Историята на едно бягство от унищожения от руснаците Град на дева Мария, от първо лице

Егор ВАКУЛЯК

Когато започна обсадата на Мариупол, нашите бяха подготвени. Татко разби стената на изоставения съседен гараж, защото си спомни, че там има мазе. Това щеше да бъде нашето бомбоубежище през следващите две седмици. От летния душ бяха събрани 200 литра вода. Подготвена бе пълна наличност от продукти. Баща ми беше купил цял чувал захар, за да вари самогон преди войната. Като спряха газта

- започнаха да готвят на скара, като спря тока - започнаха да пускат генератора. Съседите идваха при нас да си зареждат телефоните и ни носеха храна от запасите си, в знак на благодарност.

Един съсед работеше като охранител в супермаркет преди войната, а сега се бе включил в отбраната. Първоначално магазинът беше охраняван от грабители, но като спря токът спряха и хладилниците, затова започнаха да раздават храна. Брашно и зърнени храни - за доброволците, риба и месо - за жителите на съседни къщи.

Съседът идваше да си зареди мобилния и всеки път носеше наденица, месо и много сладки. Баба особено оцени "белите бонбони с ядка вътре" - Рафаело по време на война – кой ще ти повярва! Така че първите две седмици от обсадата бяха много добри. Само баба ми спеше седнала, за да стане бързо и да стигне до заслона, когато чуе експлозиите.

В град, в който няма ток, сирените не се включват - веднага се събуждате от експлозиите.

Още от първите дни приятелите на родителите ми се бяха скрили в голямо бомбоубежище в друга част на града. Храната се приготвяла на място от полученото от доброволците. Веднъж се обадиха и поискаха да им занесем нещо готвено, малко супа. Така моите родители започнаха да носят храна и прясно приготвена храна в скривалището.

Карахме нашия собствен престарял бус RAF между атаките. По пътя виждахме все по-порутени къщи – първо в покрайнините, после по-близо до центъра. Като цяло, гражданите започнаха масово да плячкосват магазини и аптеки, но не всеки сам за себе си, а групово и дори споделяха с тези, които ги беше срам да крадат. Познати, които живеят в близост до магазин „Wine of Peace“, разказват колко забавно е било да задушиш месо във френско червено вино на огъня близо до къщата и да планираш паста в италианско бяло за вечерта.

Всичко се промени драстично на 14-ия ден от обсадата, когато артилерийският обстрел беше усложнен от въздушни удари. При първите далечни експлозии родителите ми буквално скочиха в убежището си. Едва сега дойде идеята, че може да се наложи да напуснем града. Татко съобщи на съседите, че му е останал последният литър бензин за генератора и задели две туби гориво за из път.

Разрушенията в нашия район започнаха много бързо. Руснаците буквално изравниха склона, който се спуска към морето. По някаква причина моят баща реши, че е авиацията идва от Ростов, а баба ми някога е живяла там. Така, докато чакаха да се приближи вражеският самолет, те се шегуваха, че това е нейният кандидат-жених, на когото била отказала в младостта си.

След всяка серия от експлозии татко излизаше от мазето, за да види къде се целят и дали пламъците ще се разпространят. По време на един такъв налет той видял самолет, който идва от морето, прави завой и изстрелва ракети. От експлозията на всяка ракета една къща от другата страна на лъча се превръща в купчина прах и бетон. Самолетът напусна пейзажа, презареди и се върна след половин час по същия маршрут и също толкова точно уцели следващите къщи. Цели се. Две ракети. Две къщи. Невъзможно е да оцелееш…

Стана ясно, че трябва бързо да бягаме. В интервалите между експлозиите, докато в самолета се товареха нови ракети, родителите ми натоварваха нещата в колата, като надълбоко скриха всичко, което можеха да ни вземат на КП пункта. Татко хвърли последните дърва за огрев и една брадва – за случай, че трябва да прекараме нощта на полето.

Купихме този стар микробус RAF, когато бях в девети клас. Първите два реда седалки бяха сменени с модерни, двата задни бяха изхвърлени и на тяхно място беше направено място за спане. Всяка година баща ми добавяше нещо ново: сгъваема маса вътре, шкафове в багажника. Така пътувахме из Украйна с този самоделен кемпер.

* * *

Голяма опашка от автомобили се събра на излизане от Мариупол.

Думите „хуманитарна колона“ и „зелен коридор“ трябваше да звучат безопасно, но мариуполци бяха изправени пред наистина труден избор: да останат в опустошения град, без вода и топлина, но в относително безопасен подслон или да го напуснат, рискувайки да бъдат простреляни някъде по пътя.

Виждайки тази опашка, това задръстване, родителите ми се отклониха от официално уговорения маршрут и тръгнаха на обход по полските пътища. Непосредствено извън града в село Широка балка руски военни бяха заели един склад за зърнени храни. Млад войник, 19-годишно момче, се приближи до колата. Татко, като му подаде документите, сгъсти боята малко, така че да има по-малко въпроси; каза: „Къщата ни беше бомбардирана, събрахме всичко, което беше останало и напускаме града“.

