Гласът на България

Димитър  НЯГОЛОВ

         На Спасовден дядо Митьо пристигна рано в църквата. За първи път се умори по дървената стълба на камбанарията. През пет-шест стъпала спираше. Най-после с пухтене се изкачи на площадката с камбаните, облегна се на една от гредите и дълго оглежда селото и долината, докато дишането му се успокои. Повече от двайсет години биеше църковните камбани на Могилино в делнични и празнични дни. И по погребения. Досега не беше се уморявал.

Деян ЕНЕВ

Стоях на стълбите пред болницата и гледах снега. До стълбището имаше градинка с тенекиено павилионче за кафе. Отпред на циментовата площадка беше изнесена масичка с два стола. Снежинките падаха върху цимента и се топяха. Лекарите ми бяха забранили кафето. „Никакво кафе”, каза ми доктор Пенков. „Никакво кафе, никакви цигари и никакъв алкохол. Говоря сериозно.” Отидох, взех си едно кафе и седнах на влажния стол.

                “Човек е толкова голям,
                    колкото са големи мечтите му...”

Цанко Денков бе роден през 60-те, по-точно в края на 60-те и ако трябва да бъдем конкретни – майка му го роди през особено важната за мнозина 1968 година. Модерните времена настъпваха победоносно и в нашата мила родна страна, но баща му беше върл традиционалист и вместо да го кръсти Цветозар или Цанислав, записа в акта за раждане името на дядо му. Едно към едно. И Цанко отрасна, рецитирайки “Аз съм българче”, пеейки “Когато бях овчарче” и целейки врабчета с прашката.

Петър МАРЧЕВ

Аз съм неуверен читател. Разколебан от недостига на време (допълнително подяждано от времеядните чудовища на виртуалното пространство от породата на фейсбук, туитър и пр.)... Нещо повече - аз съм боязлив читател, вследствие на някогашните ми младежки изтезания над дебели томове със заглавия "Физика на..." и "Химия на...", натъпкани до пръсване с невероятно количество от формули и уравнения, изобари и изохори. Ето защо протегнах твърде неуверено и боязливо ръка към дебелия том със заглавие "Физика на тъгата"...