на боя. Заглавието на текста е парафраза на тази популярна латинска сентенция.