„Съжалявам, моля, трябва поне да се преструвам, че оглеждам колата“, погледна войникът през стъклото и тихо каза: „Извинете, моля, карайте“.

На 15 километра от Мариупол, на контролно-пропускателен пункт край село Магуш, бойците на ДНР извадиха всичко от колата и се ровиха във всяка дупка. Войникът си хареса нещо: „Дай ми този спален чувал, че тук е студено през нощта“. Спалният чувал беше „подарен“. Друг войник на ДНР се пошегува солено: „Той изобщо даде ли ти пари за чувала?“ Татко си замълча - какво ще кажеш на човек с картечница?!

По пътя за Запорожие жителите буквално на всяко село помагат на бежанците. Всеки местен, който имаше свободна стая, предлагаше да пренощуваме, който нямаше - препращаше при съседите. Никога не съм мислил, че ще срещнем такава човечност по време на войната. Повечето села в Запорожка област са окупирани от чеченци. Жена от Малиновка разказва как един от тях влязъл в къщата, насочил картечница към четиригодишния ѝ син и наредил да покаже къде крият коктейли Молотов. На жителите им казали, че селото скоро ще изчезне. И те зарязали всичко, събрали се в колона и напуснали селото. Колоната била разстреляна в гръб. Това четиригодишно момче било откарано в болницата с изкормени черва, буквално…

Жителите на близката Любимивка разказват, че в началото окупаторите влизали в къщи и отнемали храна и добитък. Но след 30-ия ден от войната просто отваряли вратата и хвърляли гранати вътре. Селата, през които минаваше фронтовата линия, бяха смляни до основи.

Последният руски контролно-пропускателен пункт бе в град Василивка, на брега на язовир Каховка. Хората бяха предупредени, че тук се проверяват основно всички телефони, конфискуват се лаптопи, пауър банки и др. Но нашата колона не бе проверена толкова педантично, бързо ни пропуснаха.

Стигнахме до едно село и колоната спря: преди няколко часа имало обстрел, пътят беше почистен от останки от автомобили. В двора на далечната къща все още имаше дим. Моят баща излезе от буса, за да вземе вода от багажника, при него излязоха познати от съседната кола.

След това - както във филма - "ако свисти, значи ще прелети"; а когато мина падне наблизо, свирката не се чува. Тишина, само тежък удар по земята и горещ удар от потока отломки. Майка ми получи дузина дълбоки наранявания по гърба и краката. Тя обаче успя да стигне до вратата и да се качи в колата. Татко се върна, най-близо до мястото, където избухна мината, стоеше 14-годишният син на неговия познат – Ванечка. В главата на момчето бе влетял голям фрагмент, счупени бяха и двата му крака.

Напразно се опитваха да го качат на задната седалка, краката му не държаха формата си и не влязоха през тясната врата. Татко го взе на ръце и го сложи на пода на нашия микробус. Напуснахме колоната и спряхме до предния пост на въоръжените сили на Украйна, татко крещеше: „Имам тежко ранено дете!“. Дадоха ни автомобил, който да ни ескортира до болницата.

Тези повече от 40 километра до болницата… нашият стар RAF никога не се е движил толкова бързо. Майка ми се изсули на колене и легна на качулката между седалките - дробовете ѝ бяха пробити и в такава поза я болеше по-малко.

Баба - човек, чието кръвно налягане се вдигаше при всяка кавга на съседите, сега мълчаливо държеше ръката на дъщеря си чак до болницата. Ванечка изстена от болка. Мама тихо заповяда: "Говорете с него. Вземете лидокаин в аптечката, там, под седалката, трябва да инжектирате във всеки крак."

Татко отваряше ампули в движение, събираше спринцовки и изпускаше въздух от тях. Попита майка ми дали и тя има нужда, тя едва изстена, взе спринцовката от него и си направи инжекция.

* * *

Веднага приеха Ванечка и мама в интензивното отделение. Лекарите, без никакво суетене ги заведоха за рентгенова снимка, за да открият всички осколки; след това, за всеки случай, на ЯМР - за да проверят дали мозъкът e невредим.

- Ще си вземете ли осколките за спомен? – така се пошегували хирурзите с мама след операцията.

- О, не се притеснявайте, момчета, ще го запомня за цял живот и без този сувенир! – казала мама.

Особено малките фрагменти от мината не бяха извадени - сега баща ми няма да може да мине безпроблемно през метал-детектора на летището, ако реши да лети за някъде.

Междувременно пристигаха и други обстреляни коли.

Вечерта на същия ден Ванечка излезе от упойка, позна майка си и се усмихна. Той претърпя три операции на краката и ще бъде изпратен за рехабилитация в Германия. Дай Боже, да проходи. Лекарите уверяват, че организмът му е млад и силен и всичко ще бъде наред с него… Майка ми се възстанови за около две седмици, но каза, че не знае как да общува с приятелите си от Донецк: сега изпитва твърде много гняв.

През тези две седмици ходехме всеки ден в болницата на свиждане, а там всеки ден пристигаха разбити коли от нашия "зелен" коридор. Повечето от тях имаха вързани бели парцали по огледалата и дръжките на вратите. На някои имаше надпис "Деца".

Горчива ирония…

Но има Бог!