Гласът на България
Национален новинарски портал
Милена ГАНИНА
Аз знам какъв е цветът на вятъра,
когато гони листата есенни.
Долавям в устни светлината му,
в гласа му чувам минорна песен.
Звучат във мене на птици думите,
с криле и песни те раждат стихове.
Гласът на залеза в мене лумва
и вечер звездна в косите стихва.
Наглед безцветен, а всъщност приказен
светът край мен е картина песенна.
С лице усещам, а не с очите си
зелена пролет и жълта есен.
Лица и устни, и длани парещи
остават често във мойте спомени.
Животът влак е със цветни гари –
ще опозная хода му сложен.
-----------------------------------
Милена Ганина /1970-2019/ е родена в Розовата долина, завършва училище за деца с нарушено зрение и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. Пише поезия откакто се помни и създава песни със своя музика по някои от стиховете си. Първите ѝ публикации са в казанлъшките издания в-к „Заводска трибуна“, „Искра“ и списание „Кула“.
Пяла е в хор „Акад. Петко Стайнов” и Хора на софийските учителки. „Цветът на вятъра” е дебютната ѝ книга, издадена от фондация „Чудомир” през 1998 година. Милена бе член на Съюза на независимите писатели.
„Поетесата Милена Ганина е удивително явление на природата. Към нейното слово се отнасям с подчертано внимание. Защото буди и приспаните ми сетива да насочат вътрешното ми око към пейзажа на тази незряща авторка и да открия и онези детайли в него, които тя не е успяла да зафиксира върху белия лист.“
Думи на поета Велин Георгиев
Гергана СУЛЕВА
I
Любопитни гларуси
ме издебнаха
и откраднаха
сърцето ми.
Хвърлиха го в морето
и от кръвта му
коралът в червено разцъфтя.
Залезът го отрази
и ето
водата дивно заблестя.
Въздъхна водната стихия.
Морето радостта си не можа да скрие
че сърцето ми
днес в него бие…
II
Напускам рая
където тревата зелена
мирише на утро
и птиците
са мои приятели.
Напускам рая
където
оглеждам във водата
лицето си
трижди по-чисто.
Отивам си
но без тежест в сърцето
защото
отивам на място
далеч по-добро.
При теб…
Сита УЕЙ
(на тези, които ще търсим в небето през юлските нощи)
Знам,
свършва зимата
и пролет
отпуска дъх
със утринния полъх.
Но нощите…
Дали от студ, дали от страх,
сърцето ми държат
в ръцете си
и вятърът кънти под покрива,
като камбана,
като последен глас
от тез,
които тръгнаха със зимата.
Тя все ни взима!
Тя никога не си е тръгнала сама.
Добре надеждата
и вярата
завиват ме!
Мария ТАНЕВА
Има толкова много смърт
и неузряла надежда за раждане.
На един разкопан кръстопът
боговете се самоизяждат.
Дългокос вятър с поглед блуждаещ
стои на върха на тополата.
Не понесе трудното помъдряване
и иска да скочи надолу.
Птиците с остарели крила
проклинат своята участ.
В изоставени горски села
разхождат се сенки на кучета.
Аз трябва в бетонния ад да остана,
притисната между "Искам" и "Мога"!
Как да превърна тъгата в камбана,
за да бия тревога?
Стоян СТОЯНОВ
Отдавна,
преди дни,
преди години,
преди кръвта ми да прелее
в бездънния и плосък порцелан
на чашите -
кръвта, която винаги
и винаги е недостатъчна,
ако животът ми виси,
а той вися
на лъскавия прът
сред лозето
и чакаше децата да пораснат,
за да разберат,
че съм натъпкано със слама.
Но винаги ли е било така?
Ако мелачката,
с която мелят гроздето,
се завърти назад
и върне лятото,
зелените листа,
пътеките и слънцето
и всички незапочнати неща ...
и разминатите,
неосъществени срещи
се състоят все пак,
макар че времето ги прокълна
да бъдат спомени
за незапочнати, небивали неща ...
Тогава може би децата
няма да пораснат;
плашилото завинаги ще бъде живо;
пропуснатите срещи ще са минало,
което ще си спомняте през зимата
на масата с бутилка старо вино.
------------------------------------------
Бел. ред. Какво би могъл да иска един поет от света? Да си спомня поне едно негово стихотворение, когато него вече няма да го има тук. Да, „Старото плашило“ винаги ще ни напомня за бат’ Стоян, за задушевните ни разговори, за някогашния дух на Казанлък… Почивай в мир, поете!
